— Проведох доста интересен разговор с един от съседите ти.

Тя закри с длан очите си.

— Ако веднага си тръгнеш, обещавам, че още утре сутринта ще се обадя на адвоката.

— Съседът ме позна още щом ме видя.

— Не се и съмнявам.

„Значи, все още има сили да ехидничи“, каза си Кевин. Възмущението му избухна с нова сила.

— Май повече му харесваше да поклюкарства за теб. Очевидно от няколко дни си престанала да си прибираш пощата.

— И какво от това? Никой не ми изпраща нищо интересно.

— И от миналия четвъртък до сега си излизала от апартамента си само веднъж, за да разходиш онзи питбул.

— Престани да го наричаш така. Имах силна настинка, това е всичко.

Бе забелязал зачервения й нос, но не мислеше, че причината е само настинката. Изправи се.

— Стига, Моли. Не е нормално да седиш затворена тук.

Тя се втренчи неодобрително в него изпод китката си.

— Виж ти, кой го казва! Да не би да си психиатър, че да определяш кое е нормално и кое — не? Чух, че когато Дан те е открил в Австралия, си лудувал в океана, заобиколен от акули.

— Може би имаш депресия.

— Благодаря, доктор Тъкър. А сега се омитай оттук.

— Моли, изгубила си само едно бебе.

Просто съобщаваше един факт, но младата жена се почувства, сякаш я бе прострелял. Скочи от дивана, а изпепеляващият й поглед бе по-красноречив от всякакви думи.

— Разкарай се оттук, преди да съм извикала полицията!

Трябваше да я остави и да си тръгне. И без това си имаше достатъчно неприятности след излизането на статията в „Пийпъл“. Стомахът му се преобръщаше само от вида й. Ако можеше да забрави изкривеното й от болка лице, докато се опитваше да спаси бебето…

— Облечи се. Идваш с мен. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да ги спре.

Гневният й изблик от преди малко явно я бе изплашил, затова Моли се опита да обърне всичко на шега, но вместо язвителен, гласът й прозвуча като жалостиво грачене.

— Май здравата си се напушил с трева, а?

Ядосан на собствената си мекушавост, Кевин изкачи на един дъх стъпалата, водещи към помещението, което й служеше за спалня. Питбулът й тутакси го последва, явно опасяващ се, че може да свие някое от бижутата й. Погледна надолу към нея над кухненските шкафове. Боже, как му писна всичко това!

— Имаш два варианта: да се облечеш или да тръгнеш с тези дрехи. Ако избереш последното, вероятността да те приберат в някое заведение с тапицирани стени е доста голяма.

Моли се отпусна отново върху дивана.

— Губиш си времето.

„Ще бъде само за няколко дни“, каза си младият мъж. И без това вече бе достатъчно вкиснат, задето се налагаше да шофира до лагера „Уинд Лейк“. Защо да не си вгорчи живота още повече, като вземе със себе си и тази невъзможна жена?

Нямаше намерение да се връща някога отново там, ала не можеше да го избегне. От седмици си повтаряше, че може да продаде лагера и без да го вижда. Но когато не успя да отговори на нито един от въпросите, които му зададе неговият бизнес мениджър, разбра, че се налага да се примири с неизбежното и лично да се увери каква разруха цари там.

Поне ще се избави от две злини едновременно: ще уреди въпроса с лагера и ще накара Моли отново да си размърда задника и да си стъпи на краката. Дали ще се получи, или не, зависеше от самата нея, но поне съвестта му щеше да бъде чиста.

Кевин измъкна един куфар, забутан в дъното на дрешника, и издърпа чекмеджетата на скрина й. За разлика от разхвърляната кухня, тук цареше безупречен ред. Метна в куфара няколко шорти и горнища, както и бельо. Откри чифт джинси и ги прибави, заедно със сандали и маратонки. Две летни рокли привлякоха погледа му. Сложи и тях. По-добре да вземе повече дрехи, отколкото после тя да му се цупи, че няма какво да облече.

Куфарът се препълни, затова той грабна нещо, което приличаше на стара колежанска раница и се огледа за банята. Откри я на долния етаж, близо до предната врата. Започна да пълни раницата с различни козметични и тоалетни принадлежности. Въздъхна примирено и се запъти към кухнята, за да се запаси с кучешка храна.

