— Ето те и теб — зарадва се нахалникът, когато най-сетне главата й изскочи от водата. — Вече започвах да се тревожа.

— Какви ги вършиш?

— Чакам, докато започнеш да потъваш — обяви Кевин и се разположи удобно на скамейката. — И тогава ще те спася. Дан го е направил за Фийби, така че и аз ще го сторя за теб.

— Дан не се е опитал преди това да я убие! — изкрещя Моли.

— Е, аз проявявам творчество.

— От всички тъпи… — Нагълта се с нова порция вода и се закашля. Опита се да каже още нещо язвително, но не успя. Отново я затегли към дъното.

Той беше във водата и я чакаше, когато Моли отново изплува. От мократа му коса в очите му капеше вода, Дафни бе прилепнала към гърдите му, а зелените му очи сияеха от радост, любов и насладата, че е жив. На тази земя нямаше жена, която можеше да му достави такова удоволствие и веселие. И която да го обича повече.

Което не означаваше, че Моли щеше да се предаде без борба.

— Докато ме спасиш — изтъкна тя, — ще съм толкова уморена, че ще имам сили само да се тръшна на леглото и да заспя.

Миг по-късно тя видя как тениската й се понесе към дъното на езерото, но без нея.

— Все пак беше забавно. — Усмивката на Кевин беше широка цял километър, а очите му бяха влажни не само от езерната вода.

— Добре че наоколо няма деца — промълви Моли. Нейните очи също бяха влажни, докато теглеше нагоре тениската му с образа на Дафни.

Двамата се любиха, скрити от лодката, уловили се за планшира и един за друг, давеха се и кашляха, потъваха във водата — ту единият, ту другият — две луди глави, две сродни души. Сетне дълго останаха мълчаливи, взрени един в друг, обзети от необикновено умиротворение и пълно блаженство.

Епилог

Откъс от тетрадка, намерена под беседката в лагера „Уинд Лейк“. Авторът е неизвестен… макар че съществуват известни подозрения относно личността му

Всички животни в Гората на славея се бяха събрали на кръщене. Дафни си бе сложила втората най-хубава диадема (беше изгубила най-хубавата на едно рали). Бени бе излъскал планинския си велосипед до блясък. Мелиса беше ослепителна с ефирния си шал — последна придобивка от улица „Фобур Сен Оноре“55, а съпругът й, жабокът Лио, бе нарисувал за случая прекрасна картина.

Церемонията се състоя под голямото сенчесто дърво. Обитателите на Гората на славея изчакаха тя да свърши и доприпкаха от сенките на кокетните бунгала, за да се смесят с гостите, невидими за всички, освен за най-малките човешки същества.

Виктория Фийби Тъкър, разположена удобно на рамото на баща си, примигна към Бени със зелените си очи, искрящи от любопитство.

— Как си, готин?

— Супер. А ти как си?

— Хей, струваш ми се познат.

— Познавам твоя татко много добре.

В този момент Дафни изскочи напред.

— Bonjour56, Виктория Фийби, добре дошла в Гората на славея. — Стрелна възхитен поглед към разкошната бяла дантела и розовите панделки, които обгръщаха бебето и се стелеха като пухкава пяна върху голямата загоряла ръка на баща й. Явно Виктория Фийби имаше вроден усет към модата. — Аз съм Дафни, а това е Бени. Дойдохме, за да се запознаем.

— И да те попитаме дали искаш да поиграем футбол — додаде Бени.

Виктория Фийби пъхна в устата си края на розовата панделка на специалната дантелена шапчица за кръщенето.

— Може да не сте забелязали, но в момента съм малко заета.

— Саркастична като майка си — отбеляза мишокът Мърфи.

Бащата на Виктория Фийби протегна ръка, за да извади панделката от устата й. Тя сграбчи пръстите му и загриза с удоволствие любимата си залъгалка — новия му пръстен на Суперкупата. Той я целуна по челото и размени с майка й, която бе застаналата до него, специалната усмивка, понятна само на тях двамата. Близо до нея леля Фийби съзерцаваше щастливо новото семейство — плод на вродения й талант за коварни кроежи.

— Не разпознавам всички възрастни — обади се жабокът Лио, — но определено познавам малчуганите — Кейлбоу и Бонър, децата на Дентън от Телароса, а това там не е ли Травълър?

