— Ние сме на мнение, че сега трябва да бъдем по-предпазливи — въздъхна редакторката, като извади от папката един плик и го остави на масата. За съжаление, пликът беше прекалено голям, за да има в него чек за Моли. — Добре е, че книгата за Дафни още не е предадена за печат. Това ни дава възможност да добавим промените, които предлагат от НДНА. Само за да се избегнат бъдещи недоразумения.

— Не желая да правя промени. — Господи, как я заболяха шията и раменете, сякаш ги стегна железен обръч.

— Разбирам, но ние мислим, че…

— Каза ми, че книгата ти харесва.

— И продължаваме да го твърдим. Промените, които ти предлагам, са съвсем незначителни. Просто ги прегледай и ги обмисли. Следващата седмица пак ще поговорим.

Моли напусна ресторанта вбесена. Когато се прибра в апартамента, гневът й се бе разсеял, а на негово място отново се бе настанило онова усещане за празнота, от което не можеше да се отърси. Захвърли плика с предложенията на НДНА и се отпусна безпомощно на леглото си.



Лили наметна шала, подарен от Малъри, и се отправи към музея на Джей Пол Гети. Застанала на един от извитите балкони, които украсяваха сградата на музея, тя се загледа към хълмовете над Лос Анджелис. Майският ден беше слънчев. Ако малко се извърнеше, можеше оттук да види Брентуд. Дори можеше да различи керемидения покрив на дома си. Двамата с Крейг се бяха влюбили в тази къща от пръв поглед, но сега тя имаше чувството, че стените й я смазват. Както почти всичко в живота й, този дом принадлежеше по-скоро на Крейг, отколкото на нея.

Лили напусна балкона и влезе вътре, но не обърна много внимание на платната на старите майстори, окачени по стените. Всъщност й харесваше самият музей. Ултрасъвременното здание с прекрасните балкони и непредсказуемите им чупки й се струваше истинско произведение на изкуството, което й доставяше по-силна естетическа наслада от изложените вътре експонати.

Колко пъти след смъртта на Крейг Лили бе сядала в дългия тесен бял трамвай, изкачващ посетителите до музея на хълма. Начинът, по който зданията сякаш я обгръщаха в каменната си прегръдка, я караше да се чувства част от изкуството, застинало във вечността на своето съвършенство.

В списание „Пийпъл“, което днес се появи по будките, имаше статия на цели две страници за Кевин и загадъчната му женитба. Лили се уедини тук, за да не се поддаде на изкушението да позвъни на Шарлот Лонг — жената, която от много години й служеше като единствен източник на сведения за Кевин. Беше май, а сватбата и раздялата бяха станали преди три месеца, но Лили не знаеше нищо повече, отколкото тогава. Така й се искаше да позвъни на Шарлот Лонг, но се тревожеше, че Кевин ще научи за това.

Докато се спускаше по стълбата към двора, тя се опитваше да измисли с какво да запълни остатъка от деня. Никой не звънеше на вратата й с молба да бъде звездата в нов филм. Не й се искаше да започва нова покривка или възглавница, защото тогава щеше да има твърде много време за мислене, а напоследък й бе дошло до гуша от размишления. Вятърът разроши косите й и ги разпиля по лицето й. Може би е време да престане да се тревожи за последствията и да звънне на Шарлот Лонг. Но колко болка бе готова да изтърпи, след като нямаше никаква надежда за щастлив край?

Само ако можеше да се срещне с него.

7

„Дали да се нагълтам с приспивателните и да умра? — питаше се Дафни. — Или да скоча от върха на някое много високо дърво? О, защо отникъде не изтича отровен газ, когато едно момиче толкова се нуждае от него?“

„Дафни изпада в нервна криза“, забележка към ръкопис, който никога няма да бъде издаден

— Добре съм — повтаряше Моли при всеки разговор със сестра си.

— Тогава защо не се отбиеш при нас през този уикенд? Обещавам ти, че тук няма да намериш нито един брой от списание „Пийпъл“. Ирисите са разцъфтели и са толкова красиви. Не съм забравила колко много обичаш месец май.

— Този уикенд не става. Може би следващия.

— Същото ми каза и миналия път, когато говорихме.

— Скоро ще намина, обещавам. Но сега имам твърде много работа.