— Надявам се, че ще проявиш достатъчно благородство, за да върнеш отново всичко по местата — промърмори Моли. Беше се изправила до хладилника с питбула на ръце. Невероятните й очи бяха тъжни и уморени.

Всъщност в този момент това бе тайното му желание, но тя изглеждаше толкова нещастна и самотна, че сърце не му даваше да я зареже.

— Искаш ли да вземеш един душ, или предпочиташ да пътуваме със смъкнати прозорци?

— Да не би да си оглушал? Не съм ти някакъв новак спортист, когото можеш да командориш!

Кевин опря длан на ръба на мивката и я измери със строгия си поглед, който пазеше за току-що споменатите новобранци.

— Имаш две възможности. Или веднага тръгваш с мен, или ще те закарам в дома на сестра ти. Едва ли гледката ще й се понрави.

Съдейки по изражението й, явно бе уцелил в десетката.

— Моля те, остави ме на мира — прошепна тя.

— Докато си вземаш душ, ще прегледам лавиците с книгите ти. Може да открия нещо интересно за четене.

8

„Едно умно момиче никога не се качва в колата на непознат, дори той да е много секси.“

„Адът на стопаджията“, статия за списание „Чик“

Моли се сви с Ру на задната седалка на баровския джип, с който Кевин бе заменил спортното си ферари днес. Подложи под главата си възглавницата, която бе взела от апартамента, и се опита да заспи. Но не успя, което й се случваше за пръв път през последните дни.

Докато се носеха на изток покрай някогашния индустриален център Гери, а сетне поеха по междущатската магистрала 1–94 към Мичиган Сити, тя не спираше да се упреква, задето не си бе проверила пощата. Трябваше само да се яви в адвокатската кантора. Тогава този зъл, сприхав куотърбек нямаше да я влачи незнайно къде.

Нежеланието й да говори с него започна да й се струва детинско и глупаво. Освен това главоболието й понамаля и младата жена реши да го попита накъде пътуват.

— Отиваме ли някъде конкретно, или това е похищение в последната минута и сега пътуваме накъдето ти видят очите? — заговори, докато галеше козината на Ру.

Съпругът й не я удостои с отговор.

Още един час измина в пълно мълчание, преди Кевин да спре на бензиностанцията край пристанището Бентън Харбър. Докато пълнеше резервоара, го видя един футболен запалянко и му поиска автограф. Тя свали каишката на Ру и го пусна из тревата, сетне се шмугна в тоалетната. Докато си миеше ръцете, зърна отражението си в огледалото. Той имаше право — изглеждаше ужасно. Преди да потеглят, си изми косата, но не си даде труд да я сресва, а само прокара пръсти през нея. Кожата й беше пепелявосива, а очите — хлътнали.

Затърси червило в чантата си, но размисли и се отказа. Не си струваше усилията. Дали да не позвъни на някоя от приятелките си и да я помоли да дойде да я вземе? След кратко колебание се отказа. Ами ако Кевин изпълни заканата си и разкаже на Фийби и Дан за състоянието й? И без това им бе създала немалко грижи. Засега щеше да е по-добре да продължи с него.

Когато се върна, куотърбекът не беше в колата. Канеше се пак да се настани на задната седалка, но реши, че така той ще продължи да я пренебрегва и да не й говори. Затова остави Ру отзад, а тя седна отпред.

След малко Кевин излезе от бензиностанцията с найлонова торба и картонена чаша за кафе. Като влезе в колата, остави кафето в гнездото за чаши и измъкна от кесията бутилка с портокалов сок. Подаде й я.

— Предпочитам кафето.

— Толкова по-зле, ще трябва да се задоволиш със сока.

Сокът бе приятно хладен в ръцете й. Осъзна, че беше жадна, но като се опита да го отвори, откри, че не й стигат сили. Неочаквано очите й плувнаха в сълзи.

Кевин мълчаливо взе шишето, отвинти капачката му и й го подаде обратно.

Докато излизаха от бензиностанцията, тя преглътна буцата, заседнала на гърлото й.

— Поне за нещо да ви бива и вас, яките мъжаги.

