Sara Shepard - Издирва се

— Да, бе! — изсъска Спенсър. Докато си наливаше кафе в чашата, ръката й трепереше. За нея нямаше никакво съмнение, че преди четири години Били е убил най-добрата й приятелка Алисън Дилорентис. А сега беше убил Джена Кавана, сляпото момиче от випуска на Спенсър, както и може би Иън Томас — бившето гадже на Мелиса, тайната любов на Али и набеден за неин убиец. В колата на Били полицаите бяха намерили окървавената тениска на Иън и сега търсеха трупа му, въпреки че нямаха никакви улики.

По улицата, на която живееше Спенсър, избръмча камионът за събиране на отпадъците. Секунда по-късно същият звук се разнесе и от високоговорителя на телевизора. Спенсър отиде в хола и дръпна пердетата на предния прозорец. И, естествено, забеляза новинарския бус, паркиран на завоя. Операторът се въртеше и насочваше камерата от човек на човек, а друг мъж, който държеше гигантски микрофон на дълга стойка, го навеждаше срещу силния вятър. През прозореца Спенсър можеше да види устата на репортерката, а гласът й се чуваше пред говорителите на телевизора.

Задният двор на семейство Кавана, намиращ се от другата страна на улицата, беше обграден с жълта полицейска лента. След убийството на Джена на алеята пред къщата непрекъснато стоеше паркирана полицейска кола. Кучето-водач на Джена, яка немска овчарка, надничаше през прозореца на всекидневната. През последните две седмици беше стояло денонощно там, сякаш търпеливо чакаше Джена да се върне.

Полицията беше открила отпуснатото й, безжизнено тяло в канавката зад къщата. Според полицейския доклад родителите на Джена се прибрали в събота вечер в празната къща. Господин и госпожа Кавана чули неспирния неистов лай от задния двор. Кучето-водач на Джена било завързано за дърво… но нея я нямало. След като развързали кучето, то хукнало право към ямата, която била изкопана няколко дни по-рано от водопроводчиците, за да поправят спукана тръба. Но в ямата открили не само новата тръба — като че ли убиецът е искал Джена да бъде открита.

Анонимно обаждане отвело полицията до Били Форд. Ченгетата го обвиниха и за убийството на Алисън Дилорентис. В това имаше смисъл — Били беше участвал в строителната бригада, която работеше по белведера1 в задния двор на семейство Дилорентис през същия уикенд, когато Али изчезна. Тя се беше оплакала от похотливите погледи, които работниците й бяха хвърляли. Тогава Спенсър реши, че Али просто се хвали. Сега вече знаеше какво се беше случило в действителност. Тостерът щракна и Спенсър се върна в кухнята. Новините вече се предаваха от студиото, където на дълго бюро седеше тъмнокоса водеща с големи халки на ушите.

— В лаптопа на господин Форд бяха открити уличаващи снимки, които по-късно доведоха до неговия арест — произнесе водещата със сериозен глас. — Снимките показват, че мъжът е следил отблизо госпожица Дилорентис, госпожица Кавана и четирите момичета, известни като „малките сладки лъжкини“.

На екрана се появи монтаж от стари снимки на Джена и Али, много от които изглеждаха направени така, сякаш фотографът се е крил зад някое дърво или в кола. Последваха подобни снимки на Спенсър, Ариа, Емили и Хана. Някои фотографии бяха от седми клас, когато Али беше все още жива, но други бяха по-скорошни — имаше една на четирите, облечени с тъмни рокли и с обувки на високи токчета на процеса на Иън, в очакване той да се появи. На друга се бяха събрали до люлките в „Роузууд дей“, облечени с вълнени палта, шапки и ръкавици, и най-вероятно обсъждаха новия А. Спенсър присви очи.

— Освен това на компютъра на господин Форд бяха открити съобщения, които съвпадаха със заплашителните бележки, изпращани на някогашните най-добри приятелки на Алисън — продължи водещата. По екрана преминаха снимката на Дарън Уайлдън, който излиза от изповедалнята и няколко познати имейла и разговори в месинджъра. Всяка бележка беше подписана единствено с буквата А. Откакто Били беше арестуван, Спенсър и приятелките й не бяха получили нито едно съобщение.