Това беше самата истина. Моли боядиса шкафовете си, залепи снимки във фотоалбумите, разчисти натрупалата се бумащина, грижеше се усърдно за сънливия си пудел. Занимаваше с всичко, освен с промените в ръкописа, за които най-сетне се бе съгласила, защото отчаяно се нуждаеше от остатъка от аванса.

Хелън искаше да промени диалозите в „Дафни се претъркулва“ и да направи три нови рисунки. На две от тях Дафни и Мелиса щяха да стоят на разстояние една от друга, а на третата Бени и приятелите му трябваше да ядат сандвичи със сирене, а не хотдог. Моли трябваше да изчисти образа на Дафни от всякакви похотливи подозрения на възрастните. Освен това Хелън я бе помолила да внесе поправки и в две от старите книги за Дафни, които издателството смяташе да преиздаде. Моли не бе направила нищо от това, но не от принципни съображения, макар че много би желала да е така, а защото просто не можеше да се съсредоточи.

Джанин, която още не можеше да преживее нападките на НДНА срещу собствената й книга, се ядоса, задето приятелката й не бе пратила по дяволите издателството „Бърдкейдж Прес“. Но Джанин, за разлика от Моли, си имаше мъж, който редовно изплащаше месечните вноски по ипотеката на дома им.

— Липсваш на децата — каза й Фийби.

— Обещавам довечера да им позвъня.

Вечерта им се обади. С близначките и Андрю всичко беше наред, но думите на Хана я прободоха право в сърцето.

— Аз съм виновна, нали, лельо Моли? — прошепна момичето. — Заради това не искаш вече да идваш у дома. Защото последния път, когато беше тук, аз казах, че ми е мъчно за бебето ти, което умря.

— О, миличка!

— Не знаех, че не бива да говоря за бебето. Обещавам, че никога, никога няма и дума да обеля за това.

— Ти нищо лошо не си направила, слънчице. Ще дойда за уикенда и ще си изкараме страхотно.

Но след посещението се почувства още по-зле. Мразеше се, че е виновна за тревогата, помрачаваща лицето на Фийби, не можеше да понася мекия грижовен тон на Дан, който се държеше с нея, все е едно е изделие от крехко стъкло, в очакване то всеки миг да се счупи. Особено тежко й беше да е с децата. Когато те я прегръщаха през кръста и настояваха да погледне новите им придобивки и проекти, дъхът й секваше и сърцето й сякаш щеше да се пръсне от мъка.

Обичта на семейството й я задушаваше и Моли намери предлог, за да си тръгне по-рано.



Месец май изтече и настъпи юни. По десетина пъти на ден Моли сядаше с намерението да рисува, но перото й, обикновено бързо и сръчно, сега отказваше да й се подчинява. Опита се да измисли идея за статия за списание „Чик“, но главата й оставаше празна, също като банковата й сметка. Парите й стигнаха само за да плати ипотеката за юли, но нищо повече не можеше да си позволи.

Дните бавно се влачеха. Моли обръщаше все по-малко внимание на дребните неща. Един от съседите й остави пред вратата й голяма торба, натъпкана с кореспонденцията й, преливаща от пощенската й кутия. Във ваната й се натрупа купчина мръсно бельо. Малкият апартамент, който досега поддържаше в идеален ред, сега тънеше в прах. За капак я пипна силна простуда, от която все не можеше да оздравее.

В петък главата я болеше толкова силно, че тя позвъни в училището, където изнасяше лекции на доброволни начала. Каза им, че е болна, и отново се сгуши в леглото си. По-късно се насили да изведе Ру на кратка разходка и след като преглътна парче от препечената филийка, спа през целия уикенд.

В понеделник главата вече не я болеше, но простудата бе изсмукала всичките й сили и Моли отново се обади в училището, за да им каже, че няма да отиде. Кутията й за хляб беше празна, нямаше и овесени ядки. Намери в бюфета само консервирани плодове и ги изяде насила.

Във вторник я събуди звънът на домофона. Ру скочи и настръхна. Тя се зави през глава с одеялото, но точно успя да задреме, когато някой започна да тропа на вратата. Моли притисна краищата на възглавницата върху ушите си, обаче нищо не успя да заглуши познатия плътен глас, ясно различим въпреки ожесточеното джафкане на домашния й любимец.

