Моли се поколеба, преди да й отговори.

— Само съм нахвърляла някои неща.

— Хана изпадна във възторг, когато Дафни превърза лапата на Бени. Тя очакваше, че Дафни за нищо на света няма да му прости.

— Дафни е много добро зайче. Тя дори използва за превръзката розовата си лента за коса.

— А пък Бени още не е опознал добре женската природа — засмя се Фийби. — Книгата е чудесна, Моли. Някак си винаги успяваш да дадеш на децата поредния важен житейски урок, при това с невероятно чувство за хумор, така че те искрено да се забавляват, докато четат историите ти. Наистина си много добра писателка.

— Точно с това винаги съм искала да се занимавам. Просто доскоро не го осъзнавах.

— Впрочем като говорим за това… Дан, спомняш ли си… — Фийби млъкна, осъзнала, че съпругът й не е в стаята. — Сигурно е отишъл до тоалетната.

— От два дни не съм почиствала — разтревожи се Моли. — Да се надяваме, че не е прекалено… — Тя пое дълбоко дъх и се обърна към вратата.

Но вече бе прекалено късно.

Зет й нахлу в стаята, понесъл двете кутийки с тестове за бременност, които бе извадил от кошчето за отпадъци. В огромните му лапи те изглеждаха заплашителни като гранати.

Младата жена прехапа устни. Не искаше да им казва толкова рано. Те още преживяваха провала в шампионата на Американската футболна лига и не им трябваше ново разочарование.

Фийби не бе видяла какво носи съпругът й, докато той не хвърли една от кутийките в скута й. Тя я вдигна бавно. Ръката й се плъзна към бузата.

— Моли?

— Зная, че вече си на двайсет и седем години — поде Дан. — И двамата се стараем да не се намесваме в личния ти живот, но все пак съм длъжен да те попитам.

Изглеждаше толкова разстроен, че сърцето й се сви. Той беше прекрасен баща и щеше да му е по-трудно да приеме случилото се, отколкото на Фийби.

Моли взе кутийките и ги остави настрани.

— Защо не седнеш, Дан?

Той бавно прегъна едрото си тяло на дивана до съпругата си. Ръката на Фийби по инстинкт се сплете с неговата. Двамата заедно срещу останалия свят. Именно в такива мигове Моли най-остро усещаше колко е самотна.

Тя седна на един стол срещу тях и се усмихна плахо.

— Няма лесен начин да ви го съобщя. Бременна съм.

Дан пребледня, а Фийби се притисна към него.

— Зная, че ви идва изневиделица, за което съжалявам. Но не съжалявам за бебето.

— Първо ми кажи кога ще е сватбата.

Устните на зет й едва помръдваха. Тя отново си припомни колко неумолим може да бъде той. Ако сега не му устои, никога нямаше да я остави на спокойствие.

— Никаква сватба няма да има. И детето ми няма да има баща. Това няма да се промени, затова ще трябва да се примирите, че ще бъда самотна майка.

Фийби изглеждаше още по-потресена.

— Аз… аз не знаех, че се срещаш с някого. Обикновено всичко си споделяме.

Моли не можеше да й позволи да се разрови по-надълбоко.

— Много неща споделям с теб, Фийб, но не всичко.

Един мускул заигра по челюстта на Дан. Определено беше лош знак.

— Кой е той?

— Няма да ви кажа — тихо заяви младата жена. — Вината е моя, а не негова. Освен това не го искам в живота си.

— Но си го искала достатъчно в живота си, за да забременееш!

— Дан, недей! — Фийби никога не се трогваше от избухливия нрав на съпруга си, а и сега беше повече разтревожена за сестра си. — Само не вземай прибързани решения, Моли. В кой месец си?

— Само на месец и половина. Но няма да размисля. Ще бъдем само аз и бебето. И вие двамата, надявам се.

Зет й скочи и нервно закрачи из стаята.

— Представа си нямаш в какво се забъркваш.

Тя би могла да му напомни, че всяка година хиляди неомъжени жени раждат бебета, да изтъкне, че възгледите му са твърде старомодни. Но много добре познаваше Дан, за да си хаби силите да го убеждава. Вместо това, бе по-важно да се съсредоточи върху по-практичните въпроси.

