— Вътре пише, че девет от десет момчета предпочитат красиво момиче с нормален бюст пред нормално момиче с много пищен бюст — обясни Чък.

Благодаря, капитан Задник, сър.

За Дан беше напълно ясно, че нетърпението на сестра му да стане модел я беше заслепило и изобщо не беше помислила как ще изглежда снимката в действителност. И все пак преди известно време доста компрометираща снимка на Джени бе разпространена дори по интернет. Хората я коментираха ден-два, след което си намериха нови теми за разговор. А цялата тази история не разстрои Джени особено. Тя беше точно като Мистър Магу — втурваше се със затворени очи към най-смущаващите и неловки ситуации, след което се измъкваше от тях, напълно невредима и без да обвинява, когото и да било. Можеше само да се надява, че и това щеше да отшуми така, но за всеки случай Дан реши да я предупреди.



Джени седеше сама близо до покритата с огледала стена в дъното на стола на „Констънс Билард“ и похапваше сандвич със сирене и резенчета кисели краставички. Тя се стараеше да подреди краставичките върху препечената филийка, преструвайки се, че няма нищо против да се храни сама. Наоколо цареше особено спокойствие, което не можеше да си обясни, но всеки път, когато поглеждаше в огледалата, виждаше как останалите момичета са се навели над чиниите и се хранят в мълчание.

Да, бе. Откога момичетата не говореха, докато се хранят? Всъщност помещението жужеше, жужеше със звука на най-сочната клюка от тази сутрин.

— Чух, че дори не са й платили — направила го е доброволно — прошепна Вики Райнерсън.

— Но Серена й го уреди, помниш ли? Онзи път в групата за обмяна на опит? — просъска Мери Голдбърг. — Каза й: „О, Джени, всеки може да бъде супермодел.“

— Лесно й е на нея — съгласи се Каси Инуърт. — Но не ми е жал за Джени. Ясно е, че просто е жадна за внимание.

— Да, но кой иска подобен тип внимание? — засече я Вики.

Трите момичета погледнаха крадешком към Джени. Как можеше да си седи просто така и да си обядва, все едно, че нищо не се беше случило?

Телефонът на Джени иззвъня тихо в чантата.

— Ало — обади се тя, без да провери кой се обажда. Така или иначе можеше да бъде само Дан или Елиз, а с Елиз вече не бяха приятелки. Пъхна телефона си под тъмните къдрици, за да го скрие от обядващите момичета. — Какво има?

— Обаждам се само да проверя дали си добре — каза Дан.

Джени погледна отражението си в огледалото. Носеше розови метални фиби в косата, които й харесваха, тъй като изглеждаха ретро.

— Ами, така мисля.

— Значи никой не ти е казвал нищо или… — продължи Дан.

— За какво? Защо, да не си направил нещо, Дан? — побърза да го обвини Джени.

— За твоята снимка в онова списание? Момчетата тук са го прибрали от сестрите си и го лепят по шкафчетата.

Стомахът на Джени се сви. Дан нямаше да звучи толкова загрижен, ако снимката изглеждаше толкова добре, колкото тя си беше представяла.

— Видя ли я? Какво й е?

Той не отговори.

— Дан! — едва не извика Джени. — Какво й е?

— Просто… — запелтечи Дан. — Ами цялата работа е, че в статията пише, че момичетата с много голям бюст, както и тези с много малък, не са популярни. Предполагам, че целта на статията е да те накара да се почувстваш по-добре, но ти изглеждаш като… клоун до останалите момичета. Направили са те максимално огромна и странна на вид.

Джени бутна таблата с храната настрани и опря глава върху студената дървена маса. Нищо чудно, че никой в помещението не смееше да продума. Всички бяха заети да я обсъждат шепнешком, клоунът с големите цици.

Точно така.

Още по-лошо беше от реклама на тампони. Тя беше клоунът. Може би просто трябваше да избяга и да заживее с невротичната си майка в Европа. Да си смени името и да си боядиса косата оранжева.

— Джени? — каза Дан загрижено. — Много съжалявам.

— Няма значение — отвърна Джени съкрушено и затвори. Остана с долепена до масата глава и й се прииска да изчезне.

