Сюзън Филипс - Капризите на сърцето

Тя се взря в далечината.

— Много е красиво.

— Да — съгласи се Кевин неохотно. Пристъпи към самия ръб на скалата и надникна отгоре към водата. — Някога скачах оттук.

— Малко опасно за едно дете, не мислиш ли?

— Иначе не е забавно.

— Родителите ти сигурно са били истински светци. Мога да си представя колко са им побелели косите заради твоите…

Устата й застина отворена, като видя, че не я слуша, а си събува маратонките. Инстинктът я подтикна да пристъпи бързо напред, но закъсня. Той полетя надолу, както си беше с дрехите.

Моли ахна и хукна към ръба на скалата, но успя само да види как силното му, отлично тренирано тяло се гмурна във водата без никакъв плисък.

Тя дълго го чака, но мъжът й не изплува. Ръката й се стрелна към гърлото. Погледът й шареше ужасено по водата, но никъде не го виждаше.

— Кевин!

Повърхността на водата се накъдри и главата му се показа. Тя въздъхна шумно, после затаи отново дъх, когато той вдигна лице към вечерното небе. Струйки вода се стичаха по изваяните му черти, а лицето му грееше от възторг.

— Идиот! Да не би напълно да си изтрещял? — изкрещя Моли отгоре, със стиснати юмруци.

С няколко широки и уверени размаха, Кевин доплува по-близо до скалата и й се усмихна. Белите му зъби проблеснаха.

— Ще ме наклепеш ли пред кака си?

Младата жена трепереше толкова силно, че в гнева си тропна с крак.

— Нямаше представа дали водата е достатъчно дълбока за гмуркане!

— Беше достатъчно дълбока последния път, когато скочих тук.

— И кога беше това?

— Преди около седемнайсет години. — Заплува по гръб. — Но оттогава много дъжд се е излял.

— Ти си малоумен! Да не би всички онези мозъчни сътресения да са увредили мозъчните ти клетки?

— Но съм жив, нали? Хайде, скачай, зайче. Водата наистина е много топла.

— Да не си откачил? Няма да скоча от тази скала!

Той се обърна на една страна и загреба лениво.

— По-добре си признай, че не можеш да се гмуркаш.

— Разбира се, че мога. Цели девет години съм ходила по летни лагери!

Гласът му, нисък, плътен и безгрижен, я омайваше.

— Хващам се на бас, че лъжеш.

— Не лъжа!

— Значи, те е шубе, зайче!

О, господи! В главата й зави познатата пожарна сирена. Дори не изрита сандалите си. Оттласна се от ръба на скалата и се хвърли от отвесния склон, за да го последва в безумието.

Докато летеше надолу, й се искаше да изкрещи.

Удари се във водата по-силно от него, с повече плисък. Но бързо изплува и с удоволствие видя мокрото му слисано лице.

— Иисусе Христе! — Изрече го тихо, с благоговение, сякаш наистина се обръщаше към силите небесни. Но в следващия миг започна яростно да я хока: — Какви ги вършиш, по дяволите?

Водата беше толкова студена, че направо дъхът й секна. Дори костите й се вкочаниха.

— Водата е ледена! Ти ме излъга!

— Ако още веднъж направиш нещо подобно…

— Ти ме предизвика!

— Ако те предизвикам да изпиеш чаша с отрова, ще бъдеш ли толкова глупава да я пресушиш?

Не знаеше на какво я беше яд повече — дали на него, задето я бе подтикнал към това безразсъдство, или на себе си, задето бе захапала стръвта? Моли плесна яростно с ръце водата.

— Виж докъде ме докара! Когато съм с други хора, се държа съвсем нормално!

— Нормално? — Той примигна от пръскащата се вода. — Затова ли те открих в апартамента ти, мязаща на развалена стрида?

— Там поне бях на сигурно място, без опасност да пипна някоя пневмония! — Зъбите й започнаха да тракат от студа. Прогизналите й дрехи я теглеха към дъното. — Или според теб скоковете от скали са най-добрата терапия?

— Не мислех, че ще скочиш!

— Забрави ли, че съм откачена?

— Моли…

— Лудата Моли!

— Не съм казал, че…

— Значи си го мислил. Шантавата Моли! Моли лунатичката! Смахнатата! Оная, която трябва да се освидетелства! Защото й хлопа дъската! Нищо и никакво помятане, и тя вече не е на себе си!

Задави се. Нямаше намерение да му наговори всичко това, дори не възнамеряваше въобще да го споменава. Но същата сила, която я тласна да скочи от скалата, сега я бе заставила да излее мъката си в думи.

Напрегнатото мълчание между тях се проточи цяла вечност. И когато той най-после заговори, Моли долови съжалението в гласа му.

— Трябва по-скоро да излезем, за да се сгрееш. — Мъжът се обърна и заплува към брега.

Тя се разплака, но не помръдна.

Кевин се добра до брега, но не се опита да се изкачи по него. Вместо това се обърна към нея. Водата плискаше до кръста му, а тонът му бе като нежна милувка.

— Хайде, Моли, трябва да излезеш. Скоро ще се стъмни.

Студът бе вцепенил крайниците й, но не и сърцето. Болката я обгръщаше. Искаше й се да потъне и никога да не изплува. Пое си дъх мъчително и прошепна думите, които никога не бе искала да каже:

— На теб не ти пука, нали?

