— Точно в момента тя е твърде заета, за да си има гадже.

— Заблудила те е — продължи Кевин по-предпазливо. — Напразно си бил целия този път дотук. Тя се среща с някакъв тип, на име Бени.

— Бени?

— Не зная дали отдавна са заедно, но предполагам, че точно той е виновен за сегашното й състояние.

— Бени не й е любовник, тъпако! Той е шибан язовец!

Кевин го зяпна слисано, опита се да каже нещо, но вместо това се потътри към мокрия бар.

— Май е по-добре да започнем отначало.



Моли паркира своя фолксваген костенурка зад беемвето на Фийби, слезе от колата и заобиколи ловко купчината заледен сняг. Северен Илинойс бе в ледената прегръдка на зимния студ, който по всички признаци нямаше скоро да престане, но тя не се оплакваше. За нея февруари беше най-доброто време от годината да се сгуши уютно на дивана с лаптопа, със скицника или просто да помечтае.

„Дафни нямаше търпение да дочака малкото зайче да порасне, за да могат да си играят заедно. Ще се наконтят с поли с блестящи мъниста и ще си кажат една на друга: «Еха! Изглеждаш фантастично!». А после ще налеят вода в балоните и ще ги стоварят върху главите на Бени и приятелчетата му.“

Моли се радваше, че речта й на литературния обяд вече беше зад гърба й, а и Фийби я бе придружила за морална подкрепа. Младата жена обичаше да посещава училищата и да чете книгите си пред децата, но винаги се изнервяше, ако трябваше да говори пред възрастни, особено сега, защото не се знаеше кога стомахът й ще се разбунтува.

Измина точно един месец, откакто откри, че е бременна. С всеки изминал ден бебето ставаше все по-реално за нея. Не можа да устои на изкушението да му купи миниатюрен джинсов комбинезон, който ставаше и за момиченца, и за момченца. Нямаше търпение да започне да носи дрехи за бъдещи майки, но засега не се налагаше, тъй като бяха изминали само два и половина месеца от началото на бременността й.

Последва сестра си в старомодната каменна къща. В нея Дан бе живял до сватбата му с Фийби. Моли никога нямаше да забрави, че той нито веднъж не се оплака, задето съпругата му бе довела със себе си по-малката си сестра.

Ру се втурна в преддверието, за да я поздрави, а сестра му Кенга подтичваше зад него. Моли беше оставила тук любимеца си, преди да отиде на обяда. Погали го, след като остави палтото си на закачалката.

— Здравей, Ру. Здравей, Кенга, сладурче.

Двата пудела се претърколиха по гръб, очаквайки наградата си — почесване по коремчетата.

Моли не ги разочарова, но забеляза мимоходом, че Фийби пъхна скъпия си шал „Ермес“ в джоба на якето на Андрю.

— Какво ти става? — учуди се тя. — Тази сутрин нещо не си на себе си.

— Не съм на себе си ли? За какво говориш?

Младата жена измъкна шала от джоба на детето и го подаде на сестра си.

— Андрю се отказа да се конти с дамски парцалки, когато навърши четири.

— О, боже! Предполагам… — започна Фийби, но млъкна, като видя съпруга си да се появява от дъното на стаята.

— Ти пък какво правиш тук? — удиви се Моли. — Фийби ми каза, че си заминал.

— Да, заминах — кимна Дан и целуна жена си, — но току-що се върнах.

— Да не си спал с дрехите? Изглеждаш ужасно.

— Полетът беше дълъг. Да минем във всекидневната. Нямаш нищо против, нали, Моли?

— Разбира се, че не — отвърна тя.

Кучетата се повлякоха след нея, докато вървеше към задната част на просторната къща. Всекидневната беше част от пристройката, добавена към къщата след увеличаването на числеността на семейство Кейлбоу. Имаше високи прозорци и удобни кътчета за сядане — в едното бяха поставени кресла за четене, а в другото — маса за писане на домашните упражнения или за игри. Не липсваше и скъпа музикална уредба, с огромна колекция от компактдискове с всякаква музика, от Рахманинов до арменския композитор Рафи.