Внезапно до себе си усети топлината на друго тяло и характерния аромат на етерични масла на Серена.

— Ей, сънливке. Та, значи, Джонатан Джойс — знаеш кой е той, нали? — ми се обажда, страшно ентусиазиран от твоите снимки. Знае, че сме приятелки, и иска да ни снима заедно в края на седмицата!

Това да не беше някаква злобна шега? Джени присви очи колкото можеше по-силно и мислено се опита да прогони Серена.

— Някои от дрехите ще си останат за теб — добави Серена.

Джени вдигна глава и се изправи, като цялата се тресеше.

— Остави ме на мира — промърмори тя и избяга от кафенето право в лекарския кабинет, тъй като помоли да я освободят от занятията.

Малките пухкави приятели на Д

— Пръдльо, виж! — Тифани метна порчето си на рамо и посочи към малката бяла маймунка на Чък Бас. Маймунката беше облечена с миниатюрна червена тениска с монограм Ч върху нея. — Хей, малко маймунче, искаш ли да се сприятелим?

Ванеса и Тифани бяха дошли да вземат Дан от училище.

— Може би не — предупреди я Ванеса, тъй като добре знаеше за чувствата на Дан към Чък.

— Хей, сладурче, как се казваш? — Чък се приближи към Пръдльо и го почеса по муцуната. Вдигна маймунката си на рамо и двете животинчета си опряха носовете. — Аз съм Сладура. И не се тревожи, не хапя. Наистина съм сладък.

— Аз съм Пръдльо — изчурулика Тифани със своята интерпретация на глас на пор. — И внимавай, наистина пърдя — каза тя, превивайки се от смях.

Дан блъсна вратата на училището и за момент застина в горната част на стъпалата. Метна черната си пощенска чанта през врата и примижа срещу силното априлско слънце. През целия следобед се беше притеснявал за сестра си. Точно в този момент Джени по всяка вероятност си беше вкъщи, легнала по лице на леглото си, съвсем сама. Живееха само на двайсет пресечки; може би трябваше да се прибере и да се опита да я развесели. Въпреки това, когато бе разстроена, Джени предпочиташе да остане сама със себе си — също като него. Семейна черта.

— Хей, готино парче, насам! — извика към него Тифани с пронизителен глас. Долу на тротоара стояха Ванеса, Тифани и Чък Бас. Порчето на Тифани и маймунката на Чък бяха кацнали на раменете им и явно ги сватосваха.

— Господи — изръмжа Дан. Ами да, Чък също можеше да се пренесе да живее при тях и да станат едно голямо, щастливо семейство. Или по-скоро точно в този момент можеше да каже на Ванеса, че ще се прибере и ще поостане малко вкъщи. Сестричката му имаше нужда от него.

— Може ли да те изпратим до вкъщи? — Ванеса се отдели от групичката, когато Дан се приближи с кисело изражение. Тя го целуна по бузата. — Хей, тиквичке, защо постоянно изглеждаш ядосан.

Дан се държеше ядосано и дръпнато откакто бяха заживели заедно и на хоризонта се беше появила Тифани. Почваше да се дразни, че винаги тя трябваше да е жизнерадостната в двойката.

Тиквичке? Само за няколко дни Ванеса беше попила като гъба лекомисления и възторжен говор на Тифани, с което още повече дразнеше Дан.

— Не съм ядосан — промърмори той, наблюдавайки Чък Бас, който се сближаваше с Тифани благодарение на животинката си. — Просто…

Тифани насочи показалците си към Дан сякаш държеше пистолети и се престори, че стреля.

— Знаеш ли, Дани, мисля, че това, което е направила сестра ти, е страхотно. Да си разголиш гърдите е най-дръзката феминистка проява за едно момиче!

Беше сплела предната част на косата си, а останалата приличаше на лилаво-черно гнездо, което по всяка вероятност също считаше за много смела феминистка проява.

Ванеса се беше опитала да извърне поглед преди малко, когато Чък бе показал на Тифани снимката на Джени, но не бе успяла да се сдържи. Най-странното беше, че и тя мислеше като Тифани. Може би не приличаше на модел, но определено изглеждаше дръзка.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се тя, преди да види изражението на Дан.

