Затова сега се изненадваше.

И това не беше всичко — тя, която си мислеше, че знае всичко за любенето, изведнъж откри непознати за нея докосвания, милувки, целувки, думи и започна да се съмнява в себе си — дали не е така и с други неща, които си мислеше, че знае.

Когато Халюк и Селин се прибраха вкъщи, Айдан беше заета с други мисли. Халюк влезе в стаята и включи лампата:

— Какво ти е?

Издърпа одеялото над главата си:

— Много ме боли глава. Изгаси лампата, не мога да понасям светлината.

Криейки лицето си, каза, че няма сили да говори.

Преди още Халюк да излезе от стаята, тя вече се беше върнала към своите си мисли: днес преживя много изненади, но беше сигурна, че й предстоят още много, много; нежните думички, които Джем й нашепваше, любейки се, шегичките му й вдъхваха увереност в това. „Дали не си въобразявам?“ — мислеше си. По-късно, винаги, когато се връщаше към този ден, се усмихваше и се чудеше сама на себе си — как не бе прозряла това още в първия ден. Сега обаче все още се съмняваше в мислите си: „Какво повече от това би могло да бъде?“

Търсейки отговор на въпроса, си даде сметка колко бедно е въображението й, колко слаба е фантазията й, а това още повече разпалваше любопитството й. Подобно на дете, намерило нова играчка — разглеждаше я, човъркаше я отвсякъде, за да я разучи по-добре.

Имаше още нещо, което не й даваше мира: дали тя бе успяла да изненада мъжа, който толкова много я бе впечатлил? Как му се е сторила тя — интересна или обикновена? Дали щеше да я покани отново? Дали щеше да пожелае да се люби с нея? Но въпросът, който най-много я измъчваше, беше: дали след като се съгласи да легне с него, му падна в очите, това, че му се отдаде изцяло, любейки се, дали не изчерпа интереса му към нея, дали в неговите очи все още беше една истинска дама?

Неволно сравняваше Джем и Халюк. Не искаше да го прави, опитваше да отхвърли тази мисъл, но не беше по силите й. Знаеше, че не бива да го прави, и това я тормозеше още повече. Сравняваше телата им, докосванията, милувките, целувките им…

Тази вечер, когато Халюк дойде при нея и си легна, Айдан се сви в единия край на леглото и се престори на заспала. Не искаше мъжът й да я докосва. Боеше се, че направи ли го, ще разбере за случилото се днес. Освен това се срамуваше.

В душата й беше като на многолюден пазар — гласове, образи, случки — пълна бъркотия. Въпреки това на следващия ден отиде на работа в приповдигнато настроение. От вчерашното настроение нямаше и следа.

Когато говореше на събранието, чувстваше се обградена в някакво особено сияние. Нещо повече, като че и околните го виждаха, гледаха я и усещаха, че с нея е станала някаква промяна.

Говорейки, мислите й бяха разделени на две: едната половина внимаваше върху това, което казваше, другата обхождаше с поглед присъстващите и по лицата им се опитваше да познае дали някой от тях се е любил така, както тя вчера. Внуши си, че никой не го е правил, и ги изгледа пренебрежително.

Когато събранието свърши и директорът мина през междинната врата и влезе в кабинета си, останалите също станаха. Прибираха листите и папките пред себе си и разговаряха помежду си. Стиснала своите пред гърдите си, Айдан, усмихната, като на шега каза:

— А, докато не съм забравила, да ви кажа още нещо.

Всички с любопитство обърнаха очи към нея.

— Чувам да се говори, че ще купувам банката. Понеже не можахме да се разберем за цената, за сега проектът се отлага.

Само с едно изречение отговори на клюките на Сема и като на шега спечели още една победа в двубоя помежду им.

От една страна, колегите й си мислеха, че прави всичко по предварителна програма, някак интуитивно усещаше нещата и ги подреждаше в себе си: влизаше в малки единоборства, отговаряше на клюките, включваше се в събранията, говореше по телефона, шегуваше се. От друга страна обаче, правеше го така естествено, все едно, че бяха маловажни неща, за които много-много не й пукаше.

