Уейд я придърпа към себе си и я целуна по устните. Мляс!

— Не се ли радваш? — обади се той.

Серена не искаше да дава вид на момиче с леко поведение, но наистина се радваше. Колкото повече, толкова по-весело, беше нейното мото. Една дребничка жена с червеникаворуса коса и елегантна чанта „Кейт Спийд“ я потупа по рамото.

— Познавате ли Нейт Арчибалд? — попита тя.

Серена кимна.

— Вече си тръгна. — Дрю продължаваше да стои до нея с ръце в джобовете, чудейки се как да се държи. — Това е моят приятел Дрю — представи го тя. — Той учи в…

— „Харвард“ — добави той и протегна ръка с чаровната си глуповата усмивка.

В другата част на стаята „Уифенпуфс“ започнаха да припяват на „Рийвс“. Звученето беше невероятно. Серена се изправи на пръсти, за да им помаха и всички те й изпратиха въздушни целувки. Но не липсваше ли някой? Художникът от „Браун“? Нима той не я обичаше колкото останалите?

О, сякаш някога изобщо бе изпитвал подобни чувства към нея!

Хората се бяха скупчили до прозорците и зяпаха надолу към улицата.

— Може ли да ме качиш на раменете си? — невинно попита тя Уейд.

Уейд я понесе към прозореца, където най-горе над всички можеше да види какво се случваше долу. Едно момче рисуваше на паважа със спрейове в зелено и златисто. Това беше Кристиан, приведен съсредоточено над произведението си. Рисунката придоби очертанията на портрет на Серена с флуоресцентни зелени пеперуди в косата и златисти криле, изникващи от раменете й, подобно на ангел.

Серена се изкиска, смутена от разточителната проява на обожание на Кристиан, която по нищо не се заличаваше от тази, показана от останалите. Може би онова, което в крайна сметка търсеше, не беше истинската любов. Вероятно бе просто… любов. А тя беше навсякъде около нея.

Дрънкалката на Б възбужда Н

— Мини от тази страна на стаята — прошепна Блеър. — Дъските на пода скърцат от другата.

Нейт вървеше плътно зад нея в детската стая, осветена единствено от нощна лампа хартиена луна. Йейл спеше в бялата си, покрита с дантели люлка. От ъгъла до прозореца като часовой ги наблюдаваше шарено пони с истински размери, купено от Нейт от „ФАО Шварц“.

Бебето бе завито с розово одеялце и лежеше по гръб с навъсено и порозовяло личице.

— Виж как се движат очичките й под клепачите — прошепна Блеър. — Сънува.

Нейт не можеше да си представи какво би могло да сънува същество, което едва вчера се беше появило на този свят, но предположи, че вероятно е от онези сънища, които му се присънваха, когато беше надрусан. Нищо не се случваше, просто чувстваше разни неща. И винаги се будеше гладен като вълк.

Блеър се пресегна към люлката и извади една сребърна дрънкалка. Приличаше на миниатюрно звънче.

— Това е било мое, когато съм била бебе. — Тя го обърна. — Виж леките отпечатъци от зъби?

Тя подаде дрънкалката на Нейт. На пръв поглед изглеждаше гладка, но при по-внимателно вглеждане в нея се виждаха стотици вдлъбнатини. Нищо чудно, че Блеър е била толкова лакома, доминираща и агресивна още от малка. Но в този момент тя беше спокойна, като че ли грижите за бебето я бяха научили на смирение.

Нейт й я върна и тя шумно задрънка. Йейл веднага започна да се муси и хленчи, краченцата и ръчичките й започнаха да се мятат във всички посоки, а лицето й се набръчка като сушена кайсия.

Блеър се наведе над люлката и вдигна сестричката си.

— Шшт — прошепна тя. — Няма нищо. Спи спокойно.

Тя я залюля напред-назад на ръце, докато бебето се успокои. Положи я обратно в люлката и подпъхна нежно одеялцето под нея.

— Готово. Заспивай — каза тя и вдигна поглед към Нейт.

— Красива е — каза Нейт дрезгаво. Тихо се пресегна към ръката й и я измъкна в коридора. Тя затвори вратата на детската стая и той я прегърна силно, впивайки устни в нейните.

