Всички следи от миналото му бяха заличени. Дрехите, с които бе облечено, бяха купени от Холи Флеминг с държавен ваучер. Държеше малко мече, за което Холи бе платила от собствения си джоб.

Момиченцето гледаше зареяно през прозореца. Беше безразлично и спокойно. Социалната работничка не се безпокоеше за поведението му по време на пътуването, но с тревога се питаше какво ли става в детската главичка.

На нея й бе добре известно, че в щатския приют няма условия за напътствие или терапия. Щяха да захвърлят момиченцето там сред стотици други безпризорни, много от които точно толкова груби и безпощадни, колкото то бе пасивно. Как щеше да преживее тежкото изпитание — това зависеше единствено от собствения му характер, физическите му рани щяха да зараснат, ала държавата нямаше да направи нищо, за да излекува душевните рани.

Когато изминаха половината разстояние, отбиха от главното шосе и излязоха на селски път, който ги преведе през малкия град Еликот. Имаше главна улица с паркинг по диагонал и неизбежните магазини и фирми. Социалната работничка забеляза, че накъдето и да погледне, сякаш вижда името Патерсън. „Недвижими имоти Патерсън“, „Застрахователно дружество Патерсън“, „Строителна фирма Патерсън“. Типично малко градче, реши тя, управлявано от една богата фамилия, която сигурно притежава голяма част от обработваемата земя наоколо.

Отклонението ги отведе до малко гробище. Към портите му тъкмо приближаваше погребална процесия, която спря пред тях и препречи пътя им. Една от колите бе точно редом с тях.

Процесията беше малка — не повече от четири коли, без да се брои катафалката. В първата кола на кормилото седеше мъж, а до него на седалката — малката му дъщеря. И двамата бяха в траур. Мъжът бе с тъмни коси и очи, а момиченцето имаше лъскава червеникаворуса къдрава коса и здраво личице, осеяно със слънчеви лунички, които съвсем не отговаряха на жалейната му премяна.

Отварянето на гробищните порти се забави. Двете коли продължаваха да чакат една до друга. Очите на момиченцето в траур срещнаха очите на бездомното дете на задната седалка в служебната кола. Спогледаха се с обичайния интерес на деца, несмущавани от факта, че не се познават.

Двете момиченца бяха почти на една и съща възраст и дори си приличаха. Но преливащото от здраве момиченце в колата до баща си бе свежо и окъпано в светлина. Лицето на сирачето, въпреки русата коса и ясните сини очи, бе бледо и носеше отпечатъка на глада. Неочаквано изразът на Джил Съндбърг се промени. Тя разглеждаше лицето на момичето от другата кола. Въпреки че то носеше маската на скръбта по смъртта на близък човек — може би майка й, — в зелените очи грееха пламъчета. Това момиченце знаеше какво е щастие, или вярваше в щастието. Никой никога не го беше малтретирал. То бе невинно.

Джил се вгледа по-внимателно в откритото малко лице. Тогава нещо в нейното лице се промени. В очите й проблесна светлинка, сякаш в отклик на живота, който виждаше в отсрещното лице. Нещо у нея се раздвижи в отчаян опит да я измъкне от собствения й живот и да я вмести в този на сияйното момиченце от другата кола. Това бе силно изживяване, което разтърси пялото й същество.

Докато гледаше към Джил, очите на отсрещното момиченце се разшириха от учудване. Сякаш наблюдаваше невиждано природно явление — нещо като излюпване на пеперуда от какавида. То се обърна към баща си, който гледаше през предното стъкло на колата, после отново към другата кола.

Портите на гробището се отвориха. Колите тръгнаха в различни посоки. Красивото момиченце с учуденото лице изчезна — отмина и се изгуби в далечината.

Джил Съндбърг пътуваше към бъдещето си.

Малката погребална процесия се движеше към гробището. Седнала до баща си в колата, Лесли Чембърлейн мислеше за момиченцето от другата кола.

— Как си, миличка? — запита я баща й.

— Добре съм, татко — отвърна тя. — А ти?

Някога това бе тяхна шега. Той я питаше: „Как си, миличка?“, а тя му отвръщаше: „А ти как си?“. Тогава той повтаряше: „А ти как си?“ и така двамата до безкрайност си задаваха един и същи въпрос, докато не избухнеха в смях.