След като мина през вратата на изневярата, попадна в един нов свят. Страховете и мечтите й за бъдещето я люлееха в люлката на съмненията и противоречията и тя търсеше да открие трудно забележимите признаци на греха в околните — търсеше съучастници. Кои от тях зад маската на сериозността криеха тайните на похотта и страстта, кои не поставяха граници в сексуалните си желания и винаги оставяха отворена врата за нови, непознати, различни удоволствия? Кои бяха? Колко човека членуваха в тази секта? Вглеждаше се в лицата им, следеше всеки жест, всяка дума, всеки поглед, търсеше следата, която да я отведе до истината. Откри, че зад видимия живот има друг — невидим. И между него и тези, които не подозираха съществуването му, се издигаше незабележима, но висока и труднопреодолима преграда.

На обяд слезе сама да обядва в кафетерията на банката. Знаеше с кого иска да разговаря. Взе подноса и се запъти към дъното на кафетерията, откъдето се чуваше смях. На масата седяха четири-пет жени. Хранеха се, без да обръщат внимание на останалите, смееха се и се шегуваха помежду си. Глъчката около тях донякъде разсейваше прекалената тишина в заведението.

В очите на останалите те бяха доволни от материалното си положение, богати проклетници. Всички бяха започнали работа по едно време с Айдан. Докато Айдан бързо се издигаше по служебната стълбица, те бяха стигнали най-много до шеф на отдел или си бяха останали на първоначалното ниво. Никой не се съмняваше в ума им. Дори се бояха от острите им езици, но им липсваха енергия и сили, които да подкрепят ума. Прикриваха недоволството от неуспехите си под маската на подигравката и непукизма и използваха ума си само за хапливи фрази, които изстрелваха към собствения или този на околните живот. Шегуваха се със себе си, със съпрузите си, с мъжете, с жените, с живота си, с началниците си. Говореха спокойно за неща, които другите не смееха да споменат. Приемаха неуспеха си като рекет от страна на живота и се шегуваха с него.

Групата на непукистите, непризнаващи правила и норми, приеха Айдан с бурна радост. Пътищата им се бяха разделили, но веднъж седмично или на десет дни Айдан непременно слизаше в кафетерията и обядваше с тях. В тази строга сграда, в която всичко се вършеше според законите, обядът с тях преминаваше весело като на пикник.

Обичаха Айдан. Харесваше им да се държат с нея както в първите дни, все едно нищо не се е променило. И Айдан се държеше по същия начин. За тях това беше възможност да покажат, че си имат приказката с човек от „висшия ешелон“, а за Айдан — да покаже, че въпреки успехите си не се е възгордяла и си е останала същата.

Сядайки на масата, Айдан попита:

— Какво пак, за какво се кикотите? Какво е станало?

Фериман, най-закръгленката и най-гръмогласната от всички, рече:

— О, боже, за какво да говорим, все едно и също. По-добре ти кажи какво става горе. Казват, че ще сменят шефа на счетоводството? Вярно ли е?

Както винаги поклюкарстваха за работите в банката, Айдан им казваше какво знае, те на нея — какво са чули, кой какво казал, кой с кого се е сдушил — такива работи.

После разговорът премина върху семействата, мъжете, децата — Айдан така й предполагаше. Върнаха се към онова, което говореха преди тя да дойде. Фериман, която се беше развела с мъжа си, разказваше, че в края на седмицата щяла да ходи в Абат с един, с когото се запознала. За пръв път щели да останат насаме.

— Що за човек е? — попита Айдан.

— Добър… Шеф е на кредитния отдел, може и да го знаеш — Джунейт? Работлив е… Спокоен, тих… Действа ми успокояващо.

Млъкна. Погледна колежките си, които внимателно я слушаха.

— Не е някой, който да ти сваля звезди или да те възкачи на седмото небе… — И с присъщия си шеговит тон добави: — Но и няма да те нарани, няма да направи така, че да те заболи!

Този израз им подейства като парола — започнаха да говорят за мъжете, за техните неумения в леглото, за липсата на душа, когато се любят, за това как след като свършат, се излягат като талпи по гръб и чакат аплодисменти, все едно, че са сътворили чудо, и как, ако не ги получат, се цупят като деца; които стават и напускат „сцената“ по средата на играта и се подиграват с примиращата от срам жена; говореха така, все едно, че до ден-днешен не бяха срещнали мъж, който да се люби добре, да им доставя удоволствие, да ги забавлява.

