Спенсър и останалите се спогледаха потресено. Ама разбира се! Не Джейсън е бил пациент в „Радли“, а Кортни. Неговото име е било вписано в регистрационната книга, защото я е посещавал. А Хана беше казала, че нейната съквартирантка в Убежището, Айрис, е нарисувала Али на стената в някаква тайна стая. Само че Айрис сигурно е познавала Кортни, а не Али.

— Значи… си била там… заради психични проблеми? — попита колебливо Ариа.

Кортни насочи снакса към Ариа като кама.

— В тези места не ходят само психично болни — сопна й се тя.

— О! — По бузите на Ариа плъзна червенина. — Съжалявам. Нямах представа.

Кортни сви рамене и наведе глава към купата със снаксове. Спенсър се надяваше, че тя ще поясни защо е била в тези заведения, но Кортни не каза нищо.

Най-накрая тя вдигна глава.

— Както и да е. Съжалявам, че избягах от вас в нощта на пожара. Сигурно е било наистина… объркващо за вас.

— О, Господи, ти си била! — възкликна Хана.

Спенсър прокара пръсти по ръба на синята ленена подложка за чинии на масата. Разбира се, че в гората се беше появила Кортни, а не призракът на Али или част от някаква странна групова халюцинация.

Емили се наведе напред, кичури от червеникаво русата й коса паднаха пред очите й.

— Какво правеше там?

Кортни придърпа стола си по-близо до масата.

— Получих бележка — предполагам, че от Били, — в която пишеше, че в гората има нещо, което трябва да видя. — Лицето на Кортни се изкриви от разкаяние. — Не трябваше да излизам от вкъщи, но в бележката пишеше, че това може да помогне за разкриването на убийството на Али. Когато стигнах до гората, избухна пожарът. Помислих си, че ще умра… но тогава Ариа ме спаси. — Тя докосна ръката на Ариа. — За което, между другото, ти благодаря.

Ариа зяпна, но от устата й не излезе нито звук.

— Как успя да се измъкнеш толкова бързо? — попита настоятелно Емили.

Кортни избърса трохичките от устата си.

— Обадих се на връзката си в роузуудската полиция. Той е стар семеен приятел.

В стаята достигна звукът от пищящия микрофон. Спенсър погледна към Ариа, Емили и Хана. Беше пределно ясно кой е семейният приятел. Това обясняваше защо не го бяха видели в нощта на пожара. Това също обясняваше защо на следващия ден им нареди да спрат да повтарят, че са видели Али: той просто е искал да запази сестра й в безопасност.

— Уайлдън. — Емили стисна зъби. — Не трябва да му вярваш. Той не е такъв, какъвто изглежда.

Кортни се облегна назад и се засмя, очевидно забавлявайки се.

— Успокой се, Убиец.

Студени тръпки полазиха Спенсър по гърба. Убиец? Това беше прякорът, с който Али наричаше Емили. Тя ли й го беше казала?

Но преди някой да успее да каже нещо, в коридора се появи госпожа Дилорентис. Когато забеляза момичетата, лицето й засия.

— Благодаря ви, че дойдохте, момичета. Това означава много за нас.

Госпожа Дилорентис се приближи до Кортни и я прегърна през раменете. Дългите й, перфектни нокти бяха лакирани в класическо червено „Шанел“.

— Извинявай, скъпа, но отвън има репортер на MSNBC, който има няколко въпроса. Дошъл е чак от Ню Йорк…

— Добре — изпъшка Кортни и се изправи.

— От полицията също искат да говорят с теб — продължи госпожа Дилорентис. Тя повдигна леко главата на дъщеря си и започна да приглажда веждите й. — Нещо, свързано с нощта на пожара.

— Пак ли? — Кортни въздъхна драматично и се отдръпна от майка си. — Предпочитам да говоря с пресата. Те поне са по-забавни.

Тя се обърна отново към момичетата, които седяха без да помръдват до масата.

— Идвайте винаги, когато пожелаете, мацки — рече тя и се усмихна. — Вратата е винаги отворена. А, и още нещо! — Тя измъкна една чисто нова ламинирана училищна карта от джоба на дънките си. На нея пишеше с големи червени букви КОРТНИ ДИЛОРЕНТИС. — Ще уча в „Роузууд дей“! — възкликна тя. — Ще се видим утре в училище.

И след едно последно смущаващо намигване излезе от стаята.