— И къде ходи? Мислех, че си… — Моли занемя, щом съзря високия мъж с тъмноруса коса, застанал в ъгъла на стаята. Зелените очи, които някога намираше за неустоимо привлекателни, сега я гледаха с неподправена враждебност.

Сърцето на младата жена заблъска като чук в гърдите й. Дрехите му бяха изпомачкани не по-малко от дрехите на Дан. Брадата му беше набола от няколко дни. Въпреки силния си загар, никак не приличаше на човек, току-що завърнал се от приятна ваканция. Вместо това й се стори опасно настръхнал, готов всеки миг да избухне.

Моли си припомни необичайната разсеяност на Фийби през днешния следобед и потайното изражение на лицето й, когато се шмугна в дъното на стаята след изказването на сестра й, за да поговори с някого по мобилния си телефон. Явно нямаше нищо случайно в тази среща. По някакъв начин семейство Кейлбоу се бяха добрали до истината.

Първа заговори Фийби, тихо, но решително.

— Хайде да седнем.

— Предпочитам да остана прав — процеди Тъкър през стиснатите си устни.

Моли почувства, че й призлява, изпълваха я едновременно гняв и панически ужас.

— Не зная какво става тук, но не желая да участвам в този спектакъл. — Завъртя се на пети, но Кевин й препречи пътя.

— Дори не си го помисляй!

— Това няма нищо общо с теб.

— Аз пък чух съвсем друго. — Студените му очи я пронизваха като две късчета зелен лед.

— Грешно си чул.

— Моли, да седнем и да обсъдим всичко — намеси се Фийби. — Дан прелетя цялото разстояние до Австралия, за да намери Кевин, така че можеш поне да…

— Летял си чак до Австралия? — потресе се младата жена, докато зяпаше сащисано зет си.

Той я изгледа със същото непреклонно изражение, както когато не й позволи да пренощува в смесеното студентско общежитие след абитуриентските й изпити. Бе видяла същия поглед и когато й забрани да отложи отиването си в колежа, за да пътува из Европа. Но тя отдавна не беше невръстно девойче. Нещо в нея се пречупи.

— Нямаш право! — изкрещя Моли и се нахвърли към Дан, неочаквано дори за самата нея.

През целия си живот беше кротка и почти никога не избухваше. Обичаше зайчета, приказки за вълшебни гори, порцеланови сервизи за чай и ленени нощници. Никога не бе посягала на никого, най-малко на тези, които обичаше. А ето че сега налетя на зет си, размахвайки юмруци.

— Как можа? — Заблъска го яростно по гърдите.

— Моли! — извика сестра й.

Очите на Дан се разшириха от удивление. Ру бясно залая.

Вина, гняв и страх се смесиха в отровно кълбо в душата на Моли. Дан се отдръпна, но тя се нахвърли пак върху него и му нанесе още един удар.

— Това не е твоя работа!

— Моли, престани! — възкликна Фийби.

— Никога няма да ти го простя. — И отново замахна.

— Моли!

— Това си е моят живот! — разкрещя се тя и успя да заглуши дори яростния лай на Ру, както и шумните протести на сестра си.

Една силна мъжка ръка я прихвана през кръста, преди да успее още веднъж да цапардоса зет си. Ру заръмжа заплашително. Но Кевин я притисна плътно към себе си.

— По-добре се успокой.

— Пусни ме! — озъби се тя и го сръга с лакът в ребрата.

Той изръмжа, но не я пусна.

Ру се метна към глезена му.

Кевин изохка, а Моли отново го смушка.

Той започна да ругае.

Дан се присъедини към него.

— О, за бога!

Въздухът се раздра от пронизително изсвирване.

5

„Понякога отчаяно се нуждаеш от приятел, но се оказва, че този ден всички са изчезнали.“

Из „Самотният ден на Дафни“

Тъпанчета на Моли едва не се спукаха от свирката, която Фийби бе стиснала между зъбите си.

— Стига! — Сестра й се втурна напред. — Моли, отстранена си от играта! Ру, махай се оттук! Кевин, дръпни ръцете си от нея. А сега всички да седнат!

Тъкър отдръпна ръката си. Дан се разтри по гърдите. Ру пусна неохотно крачола на куотърбека.

