Келнерът се върна с питието на Малъри и ордьовъра амюз-буш и се впусна в пространно обяснение на блюдата в менюто. След като поръчаха, сътрапезничката й вдигна чашата си с шампанско:

— За най-добрата ми приятелка. Честит рожден ден! Ще те убия, ако не харесаш подаръка ми.

— Мида както винаги.

Малъри се засмя и извади правоъгълна кутия от чантата си, оставена на стола до нея. Пакетът беше професионално опакован в луксозна хартия с ориенталски орнаменти и вързан с тъмночервена панделка. Лили го отвори и откри вътре невероятен старинен шал от златиста дантела.

Така се разчувства, че очите й се просълзиха.

— Каква красота! Къде го намери?

— От приятелка на моя приятелка, която търгува със старинни дрехи и платове. Испански е. От края на деветнайсети век.

Лили онемя от символичното значение19 на подаръка, но трябваше да каже нещо.

Пресегна се през масата и стисна ръката на жената насреща й.

— Казвала ли съм ти някога колко много означаваш за мен?

— И ти за мен, сладурче. Освен това имам отлична памет. Ти бе моята единствена опора по време на първия ми развод и беше плътно до мен през всички онези ужасни години с Майкъл…

— Не забравяй лифтинга на лицето.

— Хей! И аз си спомням премахването на малките бръчици около очите ти преди няколко години.

— Нямам представа за какво говориш.

Размениха си усмивки. Останалият свят може и да смяташе пластичната хирургия за проява на суета, но за актрисите, чиято репутация се крепеше на сексапила, тя бе неизбежна необходимост. Макар че Лили все се питаше защо си бе дала труд да премахва малките бръчици около очите си, след като не можеше да се избави от десетината излишни килограма.

Келнерът постави пред Лили чиния „Версаче“ със златен ръб, съдържаща миниатюрен квадрат от омар, заобиколен с тъничка мрежа от сос с шафран. В чинията на Малъри имаше парче от сьомга, толкова тънко, че чак прозираше, гарнирано с каперси, както и няколко фини ябълкови резенчета. Лили мислено сравни калориите на двете блюда.

— Стига си се измъчвала. Толкова се тормозиш за теглото си, че си забравила колко си прекрасна.

Лили не се трогна от комплимента, който бе чувала безброй пъти, пресегна се зад стола си и измъкна торбата за подаръци. Докато я подаваше на приятелката си, водопадът от книжните панделки, с които бе украсила дръжката, погали китката й. Очите на Малъри заблестяха от възторг.

— Но днес е твоят рожден ден, Лили. Защо си ми взела подарък?

— Чисто съвпадение. Тази сутрин я завърших и повече не можех да чакам.

Малъри разкъса лентите. Лили отпиваше от питието си, като се стараеше да не се издаде колко много означава за нея мнението на другата жена.

Приятелката й извади от торбата декоративна възглавничка.

— О, скъпа…

— Дизайнът може да ти се стори странен — забързано й обясни Лили, — но това е само един експеримент.

Бе започнала да изработва покривки и възглавници от различни парчета плат, когато Крейг се разболя. Но традиционните модели скоро й омръзнаха и тя започна да експериментира по свой вкус. Отделните парчета плат, от които бе съшита възглавницата, изработена за Малъри, преливаха в различни цветови нюанси, образувайки сложни фигури, а тук-там проблясваха златни звезди.

— Нищо странно не виждам — усмихна й се Малъри. — Това е най-красивата изработка, която досега си правила. Винаги ще я пазя като скъп спомен от теб.

— Наистина ли?

— Станала си истинска художничка.

— Не говори глупости. Това просто е приятна занимавка за убиване на времето.

— Можеш да го повтаряш колкото си искаш — ухили се Малъри. — Съвпадение ли е, че си избрала цветовете на любимия ти футболен отбор?

Лили дори не го бе осъзнала. Може би действително бе съвпадение.

— Никога няма да проумея как се превърна в такъв футболен запалянко — отбеляза приятелката й. — При това отборът дори не е от Западното крайбрежие.

— Харесвам екипите им.