6.

Никога повече смотанячка

На следващата сутрин Хана вървеше по тротоара, водещ от паркинга към училището. Пред входа на „Роузууд дей“ бяха паркирани новинарските бусове на „Канал 6“, „Канал 8“ и CNN. Репортерите дебнеха зад храстите като лъвове на лов. Хана приглади кестенявата си коса и се подготви за дъжда от въпроси.

Най-близкият репортер я изгледа за миг, след което се обърна към останалите.

— Фалшива тревога — извика той. — Това е просто една от малките сладки лъжкини.

Хана примигна. Просто една от малките сладки лъжкини? Какво означава това, по дяволите? Не искат ли да разберат какво мисли Хана за тайната близначка на Али? Не се ли интересуват от мнението й за опитите на Били да се изкара невинен? И докато са на тази тема, какво ще кажат за едно хубаво извинение за тоновете кал, които изсипаха върху нея?

Тя пренебрежително вирна нос. Голяма работа. И без това не умираше от желание отново да се появи по телевизията. Камерата добавяше поне десетина паунда към теглото й.

Някакъв дундест тип, който държеше микрофон на стойка, изграчи нещо в уоки-токито си. Една от репортерките затвори шумно телефона си.

— Кортни Дилорентис е на задния паркинг!

Репортерите и операторите се юрнаха натам.

Хана потрепери. Кортни. Всичко й се струваше нереално. Първите няколко часа, след като Хана напусна кухнята на семейство Дилорентис, тя очакваше хората с камери да наизскачат от всички ъгли, обявявайки на всеослушание, че това е поредната измислица.

Защо Али не им беше разказала за сестра си? Всичките гостувания, бележките, които си разменяха в час, пътуванията до Поконос и Нюпорт. Толкова пъти бяха играли на „Аз никога не съм“ и „Истина или предизвикателство“, а Али нито веднъж не беше споменала за тази тайна. Дали Хана трябваше да се досети какво става, когато Али беше поискала да се престорят, че са петзначки, които са били разделени след раждането си? Или пък когато беше видяла рисунката на Али — Кортни — на стената на Убежището? Дали пък Али не й беше подхвърляла някакви тайни намеци всеки път, когато я погледнеше и въздъхнеше: „Каква си късметлийка, че си единствено дете“!

Хана профуча покрай групичка първокурснички, които гледаха повторението на „Веселие“ на един айфон, отвори с ритник входната врата и влетя във фоайето. То изглеждаше като рекламна зала на „Холмарк“. По стените бяха накачени бели хартиени купидончета, червени знаменца във форма на сърчица и най-различни украшения от златисто фолио. До вратата на аудиторията бяха залепени гигантските бонбонени кутии във формата на сърце, които училището изваждаше всяка година. „НАМЕРИ ЛЮБОВТА“, пишеше на първото сърце с красиви калиграфски букви. „НА БАЛА ПО СЛУЧАЙ СВЕТИ ВАЛЕНТИН“, допълваше надписът на второто сърце. „ТАЗИ СЪБОТА“, завършваше третото. В долната част на последното сърце се забелязваха малки следи от зъбки, най-вероятно оставени от някой гризач, успял да се промъкне в шкафа, където се съхраняваха кутиите през останалото време. Една голяма плетена кошница беше напълнена с розови рекламни листовки, в които се описваха подробностите за бала, включително задължителните за свети Валентин цветове — червено, розово и бяло — които трябваше да носят дори момчетата. Заради скорошната трагедия приходите от билетите щяха да отидат в наскоро основания фонд „Джена Кавана“, който щеше да спонсорира обучението на кучета-водачи. Странно, но всички следи от олтара на Джена, който беше издигнат предишния ден във фоайето, бяха изчезнали. Или персоналът на „Роузууд дей“ беше получил много оплаквания колко депресиращо и смущаващо действа на учениците, или след появата на Кортни смъртта на Джена вече беше остаряла новина.

Откъм „Стийм“ се разнесе силен кикот. Хана се обърна и видя Наоми, Райли и Кейт, които седяха на една от покритите с мраморни плочки маси, пиеха ароматен билков чай и хапваха топли кифлички със сладко от червени боровинки. При тях седеше още едно момиче със сърцевидно лице и големи сини очи.

