Кевин отпусна педала на газта.

— Длъжен съм да те уведомя, че лагерът се намира в истинска пустош, а бунгалата са толкова стари, че навярно вече са руини, пък и мястото е ужасно скучно, понеже не се посещава от хора под седемдесет. — Кимна към пакета с храна, който бе купил на бензиностанцията. — Ако си изпила сока, там има крекери със сирене.

— Супер, но ще пропусна.

— Май напоследък си пропуснала доста хранения.

— Благодаря, че го забеляза. Предполагам, че ако отслабна с още трийсетина килограма, ще мога да си съпернича с твоите cheres amies21.

— По-добре се съсредоточи върху разхлопаната си нервна система. Може би тогава ще млъкнеш за малко.

Тя се усмихна. Поне едно нещо бе длъжна да признае на Кевин — не се суетеше около нея и не я глезеше като Фийби и Дан. Беше й приятно да се държат с нея като със зряла жена.

— Предпочитам да подремна.

— Страхотна идея.

Но Моли не заспа. Затвори очи и се опита да измисли сюжета на следващата си книга, обаче героите от Гората на славея отказваха да оживеят във въображението й.

Кевин отби колата от магистралата и спря пред крайпътен магазин с пристройка за опушване на риба. След няколко минути излезе от там с кафява книжна кесия, която пусна в скута й.

— Мичигански обяд. Ще можеш ли да направиш сандвичи?

— Може би, ако се съсредоточа.

В пакета тя намери парче пушена бяла риба, солиден къс от сирене чедър, ръжен хляб, пластмасов нож и няколко хартиени салфетки. Моли събра достатъчно енергия, за да измъдри два разкривени сандвича с по една филия — по-големият за него и по-малкият за нея. Отхапа няколко хапки от своя сандвич, а остатъка даде на Ру.

Насочиха се на изток, към средната част на щата. През полузатворените си очи мяркаше овощни градини и добре поддържани ферми със силози. После, когато слънцето в късния следобед започна да клони към залез, завиха на север, към междущатската магистрала 1–75, която стигаше до Солт Сейнт Мери.

Кевин слушаше музика от компактдиска, който бе взел от дома си. Моли установи, че той харесва джаз, всичко от бибоп от четирийсетте до джаз фюжън22. Но за нейно съжаление харесваше и рап. След като в продължение на четвърт час се опитва да не обръща внимание на възгледите на рапъра Тупак за жените, тя накрая не издържа, извади диска от гнездото на плейъра и го изхвърли през отворения прозорец на колата.

Тутакси откри, че ушите на Кевин почервеняват, когато се разкрещи.

Когато стигнаха до северната част на щата, вече се смрачаваше. Веднага след живописното градче Грейлинг той отби колата от магистралата по шосе с две платна, което сякаш водеше за никъде. Не след дълго вече пътуваха през гъсти гори.

— През деветнайсети век Североизточен Мичиган останал почти без гори заради варварската сеч за дървен материал — осведоми я Кевин. — Това, което виждаш сега, са изкуствени гори, второ и трето поколение. Някои от тях са доста диви. В тази част на щата няма много градове, а разстоянията помежду им са доста големи.

— Колко още ни остава да пътуваме?

— Не повече от час, но сигурно ще се наложи да пренощуваме някъде. Местността е пуста и не ми се ще да пътуваме по тъмно. Мисля, че някъде наблизо имаше мотел. Но те предупреждавам отсега: не очаквай петзвезден хотел.

Тъй като Моли не вярваше, че Кевин се бои от тъмнината, заподозря, че той нарочно протака пътуването. Не каза нищо, а се сви по-удобно на седалката. Светлините от фаровете на някоя случайно движеща се насреща кола пробягваха по суровите очертания на лицето му, подходящо за модел на мъжко бельо, и хвърляха зловещи сенки върху мъжествено изсечените скули.

Прониза я тръпка от някакво странно предчувствие и тя побърза да затвори очи.

Не ги отвори, докато Кевин не спря пред малък хотел, състоящ се от осем бунгала с бели алуминиеви обшивки и стени от плоскости, имитиращи тухли. Когато той слезе, за да се регистрира, тя едва не го последва, за да се увери, че ще бъдат настанени в отделни бунгала, но здравият й разум я възпря.