— Не мога да ви попреча да се тревожите, но не бива да забравяте, че съм подготвена за раждането на детето по-добре от повечето самотни майки. Вече наближавам трийсет, обичам децата и съм емоционално стабилна. — За пръв път в живота си чувстваше, че това може да е истина.

— И през по-голямата част от годината парите не ти достигат — процеди Дан през стиснати устни.

— Продажбите на книгите за Дафни бавно нарастват.

— Много бавно — наблегна той.

— Е, тогава ще пиша повече статии. Дори няма да плащам за гледачка, защото постоянно съм си у дома.

— Децата се нуждаят баща — изгледа я той упорито.

Моли стана и се приближи към него.

— На тях им е нужен добър човек и аз се надявам, че винаги ще бъдеш до мен, защото на света няма по-добър от теб.

Дан се трогна и я прегърна.

— Просто искаме да си щастлива.

— Зная. Затова толкова ви обичам и двамата.



— Просто искам тя да е щастлива — повтори Дан на Фийби, вече на път към дома след напрегнатата вечеря.

— И двамата го искаме. Но тя е независима жена и вече е направила избора си. — Тя се намръщи загрижено. — Според мен не ни остава нищо друго, освен да я подкрепим.

— Раждането ще бъде някъде в началото на декември. — Дан присви очи. — Заклевам се, Фийби, че ще открия кучия син и ще му откъсна главата.

Но да го намери беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Седмиците се изнизваха бавно, а Дан не беше напреднал в решението на загадката, макар да си измисляше поводи да звъни безцеремонно на приятелите на Моли и да се опитва да изкопчи нещо от тях. Но никой не си спомняше тя да се е срещала с някого. Не се посвени да разпита дори децата си, но и с тях не постигна успех. Накрая, отчаян, нае частен детектив, като благоразумно не каза на съпругата си, която навярно щеше да му нареди да си гледа работата и да не се меси в чуждите дела. Цялата история се увенча с огромна телефонна сметка, но без никакъв резултат.

В средата на февруари Дан и Фийби отведоха децата си до вилата в окръг Дор за дълъг уикенд със снегоходи. Поканиха и Моли да дойде, но тя отвърна, че спешно трябва да предаде статия за „Чик“ и не може да зареже работата си. Дан обаче се досети, че истинската причина е нежеланието да изслуша поредното му нравоучение.

В събота следобед той тъкмо бе прибрал Андрю от двора, когато Фийби се показа в коридора, където двамата си събуваха обувките.

— Забавлява ли се, слънчо?

— Да!

Дан се ухили, когато Андрю се втурна вътре по чорапи и се хвърли в прегръдката й. Момчето обикновено правеше това, когато беше разделено от единия от родителите си за повече от час.

— Радвам се. — Тя го целуна по косата и му кимна в посока към кухнята. — Иди да хапнеш в кухнята. Сайдерът още е топъл, така че Тес ще ти налее.

Андрю изтопурка към кухнята, а Дан реши, че Фийби изглежда особено съблазнителна в златистите си джинси и мекия кафяв пуловер. Тъкмо посегна към нея, когато тя му подаде жълта квитанция, каквито издаваха при плащане с кредитна карта.

— Намерих това горе.

Той я погледна и видя името на Моли.

— Това е чек от малка аптека в града — обясни му Фийби. — Обърни внимание на датата.

Дан с недоумение сви рамене, без да разбира защо жена му е така настръхнала.

— И какво от това?

Тя се облегна уморено на пералнята.

— Дан, точно тогава Кевин беше отседнал тук.



Кевин излезе от кафенето и тръгна към хотела си по крайбрежния булевард на Кеърнс. Топлият февруарски бриз шумолеше в листата на палмите и поклащаше яхтите в пристанището. Приятно беше отново да се завърне в цивилизацията след петседмично гмуркане в Коралово море в компанията на акулите, които предпочитаха водите край северния край на Големия коралов риф в Австралия.