Спенсър отпи от кафето, като почти не усети горещата течност, която се стичаше в гърлото й. Струваше й се много странно, че Били Форд — човек, когото тя въобще не познаваше — стои зад всичко, което се беше случило. Спенсър нямаше представа защо го беше направил.

— Господин Форд има дълго досие — продължи водещата. Спенсър надникна над чашата си с кафе. Клип от Ю Тюб показваше замъгления образ на Били и някакъв мъж с бейзболна шапка, които се биеха на паркинга на „Уауа“. Дори след като мъжът падна на земята, Били продължи да го рита. Спенсър притисна ръка към устата си, представяйки си как Били прави същото с Али.

— А тези снимки, открити в колата на господин Форд, не са виждани досега.

На екрана се материализира размазана полароидна снимка. Спенсър се наведе напред и очите й се разшириха. Снимката показваше вътрешността на хамбара — нейния хамбар, който беше съсипан от пожара преди няколко седмици. Предполагаше се, че го е подпалил Били, за да унищожи доказателствата, свързващи го с убийствата на Али и Иън. На снимката се виждаха четири момичета, които седяха на кръглия килим в центъра на стаята, навели глави. До тях стоеше изправено пето момиче, вдигнало ръце във въздуха. Следващата снимка показваше същата сцена, само че правото момиче се беше придвижило с няколко инча наляво. На третата една от седналите девойки се беше изправила и вървеше към прозореца. Спенсър разпозна мръснорусата й коса и късата спортна пола. Тя ахна изненадано. Гледаше своето по-младо аз. Снимките бяха от нощта, когато Али изчезна. Били беше стоял пред хамбара и ги беше наблюдавал.

А те така и не го бяха разбрали.

Някой сухо се изкашля зад гърба й. Спенсър рязко се обърна. Госпожа Хейстингс седеше до кухненската маса, вперила безизразен поглед в чашата си с черен чай. Беше облякла сивите си панталони за йога с мъничката дупка на коляното, мръсни бели чорапи и няколко номера по-голямо поло „Ралф Лорън“. Косата й беше не сресана, а на лявата й буза се забелязваха няколко трохички от препечената филийка, която беше хапнала за закуска. Обикновено майката на Спенсър не си позволяваше да се появява във вид, който не е идеален, дори и пред кучетата.

— Мамо? — рече колебливо Спенсър, чудейки се дали майка й също беше видяла полароидните снимки. Госпожа Хейстингс извърна толкова бавно главата си към нея, сякаш се движеше под вода.

— Здрасти, Спенс — каза тя безизразно. След това отново погледна към чашата си и втренчи отчаян поглед към пакетчето чай, което киснеше във водата на дъното й.

Спенсър сдъвка върха на лакирания си розов нокът. На всичкото отгоре майка й се държеше като зомби… и за всичко беше виновна тя. Само ако не се беше раздрънкала за ужасната семейна тайна, която Били, представяйки се за А., й беше разкрил: че баща й е имал връзка с майката на Али и че Али е полусестра на Спенсър. Само ако Били не я беше убедил, че майка й знае за това и е убила Али, за да накаже съпруга си. Спенсър се изправи срещу майка си и я обвини за това, но само след миг разбра, че майка й не е направила — и не знае — нищо. След това госпожа Хейстингс изгони съпруга си от къщата и вече изглеждаше напълно отчаяна от живота.

От коридора се разнесе познатото потракване на токчета по махагоновия под. Сестрата на Спенсър, Мелиса, връхлетя в стаята, плуваща в облак „Мис Диор“. Беше облякла бледосиня плетена рокля на „Кейт Спейд“ и носеше сиви боти с ниски токчета, а тъмнорусата й коса беше прибрана назад със сива лента за глава. Под мишница стискаше сребристо тефтерче, а зад ухото си беше пъхнала химикал.

— Здрасти, мамо! — извика жизнерадостно тя, целувайки майка си по челото. След това погледна преценяващо Спенсър и сви устни. — Здрасти, Спенс — поздрави я хладно тя.

Спенсър се свлече в най-близкия стол. Любвеобилното сестринско чувство, което двете със сестра й бяха изпитали в нощта, когато Джена беше убита, продължи точно двайсет и четири часа. После нещата се върнаха в старото русло: Мелиса обвиняваше Спенсър за това, че е съсипала семейството им и използваше всеки удобен момент, за да й го покаже. Тя веднага пое всички домашни ангажименти, подмазвайки се, както винаги, на майка си.