— Отвори! Зная, че си вътре!

Онзи ужасен Кевин Тъкър.

Тя кихна и запуши с показалци ушите си, но Ру продължаваше да лае, а Кевин — да блъска вратата. Лошо куче. Противен, досаден куотърбек. Всички в сградата ще се оплачат от шума. Проклинайки, изпълзя от леглото.

— Какво искаш? — попита с пресипнал от малкото употреба глас.

— Отвори! Веднага!

— Защо?

— Трябва да говоря с теб.

— Не искам да говоря. — Сграбчи една кърпа и си издуха носа.

— Толкова по-зле за теб. Предлагам ти да ме пуснеш вътре, освен ако не искаш всички в сградата да научат подробности за личния ти живот.

Моли неохотно отключи бравата. Съжаляваше, че няма пистолет подръка.

Кевин се извисяваше на прага, ослепително красив, със съвършено тяло, тъмноруса коса и искрящи зелени очи. Главата отново я заболя. Искаше й се да си бе сложила слънчевите очила.

Той се промъкна покрай ръмжащия пудел и затвори вратата след себе си.

— Изглеждаш адски зле.

Тя се довлече до дивана.

— Тихо, Ру.

— Ходи ли на лекар?

— Не ми трябват доктори. Настинката ми почти премина.

— А какво ще кажеш за психиатър?

— Престани. — Достатъчно лошо бе, че трябваше да търпи нахалството и целият му блясък, застрашаващ и без това крехкия й вътрешен мир. Освен това притокът на свеж въздух беше омерзителен.

— Ще се махнеш ли?

Докато той оглеждаше апартамента й, младата жена изведнъж забеляза мръсните чинии, струпани в мивката в кухнята. Мебелите бяха прашни. Хавлията й висеше преметната през ръба на дивана. Но той беше неканен гост, така че на нея й беше все едно.

— Вчера не си отишла на срещата с адвоката.

— Каква среща? — Тя прокара ръка през сплъстената си коса. Преди половин час се беше довлякла до ваната, за да си измие зъбите, но просто не можеше да си спомни дали бе взела душ. А развлечената сива нощница миришеше на вкиснато.

— Анулирането на брака ни, забрави ли? — Погледът му се плъзна към бялата пазарска найлонова торба, оставена до вратата, пълна с неотворени писма, и додаде саркастично: — Предполагам, че не си прочела писмото.

— Вероятно. Най-добре е да си вървиш. Може да те заразя.

— Е, ще се наложи да рискувам. — Той пристъпи към прозореца и погледна надолу към паркинга. — Хубава гледка имаш оттук.

Тя затвори очи и задряма.



През живота си Кевин не бе виждал по-жалка картина.

Нима това създание с пепеляво лице и сплъстена коса, вонящо на пот и подсмърчащо, с печални очи, беше неговата жена? Трудно бе да повярва, че е дъщеря на вариететна танцьорка. Трябваше да остави адвоката си да се погрижи за всички формалности, но не можеше да забрави отчаянието, изписано в очите й, когато го молеше да притиска краката й един към друг, сякаш грубата външна сила можеше да запази бебето й вътре в нея.

Зная, че ме мразиш, но…

Вече не можеше да я мрази, не и след като бе станал свидетел на безутешната й борба да спаси детето си. Но мразеше чувствата, които изпитваше, сякаш носеше някаква отговорност за нея. Тренировъчният лагер-сбор започваше след по-малко от два месеца и той трябваше да събере всичките си сили, за да се подготви за следващия сезон. Сега се взираше намръщено в нея.

Трябва да служиш за пример, Кевин. Винаги да постъпваш правилно.

Младият мъж се отдалечи от прозореца, прекрачвайки безполезното й разглезено куче. Защо тази богаташка живееше в такъв окаян апартамент? Може би защото така й е по-удобно. Навярно имаше още три жилища в някои топли, екзотични местенца.

Кевин се отпусна на срещуположния край на дивана. Огледа я критично. Сигурно бе отслабнала с около пет килограма след помятането. Косите й, пораснали почти до брадичката, бяха загубили копринения си блясък, който помнеше от деня на сватбата им. Явно бе зарязала всякакви гримове, а с тези тъмни кръгове под очите приличаше на изтерзана затворничка.