Но днес всичко бе сериозно. Майката на Лесли лежеше в катафалката отпред, а баща й я водеше на майчиното й погребение.

Лесли беше на шест години. Не познаваше майка си много добре, понеже откакто се помнеше, мама все беше болна. Някакво бъбречно страдание, което много се било влошило, когато мама родила Лесли.

Татко готвеше за Лесли, купуваше й дрехи, играеше си с нея, рисуваше й картинки и вечер й разказваше приказки, преди да заспи. Пак татко я целуваше за лека нощ и й помагаше да казва молитвите си.

Мама — истинското й име бе Розмари Чембърлейн — бе хубава жена, без чувство за хумор, но изпълнена с топлота и любов. Тя проклинаше болестта, която я отделяше от семейството й със седмици и месеци. Но същевременно благодареше на съдбата, че я е свързала с Том, който бе добър и всеотдаен баща, закриляше Лесли и интуитивно разбираше какво става в душата й.

Лесли бе на пет години, когато настъпи последният етап на майчиното й заболяване. Когато си беше у дома, мама седеше със зареян поглед. Колкото по-далеч от семейството я отвеждаше болестта й, толкова по-близки ставаха Том и дъщеря му, сякаш се подготвяха за неизбежния момент, когато щяха да останат сами.

После, на третия ден при едно от обичайните посещения в болницата за изследвания и лечение, майката почина.

Днес Лесли седеше до баща си и гледаше катафалката отпред.

— Татко, мама къде е сега? — запита.

Той обърна поглед към нея.

— На небето, миличка.

— Какво ще прави там?

— Ще те пази. Ще ни пази и двамата — отвърна той.

— Не е ли там, в онзи ковчег?

— Само тялото й, миличка. Това не е истинската мама. Мама имаше душа. Ти го знаеш.

Том Чембърлейн работеше в бутилената фабрика в града. Беше необразован, но чувствителен човек. Обожаваше жена си и се надяваше, че ще живее дълго с нея. Когато болестта й се разви и нестихващите болки започнаха толкова да я мъчат, че тя почти непрестанно бе в състояние на унес, той постепенно прехвърли надеждите си върху дъщеря си, съзирайки в нея безкрайния хоризонт от възможности, които тъй бързо бяха отлетели от него и жена му.

И дори в този ден, когато детето седеше замислено на предната седалка до него и криеше мъката си зад лаконични въпроси, той чувстваше природната й сила и жизнеността й. Тя щеше да живее. Щеше да порасне и да бъде като всички останали — здрава и щастлива. А той бе до нея, за да се погрижи за това. Днес не можеше да направи нищо, за да облекчи мъката и загубата й. Но утре, от този ден нататък щеше да прави всичко, за да й даде нормалния, щастлив живот, който смъртта така жестоко искаше да й отнеме.

Катафалката спря до зеещия гроб. Бащата не бе забелязал кафявата служебна кола с герб на шофьорската врата пред портите на гробището.

Но дъщеря му гледаше през прозореца.

— Какво има, Лесли? Нещо интересно ли видя?

— В оная кафява кола имаше едно момиченце.

— Така ли? Познаваш ли го?

Тя не отговори. Том Чембърлейн забрави за случката.

Обаче Лесли продължи да мисли за момиченцето. Отначало светлосивите очи зад прозореца на непознатата кола бяха като мъртви — почти като тялото в катафалката. После се случи нещо невероятно. Момиченцето оживя. Но това стана много странно. Когато бузките му поруменяха и очите му светнаха, то вече не приличаше на себе си.

Започна да прилича на Лесли.

Колкото повече се раздалечаваха колите, толкова по-бързо ставаше това. Безжизненият поглед на сините очи се избистряше, телцето изправяше гръб, безразличието, изписано по малкото лице, се заместваше с любопитство.

Когато Лесли погледна към момиченцето за последен път, то също я гледаше от задния прозорец на колата. И сякаш тя видя в него себе си, сякаш самата тя се разделяше бързо със себе си и отиваше в някакъв друг, различен живот.

Лесли не каза на баща си за това. Умът му сега бе зает с други неща. Изглеждаше тъй тъжен!