— Обади ми се, ако искаш да смачкаш някоя бирена кутия.

Моли се изненада, когато чу собствения си смях. Отпи сладка и освежаваща глътка от портокаловия сок.

Кевин излезе на магистралата, свързваща двата щата. Отляво се заредиха пясъчни дюни. Моли не виждаше езерото, но знаеше, че в него навярно плаваха много яхти, а може би и товарни кораби от Чикаго за Лъдингтън.

— Ще бъдеш ли така добър да ме осведомиш накъде пътуваме?

— Към северозападната част на Мичиган. В една дупка, наречена „Уинд Лейк“.

— Дотук с мечтите ми за карибски круиз.

— Отиваме в летния лагер, за който ти разказах.

— Там, където си прекарвал летните си ваканции като малък?

— Да. Леля ми го наследи след смъртта на баща ми, но преди няколко месеца и тя умря. Така, за мое нещастие, лагерът остана на мен. Ще го продам, но първо трябва да проверя в какво състояние е.

— Не мога да отида в някакъв лагер. Обърни колата и ме върни у дома.

— Повярвай ми, няма да останем там за дълго. Най-много за няколко дни.

— Няма значение. Вече не ходя по такива места. Когато бях малка, прекарвах всяко лято на лагер и си обещах никога повече да не припарвам до тях.

— Че какво толкова му е лошото на един летен лагер?

— Целият този режим. Всякакви спортове. — Тя издуха носа си. — Нямаш време за четене, нито да останеш насаме с мислите си.

— Явно не си падаш много по спорта?

Едно лято тя се изниза тайно от бунгалото си посред нощ и задигна всички топки от бараката, служеща за склад на спортистите — волейболни, футболни, за тенис и софтбол. Трябваше да направи поне десетина курса до езерото, за да ги хвърли във водата. Възпитателите така и не откриха виновника. Естествено, на никого дори не му хрумна да заподозре кротката, умна Моли Съмървил, която наричаха госпожица Отзивчивост, макар да бе боядисала краищата на бретона си в зелено.

— Аз съм по-добра спортистка от Фийби — възрази тя.

Кевин потръпна.

— Момчетата още говорят за последния път, когато е играла софтбол на един пикник на „Старс“.

Моли не бе присъствала на въпросното забавление, но можеше да си представи как се е развихрила сестра й.

Кевин се престрои в лявото платно и подхвърли заядливо:

— Едва ли няколкото седмици, прекарани в летен лагер за богаташчета, са ти навредили кой знае колко.

— Вероятно си прав — съгласи се Моли.

Само че тя не ходеше на лагер само за няколко седмици. Откакто навърши шест години прекарваше там цели месеци всяко лято.

Когато беше на единайсет, затвориха лагера заради епидемия от морбили. Баща й се вбеси. Не можа да намери на кого да я остави и бе принуден да я вземе със себе си в Лас Вегас. Там я настани в отделен апартамент, а негова позната касиерка се нагърби с ролята на детегледачка, въпреки уверенията на Моли, че вече не е малка и може да остава сама. През деня момичето гледаше сапунки, а през нощта прекосяваше коридора, за да се пъхне в леглото на Бърт.

Това бяха най-хубавите две седмици от детството й. Прочете всички публикации на Мери Стюарт, поръчваше си чийзкейк с вишни от румсървиса, сприятели се с камериерките, до една латиноамериканки. Понякога казваше на бавачката си, че отива при басейна, а вместо това се мотаеше край казиното, докато попаднеше на семейство с много деца. Тогава се присламчваше към многолюдната компания и се преструваше, че е част от нея.

Обикновено спомените за детинските й опити да си създаде семейство я караха да се усмихва, но сега в очите й отново запариха сълзи и тя с усилие ги преглътна.

— Забеляза ли, че си превишил ограничението на скоростта?

— Това изнервя ли те?

— Би трябвало, но съм претръпнала от дългогодишното возене в колата на Дан. — Освен това не й пукаше особено. Изведнъж се потресе при мисълта, че не се интересува от бъдещето. Дори нямаше сили да се притеснява за жалките си финанси, нито за това, че редакторката й от „Чик“ бе спряла да й се обажда.