Сякаш прочел мислите й, куотърбекът се върна с два ключа. Моли забеляза, че неговото бунгало е в противоположния край на мотела.



На разсъмване я събудиха почукване на вратата и лай на пудел.

— Слидерини — промърмори Моли. — Това започва да се превръща в лош навик.

— Тръгваме след половин час — извика й Кевин през вратата. — Изведи кучето навън.

— Тичам, тичам — смотолеви тя, заровила лице във възглавницата.

Но след малко се надигна и се потътри към тясната душкабина. С огромно усилие на волята прокара гребена през косата си. Но нямаше сили да си слага червило. Чувстваше се като препила.

Най-после се измъкна на двора и видя Кевин да крачи нетърпеливо край колата. Бледите лъчи на ранното слънце осветяваха мрачната като гръмотевичен облак физиономия на спътника й. Докато Ру се помота из близките храсталаци, Кевин грабна куфара й и го захвърли на задната седалка.

Днес бе облечен във футболна фланелка с цветовете на „Старс“ и светлосиви шорти. Обикновени дрехи, но той ги носеше с грациозната увереност на роден красавец.

Моли извади от чантата си слънчевите очила и погледна Кевин недоволно.

— Никога ли не я изключваш?

— Какво да изключвам?

— Душевната си уродливост — промърмори младата жена.

— Май трябва да те откарам в лудницата, а не да те мъкна до „Уинд Лейк“.

— Твоя воля. Много ли ще е нахално от моя страна да се надявам на чаша кафе? — Намести очилата си, но и те не успяха да скрият ослепяващото сияние на проклетата му красота.

— Чашата ти е в колата, но толкова дълго се мота, докато се приготвиш, че сигурно вече е изстинало.

Кафето се оказа горещо и след като отново се върнаха на шосето, Моли с наслада отпи първата глътка.

— За закуска имаме само плодове и понички. Нищо повече не успях да намеря. Всичко е в онази кесия — промърмори Кевин раздразнено.

Също както се чувстваше и тя. Не беше гладна и зарея поглед през прозореца на колата.

Ако се съдеше по околния пейзаж, можеше да се предположи, че се намират в дебрите на Юкон, а не в щата на „Шевролет“, захаросаните пуканки и соул музиката. От моста над реката Моли видя отвесни скали, издигащи се на единия бряг, и непроходими гори на другия. Долу над водата се рееше орел рибар. Всичко й се струваше запустяло и отдалечено.

От време на време минаваха покрай разни ферми, но си личеше, че това е предимно горист район. Редуваха се явори и дъбове, борове и брези или кедри. Тук-там златистите слънчеви снопове проникваха през балдахина от клони и листа. Навред цареше удивително спокойствие и Моли се опита да се отпусне, но не успя.

За да не прегази една катерица, Кевин изви рязко волана и грубо изруга. Явно с приближаването на лагера се озлобяваше все повече. Моли зърна някаква крайпътна табела, но Кевин профуча покрай нея, без да намалява скоростта.

— Това е градчето — процеди. — Лагерът е на отсрещния бряг на езерото.

Пропътуваха още няколко километра, преди пред тях да изникне красива табела в зелено и бяло, с позлатен горен ръб в стил „Чипъндейл“.

„ЛАГЕР «УИНД ЛЕЙК»

ПАНСИОН И ЗАКУСКА

Основан през 1894 г.“

— Табелата е нова — намръщи се Кевин. — И никой не ми е споменавал за закуски и пансион. Навярно леля ми е приемала почиващи в старата дупка.

— Толкова ли е зле?

— Мястото е потънало в плесен и е мрачно като самия ад. Не мога да повярвам, че някой доброволно ще се съгласи да отседне там — изсумтя той и зави по насипаната с чакъл пътека, извиваща се между дърветата.

Той спря колата и Моли затаи дъх. Очакваше да види груби бараки с прогнили основи. Но вместо това се бяха озовали в приказно селце.

Просторната сенчеста морава в средата на вилното селище беше обкръжена от малки, кокетни бунгала, боядисани в ярки цветове, като луксозни бонбони от една кутия: зелен, портокалов, светлокафяв, тъмнокафяв, лимоненожълт, ягодов, бежов. Изящните улуци по покривите бяха украсени с дърворезба, а предните веранди се подпираха от малки гравирани диреци. В края на моравата се издигаше прелестна беседка.

