Щом младоженците потеглиха с ферарито на Кевин, Тес и Джули се заеха да обвиват Андрю с хартиените ленти, а Хана се сгуши до баща си.

— Колата ми е на бензиностанция „Ексън“, на три километра оттук. Като излезеш на магистралата, завий наляво. — За Моли беше непоносимо да издържи седемчасовото пътуване до Северен Уисконсин, седнала толкова близо до него.

Кевин надяна демонстративно на носа си шикарните си очила „Рево“ в сребърна рамка.

— Мислех, че се разбрахме да заминем заедно за вилата в Дор.

— Ще пътувам с моята кола.

— Тогава ме следвай.

Кевин спази указанията и след няколко минути спря пред бензиностанцията. Когато се наведе пред нея, за да й отвори вратата, ръката му я докосна за миг, но той не каза нищо. Тя извади ключовете от чантата си и излезе. Зад гърба й прогърмя двигател. Кевин бе потеглил, без дума да обели.

Младата жена плака през целия път до границата на щата Уисконсин.



Кевин се отби в жилището си на улица „Оук Брук“, за да се преоблече в джинси и фланелена риза. Взе два компактдиска на една чикагска джаз група и една книга за изкачване на Еверест, която беше забравил да пъхне в куфара си. Замисли се дали да не хапне нещо, тъй като не бързаше да се върне на магистралата, но май заедно със свободата си бе загубил и апетита си.

Като се насочи на север, към Уисконсин, по междущатската магистрала 1–94, новоизлюпеният младоженец се опита да си припомни как се чувстваше, когато плуваше сред акулите край рифа само преди една седмица, но не успя да съживи усещането. Богатите спортисти винаги са били примамлива цел за алчни жени и отначало заподозря Моли, че нарочно е забременяла, за да го улови в мрежата си. Но тя не се нуждаеше от пари. Не, съпругата му просто беше една богата кучка, търсеща удоволствие, която не се тревожеше за последствията.

Мобилният му телефон звънна, докато пътуваше на север от Шебойган. Вдигна и чу гласа на Шарлот Лонг, която беше дългогодишна приятелка на родителите му. Тя прекарваше лятната си почивка при тях в лагера в Северен Мичиган. И досега се връщаше там всяка година, в началото на юни. Но Тъкър не беше разговарял с нея от смъртта на майка си.

— Кевин, преди малко ми позвъни отново адвокатът на леля ти Джудит.

— Страхотно — промърмори той. Припомни си как Шарлот Лонг разговаряше с майка му след ежедневната служба в параклиса. Дори и в най-ранните му спомени всички му приличаха на изкопаеми.

По времето, когато се е родил, родителите му са водели добре подреден живот, в който най-важно място са заемали църквата в Гранд Рапидс, където баща му е бил пастор, любимите им книги и преподавателската дейност. Нямаха други деца, затова нямаха ни най-малка представа как да се справят с едно буйно момче, което обичаха от все сърце, но не разбираха.

Моля те, стой тихо, миличък.

Кога успя така да се изцапаш?

Защо си толкова изпотен?

Не бързай толкова.

Не говори толкова силно.

Не бъди лош.

Футбол ли, синко? Мисля, че старата ми ракета още е горе на тавана. Защо не се пробваш в тениса?

Ала въпреки че не обичаха футбола, те посещаваха всеки негов мач, както правеха всички добри родители в Гранд Рапидс. Кевин до ден-днешен помнеше какво впечатление му правеха разтревожените им озадачени лица, когато отклоняваше поглед към трибуните на зрителите.

„Сигурно са се питали как си се пръкнал такъв“, бе изръсила Моли, докато й беше разказвал за родителите си. Тя вероятно грешеше за много неща, но за това се оказа напълно права.

— Той ми каза, че не си му се обадил — продължи Шарлот с обвинителен тон.

— Кой?

— Адвокатът на леля ти Джудит. Не се разсейвай, Кевин. Иска да разговаря с теб за летния лагер.

Макар да знаеше предварително какво се кани да му съобщи Шарлот, ръцете му стиснаха силно волана. Разговорите за лагера „Уинд Лейк“ винаги го притесняваха, затова се стараеше да ги избягва. Това бе мястото, заради което той толкова силно се бе отчуждил от родителите си.