Виктория Фийби, която обичаше да демонстрира познанията си, тутакси заряза пръстена на баща си и започна да представя възрастните гости.

— Всички тези великани са татковите съотборници. Ето там са братята на чичо Кал с майките и хлапетата. В момента леля Джейн говори с чичо Дан. Тя е много мила, но миналата вечер, докато ме държеше, се опита да напише нещо върху крака ми. Наложи се татко да й вземе химикалката.

— И преди сме имали подобни оплаквания — поклати глава Дафни. — Твоята майка изглежда страхотно.

— И ухае възхитително — на цветя и курабийки. Обичам мама. Тя разказва най-интересните истории.

— Да, бива си я — не остана по-назад Бени, което му спечели яко сръгване в ребрата от Дафни. Но Виктория Фийби се гушеше във врата на баща си и не забеляза нищо. След миг вдигна глава.

— Това е моето скъпо татенце. Все твърди, че съм неговото специално момиче, но ме моли да не го издавам на мама. Само че винаги го казва пред нея и двамата се смеят.

— Спомням си, че Роузи Бонър се оплакваше от същото.

— Роузи Бонър! — възкликна Виктория Фийби възмутено. — Миналата нощ тя се опита да ме скрие в кошчето за смет, защото на мен обръщаха най-много внимание, обаче Хана я разсея с една курабийка. Оооообичкам Хана.

— Тя винаги е била наша специална приятелка — рече Дафни. — Когато беше на твоята възраст, много си играехме с нея.

— А сега не си ли играете?

Животните се спогледаха.

— Не и по същия начин — обясни Бени. — Нещата се променят. Случват се разни работи.

Виктория Фийби, бъдеща отличничка и многознайка, схващаше светкавично.

— Какви разни работи?

— Нас могат да ни виждат само децата, и то когато са много малки — поясни Мелиса любезно. — Когато пораснат, губят тази способност.

— Колко гадно.

— Но те могат да четат за нас в детските книжки — намеси се успокоително мишокът Мърфи, — което е почти толкова хубаво.

— Книжки, от които майка ти печели купища пари — изтъкна Лио. — Макар и не толкова, колкото аз от моите картини.

Виктория Фийби се нацупи.

— Моля да ме извините, но в момента много не ми е до четене. Все още се опитвам да се справя с подсичането и пелените.

— Определено е язвителна — изкудкудяка кокошката Силия.

Дафни, която високо ценеше сарказма и язвителността, реши, че е време за по-подробни обяснения.

— При все че няма да можеш да ни виждаш, когато пораснеш, Виктория Фийби, ние ще бъдем наоколо и ще се грижим за теб и всичките ти братя.

— Братя?

— Ние сме нещо като ангели-пазители — побърза да се намеси Мелиса.

— Пухкави ангели-хранители — уточни Бени.

— Най-важното е — продължи Дафни търпеливо, — че ти никога няма да бъдеш сама.

— И колко точно ще са братята? — попита Виктория Фийби. — Опа! Трябва да вървя! — възкликна, докато баща й я подаваше на майка й.

Малките създания гледаха как Кевин взе чаша с лимонада от масата под дървото.

— Бих искал да вдигна тост — поде той. — За всичките ни приятели и за семейството, което означава толкова много за мен. Особено за моята майка Лили, която се появи в живота ми точно навреме — в най-важния и отговорен момент. И за моята балдъза Фийби, която е почти толкова добра като сватовница, колкото и като шеф на футболен отбор. — Извърна се и се прокашля. Когато заговори отново, гласът му леко потреперваше: — И за моята съпруга… любовта на живота ми.

Виктория Фийби надникна над ръката на майка си и сви капризно устнички.

— Ето че пак ще започнат с целувките. Първо ще се мляскат един друг, но след това ще се заемат с мен и горките ми бузки.

И те наистина се заеха.

Дафни въздъхна блажено.

— Ето че стигнахме до най-хубавата част в света на книгите.

— Щастливият край — кимна Мелиса в знак на съгласие.

— Прекалено много целувки — промърмори Бени, но в следващия миг муцунката му засия. — Хрумна ми страхотна идея. Хайде да поиграем футбол!

Така и направиха. Малко преди неизменния завършек: „И живели дълго и щастливо!“.