При по-старателно вглеждане се виждаше, че лехите с цветя не бяха оплевени, а чакълът по виещата се пътека трябваше да се поднови. Навсякъде се долавяха следи от запуснатост, но изглеждаха скорошни, а не резултат от дългогодишно занемаряване. Очевидно лагерът е бил изоставен наскоро. Повечето от бунгалата бяха със заковани капаци на прозорците, макар да имаше и отворени.

Възрастна двойка се появи от едно от бунгалата. Освен тях Моли забеляза и един мъж, който се разхождаше около беседката с бастун в ръка.

— Защо има хора тук! Аз се разпоредих да освободят всичките бунгала и да не приемат нови посетители.

— Вероятно не са били уведомени — разсеяно промърмори Моли. Изпитваше странното усещане, че всичко наоколо й е познато. Наистина странно, защото кракът й никога не бе стъпвал тук.

Малко настрани от средата на лагера имаше неголяма зона за отдих, с плаж под формата на полумесец, зад който проблясваха сребристосините води на езерото, на фона на зеленеещите се листа. На брега, край пристана с навес, скован от греди, които бяха потъмнели от времето, бяха завързани няколко канута и гребни лодки.

Плажът беше пуст. Тя не се изненада, защото, макар месец юни тази година да беше топъл, тук, на север, водата още беше ледена и само най-закалени плувци можеха да дръзнат да се гмурнат в нея.

— Тук няма хора под седемдесет! — възкликна Кевин и натисна педала за газта.

— Още е рано. Училищната ваканция не е започнала.

— И в края на юли ще е същото. Добре дошла в царството на моето детство.

Той отби колата от моравата и продължи по по-тясна алея, успоредна на брега на езерото. Моли видя и други къщички, построени по готически образец, а над тях се извисяваше прелестен двуетажен дом в стил кралица Анна23.

Това никак не приличаше на мрачното, западнало място, което Кевин й бе описал. Двуетажната сграда беше боядисана в светлокафяво. Стълбата и колоните, поддържащи покрива, бяха приятно оживени от оранжеви, розови, жълти и тъмнозелени орнаменти. Отляво се издигаше тясна кула, а от двете страни имаше широки веранди. Петунии бяха разцъфтели в глинените саксии пред двойните предни врати с витражи от матово стъкло, по което се преплитаха виещи се лози и цветя. В кафяви висящи сандъчета се зеленееха папрати, а на старомодните дървени шезлонги бяха пръснати възглавнички в същите ярки цветове, както и всичко наоколо. Отново я завладя непреодолимото тайнствено усещане, че се е върнала назад във времето.

— Дявол да го вземе, просто не мога да повярвам на очите си! — извика Кевин, като изскочи от колата. — Мястото беше истинска развалина, когато за последен път идвах тук.

— Затова пък сега е истински рай. Много е красиво — въздъхна Моли.

Трепна, когато съпругът й затръшна вратата, и също слезе. Озовал се на воля, Ру се втурна към храстите. Тъкър сложи ръце на кръста си и се загледа в къщата.

— Кога, по дяволите, е успяла да превърне това място в пансион?

В този миг вратата се отвори и на прага се показа възрастна жена, около седемдесетте. Посивелите й руси коси бяха небрежно стегнати на тила с шнола, но оставаха да стърчат няколко кичура. Беше висока, кокалеста, с широка уста, скулесто лице и светлосини очи. Набрашнена престилка закриваше панталони в цвят каки и бялата й блуза с къси ръкави.

— Кевин! — Жената забърза надолу по стъпалата и го прегърна радостно. — Милото ми момче! Знаех си, че ще дойдеш!

На Моли й се стори, че той не споделя ентусиазма й.

Бабката изгледа Моли преценяващо.

— Аз съм Шарлот Лонг. Всяко лято идвахме тук с мъжа ми. Той почина преди осем години, но аз все още отсядам в бунгалото „Хляб и риба“. Този хлапак вечно губеше топките си в моите рози.

— Госпожа Лонг беше близка приятелка на родителите ми и леля ми — обясни Кевин на Моли.