Машината за еспресо изсъска и Хана подскочи. Почувства се така, сякаш беше транспортирана обратно в шести клас, когато Наоми, Райли и Али бяха неразделни. Естествено, сега не Али седеше рамо до рамо с Наоми и Райли, сякаш бяха най-добрите приятелки завинаги. Беше Кортни.

Хана тръгна към тях, но тъкмо се накани да седне на единствения празен стол край масата, когато Наоми хвърли огромната си чанта „Ерме“ върху него. Райли трупна своята „Кейт Спейд“ до нея, а Кейт стовари обсипаната си с капси раница „Фоули и Корина“ отгоре им. Чантите се извисиха като наклонената кула в Пиза. Кортни притисна малиновата си торба към гърдите с объркано изражение на лицето.

— Извинявай, Психо — рече Наоми с леден тон. — Мястото е заето.

— Не съм психо. — Хана присви очи. Кортни се размърда на стола си и Хана се зачуди дали думата „психо“ не я е накарала да се почувства неудобно. Все пак тя също беше посещавала такива клиники.

— Щом не си психо, защото тогава нощес те чух да викаш насън? — подразни я Кейт.

Момичетата се захилиха. Хана се ухапа силно от вътрешната страна на бузата. Само ако можеше да запише това и да го покаже на баща си. Но пък какво ли му пукаше на него? След пресконференцията тя очакваше той да почука на вратата й, за да обсъдят случилото се. Някога го правеха редовно — разговаряха с часове, когато Хана не успя да се класира за мажоретка, когато се притесняваше, че Шон Ейкърд никога няма да я хареса и когато двамата с майка й решиха да се разведат. Но така и не чу почукването. Господин Мерин прекара вечерта в кабинета си, като очевидно не забелязваше, че Хана страда ужасно.

— Защо не седнеш при Посерко? — присмя й се Райли. Останалите се разсмяха. — Той те чака! — Тя посочи към другия край на залата.

Хана проследи с поглед кокалестия, вещерски пръст. Майк се беше свил на една маса отзад, точно до тоалетната, пиеше кафе от висока картонена чаша и разглеждаше някакъв лист. Приличаше на малко кученце, което единствено от приюта не си беше намерило собственик. Сърцето на Хана се сви. Предишната вечер й беше изпратил сума ти есемеси; тя смяташе да му отговори, но не го беше направила. Не знаеше какво точно да му каже. Нямаше никакво значение, че бельото от снимката не беше негово — всички вярваха, че е, както всички смятаха, че тя е психо. А в „Роузууд дей“ прякорите не се забравяха. В седми клас Али беше нарекла Питър Грейсън „Картофчо“, защото беше оформен като Господин Картофчо, и учениците го наричаха така и до днес.

Майк вдигна глава и я забеляза. Лицето му светна и той размаха един розов флаер. На него пишеше „БАЛ ЗА СВЕТИ ВАЛЕНТИН В РОУЗУУД ДЕЙ“.

Тя искаше да отиде при Майк, но ако седнеше до него — и особено ако се съгласеше да отидат заедно на бала — щеше да си остане Психо завинаги. Краткото й пътуване до „Убежището“ нямаше да е просто един злополучен гаф, а определящ момент в гимназиалната й кариера. Вече нямаше да е в ограничения списък за домашните купони и нямаше да я изберат в комитета за организиране на абитуриентския бал — единственият в „Роузууд дей“, който заслужаваше внимание. Нямаше да ходи с готините хора в Ямайка или Света Лучия през пролетната ваканция, което означаваше, че няма да има място за нея в плажната къща в Маями по време на младежката седмица през юни. Саша в „Отър“ вече нямаше да й запазва дрехи, Юри нямаше да я вмъква в последния момент между различните си ангажименти за сешоар и само за една нощ тя щеше отново да се превърне в старата смотанячка Хана — щеше да надебелее за нула време, д-р Хастън отново щеше да сложи скоби на зъбите й, лазерно коригираното й зрение отново щеше да се разфокусира и тя щеше да се окаже със старите очила с телени рамки, тип Хари Потър, които носеше в пети клас.

Това не биваше да се случва. Откакто Али я измъкна от забвението, Хана се беше заклела никога повече да не се превръща в онази смотанячка.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Извинявай, Посерко — чу се тя да казва с подигравателен писклив глас, който въобще не звучеше като нейния. — Не трябва да се приближавам до теб. Бацили, нали се сещаш. — След което се ухили.