— Нашите ги няма — прошепна той, заровил лице в косата й.

Апартаментът бе така притихнал, че Блеър чуваше ударите на сърцето си. Тайлър и Арън гледаха филми в библиотеката, а майка й и Сайръс бяха навън. Но не можеше да прави секс с Нейт, докато Йейл спеше така невинно в съседната стая. Тя притвори очи и го целуна отново, след което прошепна:

— Добре, готова съм.

Най-сетне.

Дж я очаква скандално бъдеще

Джени не беше сред най-запалените танцьори, но как можеше да стои на едно място с тези откачени остри бели ботуши? Най-прекрасното беше, че тясната и тюркоазна кожена жилетка придържаше здраво прелестите й. Гърдите й бяха силно пристегнати — нямаше случайни опипвания и не се мятаха наляво-надясно. Дори и без жилетката пак щеше да се чувства добре. Повече от добре.

„Рейвс“ спряха да свирят и обявиха кратка почивка. „Уифенпуфс“ обаче тъкмо бяха загрели.

— Едно, две, едно, две, три… — започнаха те с обичайната си акапелна хармония. — Джени, о, Дженифър — започнаха серенадата си те. — Сестричката на Серена, Дженифър. Не си приличат. Едната — висока, другата — ниска, но всеки на своето парти ги иска.

Серена се приближи и прегърна Джени през рамо, поклащайки се напред-назад в ритъма на песента. Останалите също се движеха в такт, без да им прави впечатление, че истинската музика бе прекъсната.

— Дженифър има огромни бабонзери! — запя Чък Бас на висок глас, докато минаваше покрай двете момичета и пияно поклащаше задник с маймунката си на рамо и войнишкото кепе. В стаята се разнесе сподавен кикот.

Опа.

— Знаете, че са го правили, нали? — прошепна едно момиче от „Сийтън Армс“ на приятелката си. — Хванали са ги на един купон през октомври, в банята. Тя е била чисто гола и Чък я е оправял на тоалетната чиния.

— Аз го мислех за гей — обади се едно момиче в чисто нова тениска на „Васар“.

— Всички искат да стискат големите цици на Джени! — продължи да дразни Чък.

— Чък Бас има космат гъз! — извика Серена високо. — Не му обръщай внимание — каза тя на Джени.

Но вместо да се изчерви от гняв и срам, Джени не можеше да престане да се смее. Преди две седмици малкото представление на Чък щеше да й подейства съкрушително. Сега обаче всички се смееха на самия него, а не на глупостите, които бръщолевеше. Освен това, когато беше преживяла един скандал — а може би два или дори три — и бе продължила напред, вече беше доста по-жилава. Имаше минало, история. Бе момичето, за което нямаше да престанат да говорят. Тя и големите й балкони бяха обречени да пожънат успех.

А ако животът поемеше по кофти направление и нещата се объркаха непоправимо, винаги можеше да я изпратят в пансион, както беше заплашил баща й. Там щеше да преоткрие себе си.

Може би дори щеше да се върне от пансиона и пак да се преоткрие, също като Серена.

Вероятно пак като Серена можеше да има и много гаджета. Някой ден.

Д открива нов талант

— Ще ми дадеш ли една цигара, брато? — Деймиън Полк, китаристът на „Рейвс“ и един от любимците на Дан, се приближи към него. Дан бе твърде пиян, за да се замае от срещата със звездата. Той му подаде смачкания полупразен пакет „Кемъл“, който беше отворил само преди половин час, и Деймиън запали цигарата си с жълтата му запалка „Бик“. Деймиън носеше кафяво брезентово военно палто, по което на фински или някакъв друг език с черно бяха изписани някакви думи. Палтото обаче можеше да мине само при някой известен.

— Имаш ли представа кой живее тук? — попита той.

— Аз — отвърна Дан провлачено. — Нещо такова. Тук съм с приятелката си. Апартаментът е на по-голямата й сестра, но нея я няма. — Реши да не споменава Тифани. Предпочиташе да си представя, че тя не съществува. Сега, като се сети за това, осъзна, че цяла вечер не ги бе мяркал с Ванеса. Със замъгленото си съзнание започна да разсъждава колко дълго можеше да протече един пиърсинг.