— Не си търси поводи за кавга — заговори й той успокояващо. — Хайде, идвай. Зъбите ти тракат.

Думите трудно излизаха през скованото й гърло.

— Зная, че не ти пука. Дори те разбирам.

— Моли, не се измъчвай напразно.

— Щяхме да си имаме момиченце — пророни младата жена. — Помолих ги да разберат и да ми кажат.

Водата се плискаше по брега. Тихият му отговор достигна до нея по гладката езерна повърхност.

— Не знаех.

— Кръстих я Сара.

— Уморена си. Сега моментът не е подходящ за такъв разговор.

Моли поклати глава. Вдигна очи към небето и му каза истината. Не за да го обвинява, а просто да му обясни защо той никога няма да разбере как се чувстваше тя.

— Смъртта й не означава нищо за теб.

— Не съм мислил за това. За мен бебето не беше нещо реално, както е било за теб.

— Тя! Бебето беше тя, а не то!

— Прощавай.

Загуби желание да говори, като осъзна колко несправедливи са нападките й. Грешка беше да го обвинява, че не споделя страданието й. Той не я беше канил в леглото си, не искаше това дете, не го бе носил в корема си.

— Ти трябва да ми простиш. Не исках да ти крещя. Просто не можах да се удържа. — Ръката й трепереше, когато отметна мокрия кичур от очите си. — Повече няма да те занимавам с това. Обещавам.

— Да тръгваме — подкани я той.

Тя заплува към брега, като едва помръдваше измръзналите си крайници. Натежалите й дрехи я теглеха назад. Когато стигна до брега, Кевин се бе покатерил на ниска, плоска скала.

Наведе се и я издърпа при себе си. Тя се сви на колене — малка нещастна купчинка, от която капеше студена вода.

— Аз поне си свалих маратонките, преди да скоча — опита се той да се пошегува. — А твоите сандали се изхлузиха, когато цамбурна във водата. Може би щях да ги уловя, но бях твърде сащисан, за да помръдна.

Нагрятият от слънцето камък още бе топъл и част от топлината му проникна през мокрите й шорти.

— Няма значение. И без това бяха най-старите ми сандали.

Последният й чифт „Маноло Бланик“. А с оглед на окаяното й финансово положение, май ще се наложи да ги замени с евтини гуменки.

— Ще си купиш нови в града — обеща Кевин и се надигна. — А сега по-добре да се приберем, преди да си настинала. Хайде, поемай. Ще те настигна, само ще се кача догоре, за да си взема маратонките.

Той се заизкачва по пътеката към скалата, а Моли се обгърна с ръце в напразна надежда да се защити от вечерния хлад и закрачи като робот, опитвайки се да не мисли за нищо. Много скоро Кевин я настигна. Тениската и шортите прилепваха плътно към тялото му. Известно време вървяха мълчаливо.

— Работата е там, че…

Когато той не продължи, младата жена го погледна.

— Какво?

Тъкър се намръщи неловко. Изглеждаше притеснен.

— Забрави. Не е нещо важно.

Гората наоколо се изпълни с тайнствени нощни звуци.

— Добре.

Кевин смутено прехвърли маратонките си от едната ръка в другата.

— След като всичко свърши, аз просто… просто не си позволявах да мисля за това.

Тя го разбираше, но това я караше да се чувства още по-самотна.

Мъжът се поколеба, а тя не бе свикнала с това. Той винаги изглеждаше толкова уверен.

— Как според теб… — поде, но се изкашля неловко, преди да продължи: — Каква би станала, ако беше пораснала… Сара?

Сърцето й се сви. Нова вълна от болка я заля, но приличаше на старата. Не пулсираше, по-скоро пареше, като йод върху рана.

Дробовете й се разшириха, после се свиха, сетне отново се разшириха. За свое удивление, Моли осъзна, че все още може да диша, че краката й са способни да се движат. Тя чу как щурците подеха вечерния си концерт. В листата прошумоля катеричка.

— Ами… — Цялата трепереше. Не можеше да каже дали отронилият се от гърлото й звук бе сподавен смях, или закъсняло изхлипване. — Прекрасна, ако се беше метнала на теб. — Гърдите я заболяха, но вместо да се бори с болката, Моли я посрещна с радост, попи я, оставяйки я да стане част от нея. — И невероятно умна, ако приличаше на мен.

— И безразсъдна. Мисля, че днешният ден го доказа съвсем недвусмислено. Прекрасна като мен, а? Благодаря ти за комплимента.

— Сякаш не го знаеш. — Малко й поолекна на сърцето. Изтри с длан позорно протеклия си нос.

— А ти откъде имаш толкова високо мнение за ума си?

— Завърших Северозападния университет с пълно отличие. А ти?

— Да речем, че се дипломирах.

Тя се усмихна, но още й се искаше да говори за Сара.

— Никога не бих я изпратила в летен лагер — заяви.

Кевин кимна.

— А аз за нищо на света не бих я карал да ходи всеки ден на църква през лятото.

— Да, според мен това е прекалено.

— Както и девет години на летен лагер.

— Ами ако беше тромава и не много умна?

— Не и Сара.

Сякаш тънка струйка топлинка проникна в сърцето й. Той забави крачка. Вдигна глава към дърветата. Пъхна едната си ръка в джоба.

— Навярно още не й е било дошло времето да се роди.

Моли въздъхна и прошепна:

— Навярно.