На Моли й призля. Какво точно се надяваше да постигне? Не смееше да погледне никого в очите. Мисълта, че сестра й и зет й знаят как се е нахвърлила върху Кевин, докато си спял кротко в леглото, бе непоносима, безкрайно унизителна.

Но тъкмо тя бе виновна за случилото се и не можеше да избяга. Реши да последва примера на феновете на Дафни, грабна кучето си за утеха и го занесе в креслото, колкото е възможно по-далеч от останалите. Ру я лизна съчувствено по брадичката.

Дан се настани на дивана с мрачен и решителен вид. Фийби седна до него. Сега удивително приличаше на танцьорка от Лас Вегас, облечена на майтап в дрехите на скромна майка. А Кевин…

Даже въздухът в стаята вибрираше от гнева му. Стоеше до камината, скръстил ръце пред гърди, пъхнал юмруци под мишниците, сякаш се страхуваше, че няма да издържи и ще ги пусне в действие. Как въобще е могла да се влюби в този грубиян?

И внезапно я осени прозрението: Фийби, Дан, Кевин… и тя. Създателката на Дафни срещу цялата Национална футболна лига.

Най-добрата защита бе нападението. Налагаше се да се държи като истинска кучка, но това беше най-милото, което може да направи за Кевин.

— Давайте по-накратко. Чака ме доста работа, а всичко това е твърде отегчително, за да го предъвкваме.

Тъмнорусите вежди на Кевин подскочиха рязко.

— Няма да се получи, Моли — въздъхна Фийби. — Трудно ще го уплашиш. Знаем, че Кевин е бащата на детето ти и той е дошъл, за да поговорим за бъдещето.

Моли рязко се извърна към Тъкър. Явно не им бе казал! Сестра й изобщо не би говорила така, ако знаеше какви ги бе надробила тя.

Ала очите му я гледаха хладно и безстрастно.

Защо е премълчал? Ако Фийби и Дан узнаеха истината, той щеше да бъде свободен да продължи волния си път.

— Този мъж не фигурира в плановете ми за бъдещето — заяви Моли. — Истината е, че аз…

Кевин отскочи като пружина от полицата на камината и мигом се озова до нея.

— Вземи си палтото — заповяда й той. — Ще се поразходим.

— Ама аз всъщност не…

— Веднага!

Колкото и да й беше неприятно да остане насаме с него, много по-лесно беше да разговаря само с Кевин, отколкото в присъствието на мафиотския клан Кейлбоу. Остави любимеца си на килима и стана.

— Стой тук, Ру.

Пуделът започна да скимти и Фийби го взе в скута си.

Моли излезе от стаята, с гордо изправен гръб. Кевин я настигна в кухнята, улови я за ръката и я поведе към пералното помещение, където й даде да облече лилавото скиорско яке на Джули, а самият той взе от закачалката мъхестото кафяво палто на Дан. После отвори задната врата и не особено нежно я изтика навън.

Тя се мъчеше да дръпне ципа, който бе заял. Вятърът безмилостно вееше през копринената й блуза. Кевин не си даде труд да закопчае палтото на Дан, макар да бе само по една лятна риза и панталони в цвят каки. Явно гневът му го сгряваше.

Моли пъхна ръка в джоба и напипа стара везана шапка, с избеляла лепенка на куклата Барби. Оръфаните останки от някога блестящия сребърен помпон едва се крепяха на два конеца. Нахлупи я на главата си. Кевин я повлече към пътеката, покрита с каменни плочи, водеща към гората. Тя усещаше как гневът струи от него.

— Не смяташе да ми кажеш — заговори той най-накрая.

— Нямаше нужда. Но ще кажа на тях! Ти трябваше да направиш същото, когато Дан се е появил. Така щеше да си спестиш дългото пътуване.

— Мога само да си представя каква би била реакцията му, ако му бях заявил: „Вината не е моя, Дан, защото прекрасната ти малка балдъза ме изнасили“. Не съм сигурен дали би ми повярвал.

— Тогава нямаше да ти повярва, но сега щеше. Съжалявам, че се наложи… че те притесняват по този начин.

— Да ме притесняват? — Думата изплющя като камшик. — Доста меко казано!