Мелиса извади тефтерчето изпод мишницата си.

— Отивам до „Фреш фийлдс“ да напазарувам. Искаш ли нещо специално? — Тя говореше на госпожа Хейстингс на висок глас, сякаш майка й беше деветдесетгодишна и глуха.

— О, не знам — отвърна навъсено госпожа Хейстингс. Тя се втренчи в разперените си длани, сякаш в тях се криеше някаква велика мъдрост. — Всъщност, няма особено значение, нали? Ядем храната, след това вече я няма и ние отново огладняваме. — Тя се изправи, въздъхна шумно и се затътри към спалнята си на горния етаж.

Мелиса сви устни и удари с тефтерчето по бедрото си. Погледна Спенсър с присвити очи. Изражението на лицето й крещеше: „Виж какво направи!“.

Спенсър зарея поглед през прозорците, гледащи към задния двор. По задната пътечка блестеше тънък слой синкав лед. От обгорелите дървета висяха остри ледени шушулки. Старият хамбар на семейството представляваше просто купчина черно дърво и пепел, съсипан от пожара. На основата на вятърната мелница все още стоеше надписът „ЛЪЖКИНЯ“.

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Всеки път, когато погледнеше към задния двор, тя се бореше с желанието да хукне нагоре по стълбите, да затръшне вратата и да се свие под леглото. Преди да разкрие връзката на баща си, нещата между Спенсър и родителите й се развиваха отлично. Сега тя се чувстваше така, както когато за пръв път опита домашно приготвен сладолед-капучино от сладоледаджийницата в Холис — след първото близване просто не можа да се спре и го изяде целия. След като беше опитала вкуса на истинското, любящо семейство, тя просто не можеше отново да свикне да бъде пренебрегвана.

Телевизорът продължи да бърбори, на екрана се появи снимка на Али. Мелиса се спря за миг и се заслуша, докато репортерката преразказваше хронологията на убийството.

Спенсър прехапа устна. Двете с Мелиса не бяха обсъждали факта, че Али е тяхна полусестра. След като тя вече знаеше, че са роднини, това променяше всичко. От доста време Спенсър всъщност я беше ненавиждала — Али контролираше всяко нейно движение, научаваше всяка нейна тайна. Но това вече нямаше значение. Спенсър просто искаше да се върне назад във времето и да спаси Али от Били в онази ужасна нощ.

Предаването превключи към студиото, където няколко специалисти седяха около висока маса и обсъждаха съдбата на Били.

— Вече на никого не може да се вярва — възкликна една жена с маслинова кожа, облечена с черешово червен костюм. — Нито едно дете не е в безопасност.

— Не, чакайте малко. — Чернокож мъж с брадичка, оформена на катинарче, размаха ръце, за да ги спре. — Може би трябва да дадем шанс на господин Форд. Всеки е невинен до доказване на противното, нали?

Мелиса грабна черната си кожена чанта от кухненския плот.

— Не разбирам защо си губят времето в обсъждане на това — кисело промърмори тя. — Той трябва да гние в ада.

Спенсър погледна неспокойно сестра си. Това беше другото странно нещо, което се беше случило в дома на семейство Хейстингс — Мелиса недвусмислено, почти фанатично вярваше, че Били е убиецът. Всеки път, когато в новините изказваха съмнения във вината му, тя се ядосваше.

— Той ще отиде в затвора — рече убедено Спенсър. — Всички го знаят.

— Добре. — Мелиса се обърна, грабна ключовете за мерцедеса от керамичната купа до телефона, закопча карираното си яке „Марк Джейкъбс“, което си беше купила предишната седмица от „Сакс“ — очевидно разпадането на семейството й не я беше разстроило дотам, че да спре да пазарува — и затръшна входната врата зад гърба си.

Докато специалистите продължаваха да се дърлят, Спенсър се приближи до прозореца и проследи с поглед сестра си, която изкарваше колата на заден ход от алеята. Устата й беше изкривена в обезпокояваща усмивка, от която по гърба на Спенсър полазиха тръпки.

По някаква причина Мелиса изглеждаше… облекчена.