— Не е разголвала каквото и да било — отвърна ядосано. — Господи, та тя е само на четиринадесет.

— Хей, което ми напомня — каза Ванеса, нетърпелива да смени темата. — В случай, че си забравил, този уикенд е рожденият ми ден. Ставам на осемнадесет!

Дан се намръщи. Той и Ванеса никога не бяха приемали рождените си дни като нещо кой знае какво.

— И си мислех, че сега, когато живеем заедно, можем да си направим купон! — продължи Ванеса.

Дан забеляза, че в косата й имаше лилави оттенъци, които не беше виждал преди.

Купон? Ванеса ненавиждаше купоните. Това със сигурност беше идея на Тифани.

— Ще бъде супер! — извика Тифани. — Тя грабна лапата на Пръдльо и посочи маймунката на Чък. — И ти ще дойдеш, нали? — попита тя с глупавия си глас на порче.

— Определено — отговори Чък, преструвайки се на маймунка.

По дяволите!

— Хайде — Ванеса дръпна Дан към „Бродуей“. Беше слънчево и няколко момчета се бяха запътили към парка. — Преди това искам да направя още няколко интервюта. След това ще се приберем и ще пишем покани.

— Но…

— Не се тревожи за сестра си — каза Ванеса, прочитайки мислите му. — По-добре е, отколкото си мислиш. — Целуна го в опит да го накара да се усмихне. — Първият ни истински купон!

Дан неохотно се остави да го водят. Мразеше купоните, а и нямаха други приятели. Като цяло списъкът с гости щеше да се състои от Чък, Тифани, маймунката на Чък, Пръдльо, и отхвърлената от обществото сестра на Дан, Джени. Какъв купон само!

Ванеса го сръга в ребрата.

— Хайде, усмихни се. Знаеш, че го искаш.

— Ако не се усмихнеш, ще ти покажа циците си — намеси се Тифани, пърхайки до тях по тротоара в своите ботуши „Джон Флувог“. Разкопча ципа на камуфлажното яке, което беше взела от шкафа на Руби, и пъхна Пръдльо под блузата си.

— Може ли и аз да си ги покажа? — попита Чък. Маймунката му беше увила опашката си два пъти около врата му. С войнишкото кепе на „Уест Пойнт“ беше лика-прилика на Тифани.

Дан стисна зъби и се засмя насила, за да ги накара да млъкнат.

— Усмихна се! — викнаха една през друга Ванеса и Тифани и си плеснаха ръцете.

Ето за какво по-точно мислеше Дан, докато продължаваше да се усмихва: колежът „Евъргрийн“ бе на другия край на континента, на северозападното тихоокеанско крайбрежие, където валеше доста и хората бяха в постоянна депресия. Никога не се беше замислял за това, че би могъл да отиде там, но сега това далечно място му се струваше като кътче от рая.

Н си разголва… душата

Както обикновено в слънчев следобед Сентръл парк беше пълен с блейдове, скейтбордове и фризбита и момичета по бански, които се припичаха на слънце, като че ли бяха на плажа в Сен Тропе.

Ванеса разположи камерата си на обичайното й място до фонтана Бетесда. Тифани измъкна Пръдльо от пазвата си и започна да го къпе. Дан изостана, купи си голяма фуния сладолед от една сергия и седна на близката пейка, за да изчака Ванеса. Надяваше се Тифани да го остави на мира.

— Мисля, че ще бъда много щастлив в „Уест Пойнт“ — започна Чък изповедта си пред камерата на Ванеса. — Стига, разбира се, да има на кого да поверя Сладура и да мога да го навестявам. Дано само не ме накарат да си обръсна главата. Освен това леглото ми ще бъде доста по-голямо от походните легла, на които спят останалите нещастници.

Явно му предстоеше доста сериозна изненада.

— Майка ми обеща да ми открие сметка в „Балдучи“ и веднъж седмично оттам да ми изпращат кутия със сирене бри, хайвер, шоколад и пури — добави той. — Вярно, апартаментът ще ми липсва, но ще е по-добре от нищо… — Гласът му заглъхна и той зарови лице в бялата козина на врата на Сладура. — „Уест Пойнт“ — прошепна той, — шибаният „Уест Пойнт“!