Айдан знаеше, че истината не е точно такава. Вече започваха да остаряват и се опитваха да намерят кусур на всичко, нещо като отмъщение към живота. Опитваха се да покажат нещата по-зле, отколкото беше в действителност, и знаейки, че всъщност не е така, се успокояваха и се чувстваха по-добре. Все пак разбираше, че животът им не е чак такъв, че да предизвика завист.

После се впуснаха да разказват истории за мъже, които го правели „цяла нощ, до сутринта“, но никоя не говореше от собствен опит, само бяха чували. После Фериман ги разсмя с разказа си за един, който работел „като електрически свредел“. Останалите поеха шегата — колко опасни били такива мъже. Започнаха да си разменят двусмислени подмятания и да остроумничат. Смехът им ехтеше в кафетерията и се разстилаше като ефирна, разноцветна дантела на фойерверк върху останалите маси — страхливците около тях им хвърляха любопитни и завистливи погледи. Всички знаеха, смеещите се така в кафетерията на банката нямаха шансове да се изкачат по стълбата на успеха, затова никой не се присъединяваше към тях, но от друга страна, мислеха, че е хубаво, ако можеш да се смееш така.

Позастарелите момичета се смееха и това всъщност беше протест — срещу нормите и правилата: „На нас не ни пука! Може и да не сме успели като вас, но можем да се смеем свободно!“ Нещо като бартер — успех срещу смях.

Айдан изпитваше леко неудобство от този смях, но също се смееше — беше достатъчно успяла, за да не я гледат накриво, смехът прибавяше сила към силата: „Силна съм и мога да си го позволя!“ Освен това присъствието на човек от „висшия ешелон“ между посредствените й носеше и други точки — не е горделива, не си вири носа — и това засилваше благоразположението на подчинените й към нея.

Когато се върна в стаята си, на лицето й все още бе изписана усмивка, но някаква неясна, необяснима тъга и потиснатост хвърляха сянка върху настроението й. Още веднъж се убеди, че има по-добър брак от всички останали. Разбра и друго, останалите си нямаха идея за преживявания като нейното с Джем. Това, което чу, й показа, че наистина изживява нещо страхотно и е част от едно невероятно приключение.

Даваше си сметка, че ако се срещнеше още веднъж с Джем, това нямаше да бъде вече просто „забежка“ — случайна, за един път. Приключението й щеше да се превърне в един объркан и труден лабиринт, от който нямаше да може да излезе. Или поне нямаше да може да излезе лесно. Чувстваше го. Ако ще бяга — сега е моментът. След това ще бъде късно. Въпреки това не искаше да избяга. Любопитството „А после какво?“ я измъчваше толкова силно, колкото възбудата и насладата от преживяното. Както в началото на много подобни връзки, Айдан попадна в капана на любопитството…

През целия ден работи, наблюдавайки останалите и опитвайки се да прозре скритите страни на живота им. От време на време се сещаше за разговора в столовата и се усмихваше, но някъде дълбоко в душата й дремеше нещо, което не можеше да се нарече с конкретно име, но което я караше да се чувства неспокойна и което постепенно нарастваше — до вечерта стана нервна и раздразнителна.

Излизаше от стаята, когато телефонът звънна. Припряно се спусна към него и тогава разбра причината за настроението си — цял ден бе очаквала Джем да й се обади. Той не знаеше телефона й, но тя въпреки всичко очакваше да й позвъни. Един глас, спотаил се някъде зад нервността й, нашепваше: „Ако ме харесва, ако ме желае и иска да сме отново заедно, ще намери начин да ми се обади.“

Разбрала причината за състоянието си, не се почувства по-добре, напротив, раздразнителността премина в гняв.

Върна се вкъщи изнервена. Скара се на Селин, сдърпа се за нищо с Халюк. Отказа да вечеря. Не я свърташе на едно място — влизаше в кухнята, после в хола, после тръгваше към спалнята. Не й се говореше. Мисълта й беше само една — защо Джем не й се обажда. Блъскаше си ума в търсене на отговор. Да бъде нехаресвана, пренебрегната, отхвърлена от един мъж, когото тя самата толкова харесваше, сриваше цялото й самочувствие.