— По-добре да проверя в магазина на плажа.

— Но там предлагат само евтина стока.

Тя намести слънчевите очила на носа си. За разлика от неговите „Рево“, нейните струваха девет долара от „Маршале“.

— Аз не съм претенциозна.

Той я изгледа с любопитство.

— Нали не си от онези стиснати мултимилионерки, които цепят цента на две?

Моли се замисли за миг, сетне реши, че играе на чисто. Време беше той да разбере коя е в действителност, да се увери, че е пълна откачалка и прочее.

— Всъщност аз не съм мултимилионерка.

— Всички знаят, че си богата наследница.

— Да, ама… — Младата жена прехапа устни.

Той въздъхна.

— Защо ли имам чувството, че ще чуя нещо наистина шантаво?

— Предполагам, че зависи от гледната ти точка.

— Продължавай. Целият съм в слух.

— Аз съм разорена, сега разбра ли?

— Разорена?

— Няма значение. И след милион години няма да разбереш. — Моли се отдалечи от него.

Докато пресичаше с бодра крачка улицата на път за плажното магазинче, той я настигна. Подразни се, като видя неодобрителната му физиономия, макар че би трябвало да очаква подобна реакция от господин Праведник, който можеше да послужи за пример на порасналите пасторски деца, въпреки че за нищо на света не искаше да го признае.

— За нула време си профукала цялото наследство, така ли? Значи, затова живееш в онова малко жилище.

Тя се спря по средата на улицата и се извъртя рязко към него.

— Не, не съм го профукала. Наистина похарчих малко през първата година, но повярвай ми, остана още много.

Кевин улови ръката й и я повлече към тротоара, по-далеч от уличното движение.

— Тогава какво се случи?

— Нямаш ли си друго по-интересно занимание, вместо да ми досаждаш?

— Всъщност не. Лоши инвестиции? Или си вложила всичко във ферма за производство на вегетарианско месо за крокодили?

— Много смешно.

— Опитала си се да завладееш пазара на пухкави чехли с розови заешки уши?

— А какво ще кажеш за това? — тросна се ядно тя, като спря пред плажното магазинче. — Заложих всичко, което имах, на „Старс“ в последния им мач за сезона, а някакъв спънат тъпанар заби топката в зоната на двойното покритие.

— Това беше удар под кръста.

Моли пое дълбоко дъх и бутна очилата на върха на главата си.

— Всъщност дарих всичките си пари преди няколко години. И не съжалявам.

Той примигна, сетне прихна.

— Дарила си ги?

— Да не би да имаш проблеми със слуха?

— Не, нямам. Хайде, кажи ми истината.

Тя му метна изпепеляващ поглед и влезе в магазина.

— Направо не е за вярване. Ти наистина си го направила. — Кевин я бе настигнал. — И колко пари имаше?

— Много повече, отколкото ти имаш, синко.

Кевин се ухили.

— Хайде. Можеш да ми кажеш.

Тя се насочи към панера с обувките, но в следващия миг съжали — вътре бе пълно с пластмасови сандали в най-ярките цветове на дъгата.

— Повече от три милиона?

Моли подмина въпроса и протегна ръка към най-семплите сандали — истинско творение на кича с някакви блестящи сребърни звезди по каишките.

— По-малко от три?

— Няма да ти кажа. А сега се махай и не ми досаждай повече.

— Ако ми кажеш, ще те заведа в онзи бутик и ще можеш да си купиш каквото ти душа иска с кредитната ми карта.

— Става. — Моли захвърли обратно в панера сребристата отврат и се запъти към вратата.

Той избърза напред и я отвори любезно.

— Не искаш ли малко да те убеждавам, за да спасиш гордостта и достойнството си?

— Не видя ли колко грозни бяха онези сандали? Освен това зная колко си изкарал миналия сезон.

— Радвам се, че подписахме предбрачен договор. Яко! Аз си мислех, че защитаваме твоето състояние, но дяволите да ме вземат, ако на това не му се вика обрат на съдбата. Животът понякога ни поднася огромни изненади — оказва се, че всъщност сме защитавали моите пари. — Ухили се още по-широко. — Кой би си го помислил?

Той толкова явно се наслаждаваше на откритието си, че Моли ускори крачка.

— Обзалагам се, че мога за половин час да опразня кредитната ти карта — реши да попари ентусиазма му.

— Повече от три милиона ли бяха?