Деймиън кимна замислено.

— Имаш ли представа кой е писал песните в черните кожени тефтери в съседната стая?

За момент Дан се запита дали не беше припаднал и не сънуваше целия този разговор.

— Стихове — поправи го той, премигвайки на фона на приповдигнатите текстове на „Уифенпуфс“, които все още възпяваха сестра му. Високо момче с очила и момиче с червеникаворуса коса кръстосваха пода на дневната в горещо танго. — Това са моите стихотворения. — Опита се да се изправи, но глезените му се подвиха и се облегна на стената. Ако не успееше да помръдне, съвсем скоро щеше да се напикае.

Деймиън преметна палтото си назад и клекна пред Дан.

— Казвам ти, човече, това са песни.

Дан впери невиждащ поглед в известния десетсантиметров белег, който прорязваше челото на Деймиън. Говореше се, че е от инцидент с велосипед „БМХ“. Да не би това да беше засегнало и мозъка му?

— Пич — настоя той, — аз съм ги писал. Стихотворения са.

— Песни. Песни, песни, песни. — Деймиън протегна ръка и помогна на Дан да се изправи. — Хайде, ще ти покажа.

Дан се заклатушка след Деймиън, като блъскаше хората по пътя и се извиняваше.

— Кога ще продължите да свирите? — попита някой от тълпата.

— Скоро, тъпако — отвърна Деймиън и му показа среден пръст.

Стаята на Ванеса бе също толкова претъпкана, колкото и всекидневната. Останалите членове на „Рейвс“ се бяха скупчили на леглото и се ровеха в тетрадките на Дан.

— Видяхте ли тази? Казва се „Мръсници“ — каза басистът на Деймиън, показвайки стихотворението му. — От това може да стане идеалната яка любовна балада. Идеална е за средата на концерта. Особено след онази смешната „Да убиеш Пръдльо“.

Дан се вторачи в тях. Шансът всичко това да му се присънваше все още беше доста голям, а може би беше умрял, след като някой от грамадните приятели на Тифани от строителството го беше премазал.

Деймиън го подбутна напред.

— Открих автора. Достатъчно добре изглежда за вокал.

Дан се олюля пред останалите членове на групата. Вокал ли?

— А може ли да пее? — попита барабанистът, оглеждайки Дан от горе до долу и подръпвайки странните си и страховити мустаци. „Рейвс“ имаха доста особен имидж — смесица от готиния по-голям брат и сериен убиец.

Да пее ли?

Деймиън потупа Дан по гърба.

— Ще се пробваш, нали? В крайна сметка ти си писал тези песни. Пей както можеш. Ние свирим доста шумно и ще ти се стори, че крещиш. — Отново потупа Дан по гърба. — Просто се постарай, става ли?

— Става.

Докато вървеше след групата към всекидневната, на Дан му хрумна, че тялото му може би беше в ръцете на маниакален кукловод с доста извратено чувство за хумор и в следващия момент щеше да го накара да си свали ризата.

В крайна сметка той беше вокалът.

Барабанистът подгря няколко пъти е бухалките и стаята утихна в напрегнато очакване.

— Започваме с „Да убиеш Пръдльо“, нали? — попита той Дан.

Дан кимна. Едва си спомняше думите, но беше толкова пиян, че така или иначе едва ли щеше да успее да ги произнася отчетливо.

Групата начена френетичен, монотонен, оглушителен ритъм с разлюлян бас. Съвършено пасваше на стихотворението или песента, или както, по дяволите, искаха да го наричат.

— „Гладен ли си? Приготвих нещо! Умри, Пръдльо, умри!“ — изкрещя Дан на микрофона. — „Уморен ли си? Ще те приспя! Умри, Пръдльо, умри!“

— Умри, Пръдльо — пригласяха „Уифенпуфс“.

Стаята се пръскаше по шевовете и хора, обхванати от лудостта на момента, започнаха да се мятат и да си свалят дрехите.