Лагерът е бил построен от прадядо му сред пустошта в Североизточен Мичиган в края на деветнайсети век. Още от самото начало е служил като лятно сборище за религиозните мичигански методисти. Но не станал много популярен, защото бил на брега на езеро, а не на океан. Никога не придоби славата на лагери като „Оушън Гроув“ в Ню Джърси или „Оук Блъфс“ на остров Мартас Винярд. Но можеше да се похвали със същите грозновати бунгала и с молитвен дом.

През детството си Кевин винаги идваше тук с родителите си. Баща му ревностно се придържаше към традициите и не пропускаше да провежда ежедневни църковни служби за скромната група от старци, които всяка година редовно посещаваха лагера. Никога не се появи нито едно дете, освен него самия.

— Нали си наясно, че след смъртта на леля Джудит, лагерът е твой — съвсем ненужно наблегна Шарлот.

— Не го искам.

— Разбира се, че го искаш. Повече от цял век е владение на семейство Тъкър. Това е институция и ти със сигурност не искаш да си този, който ще го ликвидира.

О, да, ще го направи.

— Шарлот, това място е бездънна яма за пари. След смъртта на леля Джудит няма кой да се грижи за управлението му.

— Ами ти ще се грижиш. Тя толкова много направи за всичко там. Намери някой да го стопанисва.

— Ще го продам. Имам кариера, върху която трябва да се съсредоточа.

— Не можеш да го продадеш! Наистина, Кевин, това е част от историята на семейството ти. Освен това хората продължават да ходят там всяка година.

— Обзалагам се, че това радва местния гробар.

— Какъв гробар? О, скъпи… трябва да вървя, иначе ще закъснея за урока по акварелна живопис.

Тя затвори телефона, преди той да успее да й съобщи за женитбата си. Е, какво пък, така може би стана по-добре. Разговорът за лагера допълнително вкисна и без това мрачното му настроение.

Господи, каква мъка бяха онези летни ваканции там. Докато приятелите му играеха на бейзбол или просто мързелуваха, той тъпееше в онзи пущинак сред старци и глупави правила и поучения.

Не пляскай толкова силно във водата, миличък. Дамите не обичат да си мокрят косите.

Службата, синко, започва след половин час. Иди да се измиеш.

Пак ли си хвърлял топката в стената на параклиса? Цялата боя е на петна.

Когато стана на петнайсет, Кевин най-после се разбунтува и едва не им разби сърцата.

Няма да се върна там повече. Не можете да ме заставите! Там е дяволски скучно! Мразя онова място! Ще избягам, ако се опитате да ме върнете там! Тогава ще видите!

Накрая родителите му отстъпиха и следващите три години той прекара в Гранд Рапидс с приятеля си Мат. Бащата на Мат беше млад и силен спортист от колежанския футболен отбор на „Спартанс“ и всяка вечер риташе топка с двете момчета. Кевин го боготвореше.

След няколко години Джон Тъкър толкова остаря, че повече не можеше да пътува до лагера за летните църковни служби. Параклисът изгоря и лагерът изгуби ролята си на религиозен център. Лелята на Кевин, Джудит, се премести в грозната стара къща в лагера, където дотогава отсядаше с родителите си, като през лятото продължаваше да дава под наем бунгалата. Самият той оттогава нито веднъж не стъпи там.

Не искаше да си спомня за онези безкрайни скучни горещи дни, за безбройните досадни поучения, за забележките, за лекциите на старците. Усили докрай звука от новия си компактдиск. Но тъкмо когато прекоси границата между двата щата, забеляза отстрани на магистралата познатия резедав фолксваген. Толкова силно натисна спирачките, че изпод гумите се разлетяха камъчета. Нямаше грешка, това бе колата на Моли. Тя се беше облегнала на волана.

Чудесно. Само това му липсваше. Една истеричка. Какво право имаше тя да се държи истерично? Той бе този, който трябваше да вие от мъка.