Тя сви рамене и с престорена небрежност отклони разговора в друга насока. Но в мислите й се въртеше все един и същи въпрос: „Кевин, какво си направил?“.



Лютата мексиканска кухня на главния готвач Рик Бейлис бе превърнала „Фронтера Грил“ в едно от най-предпочитаните места за хранене в града. Именно заради това Моли често го посещаваше в дните, преди да се раздели с парите си. Сега се хранеше в ресторант на Норт Кларк стрийт, но само ако някой друг плащаше сметката. В случая това бе Хелън Кенеди Шот, нейната редакторка в „Бърдкейдж Прес“.

— … ние оценяваме високо поредицата за Дафни, но сега сме донякъде загрижени…

Моли знаеше какво ще последва. Още в средата на януари бе изпратила в издателството ръкописа на „Дафни се претъркулва“ и сега се очакваше да съобщи на Хелън идеята за следващата си книга. Но „Дафни намира зайче мъниче“ се озова в кошчето за боклук, а в момента Моли преживяваше съкрушителна творческа криза.

През двата месеца след загубата на бебето си не бе успяла да напише нито дума, дори и за списание „Чик“. Вместо това се занимаваше усърдно с училищните лекции и с местната програма за обучение на деца от предучилищна възраст, като се стараеше да се съсредоточава върху това, което бе необходимо на живите деца, вместо да мисли за бебето, което беше загубила. За разлика от възрастните, с които все пак й се налагаше да се среща, децата не се вълнуваха от това, че е бъдеща бивша съпруга на най-прочутия куотърбек в града.

Само през миналата седмица любимата на местните хора светска хроника за най-горещи клюки отново бе напомнила за нея.

„Богатата наследница Моли Съмървил — съпругата на Кевин Тъкър, звездата на «Старс», с когото са разделени, но все още не са разведени — продължава да живее в пълно уединение, лишавайки от присъствието си елита в Града на ветровете. Каква е причината за това усамотение? Скука или разбито сърце заради провала на семейния й живот с господин Футбол? Отдавна никой не е виждал Моли в нощните клубове в града ни, които господин Тъкър все още посещава редовно, при това в компанията на чуждестранни красавици.“

Във вестникарската колона поне не се споменаваше, че хобито й е писането на детски книжки. От това я бе заболяло много повече, макар че напоследък бе зарязала дори и „хобито“ си. Всяка сутрин Моли си казваше, че ей сега ще я осени нова идея за следващата книга за Дафни или поне за поредната статия за списанието, но вместо това с часове се взираше унило в празния бял лист хартия. Нямаше муза дори ред да напише. А междувременно финансовото й състояние катастрофално се влошаваше. Отчаяно се нуждаеше от остатъка от аванса, който трябваше да получи от издателството за книгата „Дафни се претъркулва“, но Хелън още не беше одобрила ръкописа.

Живописният декор в ресторанта внезапно й се стори прекалено крещящ, а оживеното бърборене на посетителите започна да й лази по нервите. На никого не би признала за творческата дупка, в която бе изпаднала. Особено пред жената, която сега седеше насреща й.

— Иска ми се продължението да бъде по-особено — заговори тя предпазливо. — Имам много идеи, но…

— Не, не — вдигна ръка Хелън. — Не бързай. Ние те разбираме. Напоследък преживя толкова много.

Но след като редакторката й не се тревожеше за ръкописа, защо тогава я бе поканила на обяд?

Моли търкаляше с вилица в чинията си едно царевично зърно. Винаги бе обичала царевица, но след спонтанния аборт нямаше апетит.

Хелън допря леко устни до ръба на чашата си с коктейл „Маргарита“.

— Трябва да знаеш, че напоследък НДНА се заинтересува от книгите за Дафни. — Хелън погрешно изтълкува озадаченото изражение на Моли и побърза да й обясни: — „Нормални деца за нормална Америка“. Организация срещу гейовете.

— Зная какво означава НДНА. Но защо се интересуват от книгите за Дафни?

— Не мисля, че дори биха ги погледнали, ако името ти не беше толкова нашумяло в таблоидите. Очевидно новинарските репортажи са привлекли вниманието им. Обадиха ми се преди няколко седмици, за да изразят загрижеността си.