Град Кеърнс на северозападния бряг на Куинсленд беше отправната точка на експедицията от гмуркачи. Тъй като в него имаше добри ресторанти и няколко петзвездни хотела, Кевин реши да остане още малко тук. Освен това градът беше много далеч от Чикаго и нямаше вероятност да се сблъска с някой фен на „Старс“, който ще поиска да узнае защо бе забил топката в зоната на двойното покритие на противника в края на мача за шампионата на АФК, с което лиши отбора си от победата, която щеше да му позволи да играе на финала за Суперкупата. Беше провалил мача и дори гмуркането сред цял пасаж от акули не можеше да заличи срама му, задето бе подвел съотборниците си.

Една азиатска красавица, с потниче с умопомрачително деколте и впити бели шорти, го изгледа предизвикателно и му се усмихна съблазнително.

— Хей, янки, не ти ли трябва екскурзовод?

— Благодаря, но не и днес.

Тя го изгледа разочаровано. Навярно трябваше да приеме поканата й, но кой знае защо не прояви никакъв интерес. Освен това вече беше пренебрегнал недвусмислените намеци на една секси блондинка, аспирантка, която работеше през лятната ваканция в кухнята на яхтата, но това беше по-разбираемо. Той никога не си бе падал по прекалено образованите надменни особи.

Сега Куинсленд беше в разгара на дъждовния сезон и няколко капки го намокриха. Реши да потренира малко във фитнес залата в хотела, след което да се отбие в казиното за няколко игри на блекджек.

Тъкмо се беше преоблякъл в спортни дрехи, когато чу силно чукане на вратата. Отиде до нея и я отвори.

— Дан? Какво търсиш…

Не успя да довърши фразата, защото юмрукът на Дан Кейлбоу се стовари върху лицето му. Тъкър залитна назад, блъсна се в ъгъла на дивана и падна.

Адреналинът го заля на горещи, помитащи талази. Скочи, готов да се нахвърли върху шефа си, но се опомни. Не се страхуваше да се сбие с него, но по изкривеното му от ярост лице се досети, че се е случило нещо много лошо. Тъй като не го бе упрекнал за провала и бе проявил много повече разбиране, отколкото Кевин заслужаваше, беше ясно, че онзи идиотски пас в края на мача нямаше нищо общо с гнева на Дан.

Не беше типично за Тъкър да остави безнаказан подобен удар, но си заповяда да свали юмруци.

— Дано имаш основателна причина за това.

— Кучи син! Наистина ли си въобразяваше, че това ще ти се размине? — просъска Дан.

Стомахът на Кевин се сгърчи, като видя презрението по лицето на мъжа, когото толкова уважаваше.

— Да ми се размине? За какво?

— Не е означавало нищо за теб, нали? — озъби се шефът му.

Тъкър остана мълчалив, очаквайки обяснение.

— Защо не си ми казал, че не си бил сам във вилата ми през декември?

Косъмчетата по врата на Кевин настръхнаха. Когато заговори, подбираше внимателно думите.

— Не смятах, че е моя работа да ви уведомявам. Мислех, че Дафни сама ще реши дали да ви каже, или не.

— Дафни?

Е, стига вече. Яростта на Кевин кипна.

— Не е моя вината, че твоята откачена роднина се появи във вилата!

— Ти дори името й не знаеш?

Дан, изглежда, бе готов отново да му скочи, а вбесеният Кевин почти се надяваше да го стори.

— Чакай! Тя ми каза, че името й е Дафни.

— Да бе, как ли не! — изпръхтя Дан. — Е, тя се казва Моли, кучи сине, и е бременна от теб!

Тъкър се олюля, сякаш отново го бе халосал в челюстта.

— Какви ги говориш?

— Казвам само, че до гуша ми е дошло от футболни звезди, които си въобразяват, че Господ им е дал правото да сеят наоколо незаконните си деца, все едно са ненужен боклук!

На Кевин му призля. Когато й се обади, тя го увери, че няма някакви последствия. И дори не беше сама, разговаряше с гаджето си.

— Можеше поне да проявиш елементарна отговорност и да използваш презерватив!

Мозъкът му отново започна да функционира. Поне за това нямаше начин да го обвинят.

— Говорих с Даф… с балдъзата ти, преди да отлетя за Чикаго. Тя ми заяви, че всичко е наред. Може би ще е по-добре да говориш с гаджето й.