Ала това, което видя, дълбоко я впечатли.

2

На 19-и февруари 1958 година на монтажната линия на „Лукас Тул Уъркс“ в малкия промишлен град Уебстър, щата Пенсилвания, стана произшествие.

Трима работници подготвяха за заваряване една тежка двестакилограмова стоманена отливка, когато кранът на монтажния конвейер се повреди. Стоманената отливка се сгромоляса на земята и смаза краката и гърба на един от работниците.

Той се казваше Албърт Лазаръс. Бе петдесет и седем годишен и имаше шест деца — четири момчета и две момичета. Работеше за „Лукас Тул Уъркс“ откакто бе завършил осми клас, преди близо четирийсет и три години.

Незабавно бяха взети спешни мерки, за да се овладее положението. Албърт Лазаръс бе отнесен на носилка до амбулаторията, откъдето го прибра линейка и го откара в отделението за бърза помощ на Окръжна болница. Междувременно екипът по поддръжката ремонтира монтажната линия и докара нов кран, който вдигна падналия стоманен блок и го върна на мястото му.

Ремонтната работа отне близо три часа. От години монтажната линия не се поддържаше добре поради напрегнатия производствен график и дори специалистите, които я ремонтираха сега, бързаха, понеже трябваше да свършат в определен срок. При създалите се обстоятелства те направиха каквото можаха и криво-ляво възстановиха положението отпреди злополуката. Късно следобед „Лукас Тул Уъркс“ отново заработи с пълен капацитет. Стоманената отливка, която се бе стоварила върху Албърт Лазаръс, бе завършена навреме и замина по местоназначение, към някаква строителна площадка в щата Мериленд.

Поради забавянето и разноските по ремонта на линията компанията регистрира загуба от общо 550 долара. По обичайните канали към ръководството и застрахователния отдел на компанията тръгнаха доклади за произшествието, което съвсем не бе първото в заводите „Лукас“.

Работата в „Лукас“ продължи както обикновено. Седмица след случилото се всичко бе вече напълно забравено.

Когато в Окръжната болница прегледаха Албърт Лазаръс, се установи, че единият му хълбок е раздробен, двете му бедра са строшени и най-страшното, няколко от лумбалните му прешлени са безвъзвратно увредени. Той остана три дни в отделението за интензивна терапия, след което го преместиха в ортопедията, където щеше да се лекува на благотворителни начала.

През по-голямата част от следващата година щеше да остане в болницата за поредица от операции, а остатъка от живота си щеше да прекара в инвалидна количка.

На 3-ти май, три месеца след злополуката, Лазаръс и семейството му получиха официално известие от „Лукас Тул Уъркс“ за пенсията, която му се отпускаше след принудителното пенсиониране. „Лукас Тул Уъркс“ бе предприятие, което не членуваше в профсъюзите. През четирийсет и трите си години служба Лазаръс никога не бе печелил по повече от два долара на час.

Пенсията възлизаше на 75 долара месечно, изплатими през първите десет години. Схемата за здравна застраховка, подписана от работодателя, изплащаше само първоначалната хирургическа намеса и първите шейсет дни в болницата, без да предвижда нищо за лекарства, лекарски хонорари, по-нататъшна хирургия или евентуална хоспитализация.

Накратко, раненият работник бе неофициално обречен на пълна мизерия до края на живота си. А работодателят, благодарение на изгодната нему пенсионна схема и застраховка, едва ли щеше да почувства предизвиканите от злополуката разноски.



Вечерта на 3-ти май семейството на Албърт Лазаръс се събра във всекидневната в паянтовата му къщурка, която се намираше на една опушена улица близо до завода, където бяха протекли в труд най-хубавите години от живота му.

Там бяха четиримата му синове и двете му дъщери, както и жена му Мери.

И четиримата синове — Джералд, Клей, Райън и Джордан, също работеха в „Лукас Тул Уъркс“. Джералд и Клей бяха на по двайсет и няколко години, а Райън — на трийсет и две. Джордан, най-малкият, бе едва на седемнайсет.

По-голямата дъщеря, Луиз, бе прехвърлила двайсетте омъжена жена с две малки деца. Мъжът й, Дик, също работеше в завода. Тя самата работеше в един местен хранителен магазин като продавачка и склададжийка.