— Каква загриженост? Дафни няма сексуален живот!

— Да, така е, но това не спря прочутият евангелист Джери Фалуел да се обяви против Тинки-Уинки, едно от телетъбитата в сериала „Телетъбис“, само защото е виолетово и носи чантичка.

— Но Дафни е момиче. Защо да не носи чантичка?

Усмивката на Хелън й се стори пресилена.

— Не мисля, че е само заради чантичката. Те са разтревожени заради възможен хомосексуален подтекст.

Добре че Моли не дъвчеше в момента, защото щеше да се задави.

— В моите книги?

— Опасявам се, че е така, макар че още няма преки обвинения. Както ти казах, те са обърнали внимание на сватбата ти и са съзрели в суматохата около нея подходяща възможност да спечелят публичност. Поискаха да прегледат „Дафни се претъркулва“ преди издаването на книгата. И понеже не очаквахме никакви проблеми, им изпратихме едно копие. За нещастие, това се оказа грешка.

Моли усети, че слепоочията й започват да пулсират — несъмнен предвестник на жестоко главоболие.

— И за какво толкова са загрижени?

— Ами… те споменаха, че често пишеш за дъгата. И доколкото тя е символ на гордост за гейовете…

— Нима е престъпление да се пише за дъгата?

— Изглежда, че е, поне в наши дни — констатира Хелън сухо. — Има и още нещо. Разбира се, според мен това е абсурдно. Например ти си нарисувала как Дафни целува Мелиса в поне три различни книги от серията, включително и в „Дафни се претъркулва“.

— Но те са първи приятелки!

— Да де… — Също като Моли, Хелън заряза храната и скръсти ръце на ръба на масата. — Освен това Дафни и Мелиса си държат ръцете, подскачат по пътеката със зеленика и си говорят.

— Пеят. Пеят песен.

— Точно така. Стиховете са: „Пролет е! Пролет е! Ние сме радостни! Ние сме радостни20!“.

Моли не издържа и се разсмя, може би за пръв път от два месеца, но скованата усмивка на редакторката й мигом я отрезви.

— Хелън, да не би сериозно да ми казваш, че между Дафни и Мелиса има любовна връзка?

— Работата не е само в Дафни и Мелиса. Бени…

— Чакай! Дори най-заклетият параноик не може да ме обвини, че Бени е гей. Той е такъв мачо, че…

— Те посочват, че той взема назаем червило в „Дафни сади тикви“.

— Да, но само за да си наплеска с червилото физиономията и да изплаши Дафни. Това е толкова нелепо, че дори не заслужава да се обсъжда.

— Съгласни сме. От друга страна, ще излъжа, ако не призная, че донякъде сме разтревожени за цялата ситуация. Смятаме, че активистите от НДНА искат да спечелят допълнителна популярност на твой гръб. Смятат да го постигнат, като се нахвърлят върху новата ти книга.

— И какво от това? Навремето някакви религиозни сектанти обвиниха Дж. К. Роулинг в сатанизъм, но нейният издател въобще не им обърна внимание.

— Извинявай, Моли, но Дафни не е толкова известна като Хари Потър.

Истина бе. А тя самата нямаше нито парите, нито влиянието на Дж. К. Роулинг. Вероятността Хелън да й изплати втората половина от хонорара намаляваше с всяка изминала минута.

— Виж, Моли, аз не по-зле от теб разбирам, че това са пълни глупости. „Бърдкейдж“ е изцяло на твоя страна. Но ние сме малко издателство и мисля, че е излишно да ти обяснявам колко енергичен натиск ни оказват.

— Е, аз не се съмнявам, че всичко ще отшуми, щом таблоидите престанат да се занимават с моя… с моя брак.

— Това може да отнеме известно време. Толкова много слухове плъзнаха… — Хелън не довърши фразата си — деликатен намек, че очаква подробности.

Моли знаеше, че именно атмосферата на тайнственост около брака й поддържаше интереса на репортерите, но тя отказваше всякакви коментари, също като Кевин. Любезните му формални обаждания, за да провери как е, бяха спрели по нейно настояване.