Дали да не продължи напред? Не, тя вероятно вече го бе забелязала, затова слезе от колата си и тръгна към нея.



От силната болка дъхът й секна. Или може би беше от страх? Моли знаеше, че трябва да се добере до някоя болница, но не можеше дори да помръдне. Опасяваше се, че ако се измести дори съвсем малко, горещата лепкава течност, вече просмукваща се през полата на бялата й вълнена сватбена рокля, ще потече още по-силно и ще отнесе бебето й.

При първите спазми реши, че стомахът я присвива от глад, тъй като цял ден не бе хапнала нищо. Но после я скова такава силна болка, че едва успя да отбие колата до канавката. Обви корема си с ръце и се сгърчи от болка.

Моля те, Господи, не позволявай да изгубя детето! Моля те, Господи!

— Моли?

През пелената от сълзи видя Кевин, наведен към страничното стъкло. Той тихо почука по прозореца.

— Моли, какво ти е?

Младата жена се опита да му отговори, но не успя. Той натисна дръжката.

— Отключи вратата.

Опита да се пресегне към дръжката, но я скова следващият спазъм. Изскимтя и стегна ръце към бедрата си, за да ги задържи притиснати. Той отново насили вратата, този път по-силно.

— Удари по ключалката! Просто я удари!

Някак си успя да изпълни заповедта му. Когато той рязко отвори вратата, я връхлетя вълна от режещо студен въздух. Дъхът му излезе като облак в колата.

— Какво ти е?

Страх скова гърлото й. Успя само да прехапе устни и да стисне бедрата си още по-плътно.

— Бебето ли?

Тя кимна рязко.

— Да не е спонтанен аборт?

— Не! — Успя да се пребори с болката и се опита да заговори по-спокойно: — Не, не е аборт. Само… само някакви спазми.

Моли разбра, че той не й повярва, и го намрази заради това.

— Отиваме в болница.

Заобиколи тичешком колата, отвори вратата и се пресегна към нея, за да я измести на пътническата седалка, но тя не му позволи. Ако се помръдне…

— Не! Не ме… не ме мести!

— Трябва. Няма да те нараня. Обещавам ти.

Той не разбираше. Нямаше да нарани нея.

— Не…

Но съпругът й не я послуша. Младата жена още по-здраво стисна бедрата си, когато той подпъхна ръце под нея и предпазливо я премести на другата седалка. От усилието тя изохка.

Кевин изтича до колата си и след миг се върна с мобилния си телефон и едно вълнено одеяло, с което я наметна. Преди да се настани зад волана, мъжът хвърли якето си върху седалката, като закри кървавите петна.

Докато излизаше на магистралата, Моли се молеше ръцете й да са достатъчно силни, за да държат краката й притиснати. В това време той говореше с някого по телефона си… питаше къде е най-близката болница. Гумите на малкия фолксваген свистяха, докато се носеха по магистралата. Караше дяволски бързо, безразсъдно. Моля те, Господи…

Тя нямаше представа колко време им отне да стигнат до болницата. Знаеше само, че той отвори вратата откъм нейната страна и се приготви пак да я вдигне на ръце.

Опита се да избърше сълзите си, докато го гледаше.

— Моля те… зная, че ме мразиш, но… — Изохка заради поредния силен спазъм. — Краката ми… трябва да ги държа събрани.

Кевин я погледна за миг, след което бавно й кимна, преди да я вдигне с лекота, сякаш беше перце. Пренесе я през вратата, като притискаше плътно бедрата й към тялото си.

Някой изтича срещу тях с инвалидна количка и той забърза към него.

— Не… — Моли се опита да улови ръката му, но вече бе прекалено изтощена. — Краката ми… ако ме пуснеш долу…

— Оставете я тук, сър — каза санитарят.

— Просто ми покажете накъде да я заведа — прекъсна го Кевин.

— Съжалявам, сър, но…

— Побързайте!

Тя отново сгуши лицето си към гърдите му и за миг се почувства по-добре, все едно че тя и бебето й бяха в безопасност. Ала този блажен миг тутакси се изпари, когато Кевин я внесе в оградената със завеси кабинка и много внимателно я постави върху болничната маса.