— Ще ти кажа, след като приключа с пазаруването. — Усмихна се на една възрастна двойка.

— Ако ме излъжеш, ще върна всичките ти покупки.

— Дали някъде няма огледало, за да се полюбуваш на отражението си?

— Никога не бях срещал жена, която толкова да си припада по страхотния ми външен вид.

— Всички жени си припадат по страхотния ти външен вид. Само се преструват, че са впечатлени от личността ти.

— Божичко, някой наистина трябва хубаво да те натупа.

— Обаче ти си мъж, който не си пада по пердаха.

— А ти си истинска проклета глезла!

Тя му се усмихна и се запъти към бутика. Петнайсет минути по-късно излезе с два чифта сандали. Чак след като отново намести очилата на носа си, Моли забеляза, че Кевин също носи пазарска торба.

— Какво си купил? — поинтересува се младата жена.

— Имаш нужда от бански.

— Купил си ми бански?

— Да, прецених размера на око.

— И какъв модел е банският?

— Боже, ако някой ми купи подарък, ще бъда доволен и щастлив. Няма да се надувам и да се зверя подозрително, все едно са ми взели нещо.

— Ако е прашки, най-добре го върни.

— Хайде сега! Бих ли те обидил по този начин?

Двамата поеха надолу по улицата.

— Май прашките са единственият модел бански, който познаваш. Сигурна съм, че твоите мацки не носят друго.

— Ако си мислиш, че можеш да ме забаламосаш, няма да стане.

Минаха покрай сладкарница с името „Поръчай фъдж“. До нея имаше съвсем малък парк — само с няколко храста хортензии и две пейки.

— Време е, Дафни. Ето едно удобно местенце. — Кевин посочи една от пейките и след като тя седна, се настани до нея. Ръката му бръсна рамото й, когато я преметна през облегалката. — Разкажи ми всичко за парите. Трябвало ли е да чакаш да станеш на двайсет и една, за да ги докопаш?

— Да, но още учех в университета и Фийби не ми позволи да взема и цент. Заяви, че ако искам достъп до парите, преди да съм завършила, ще се наложи да я съдя.

— Умна мадама.

— Двамата с Дан ме държаха много изкъсо, затова, след като се дипломирах и тя най-после ми даде достъп до наследството, аз направих всичко, което би могъл да очакваш. Купих си кола, преместих се в луксозен апартамент, накупих си купища маркови дрехи — наистина онези дрехи много ми липсват. Но след известно време лъскавият живот на богата наследница изгуби чара си.

— Защо просто не се хвана на работа?

— Направих го, но парите ми тежаха като камък на шията. Не бях спечелила нито цент от тях. Може би ако ги бях наследила от друг, а не от Бърт Съмървил, нямаше да ми е толкова трудно да ги приема. Обаче имах чувството, че той отново вре муцуна в живота ми, и това никак не ми се нравеше. Накрая реших да основа фондация и да прехвърля всички пари на нея. Ако кажеш на някого, кълна се, че ще те накарам да съжаляваш.

— Дала си всички пари?

— До последния цент.

— Колко?

Тя се заигра с шнура на шортите си.

— Не искам да ти кажа. И без това вече ме мислиш за смахната.

— Никак няма да ми е трудно да върна сандалите.

— Е, добре — петнайсет милиона!

За миг Кевин онемя и само я зяпаше сащисано.

— Дарила си петнайсет милиона долара?

Моли кимна.

Кевин отметна глава и се засмя.

— Ти си луда!

Тя си припомни салтото, което бе направила при скока от скалите.

— Може би. Но нито за миг не съм съжалявала. — Макар че сега нямаше да има нищо против да си получи известна част обратно, за да може да продължи да си плаща ипотеката.

— Наистина ли не съжаляваш?

— Не. Само ми е мъчно, задето вече не мога да си пазарувам готини дрехи, но вече ти го казах. И между другото, благодаря за сандалите. Страхотни са!

— Няма защо. Всъщност твоята история толкова много ми хареса, че следващия път, когато дойдем в града, ще ти купя и някой нов тоалет.

— Да не се отметнеш?

— Боже, сърцето ми се къса, като гледам как една жена се бори с все сили, за да отстоява едновременно и интересите, и достойнството си.

Тя се засмя.

— Здравей, Кевин!

Моли долови съвсем отчетлив немски акцент и вдигна глава. Видя елегантна блондинка да се носи забързано към тях с малка бяла кутийка в ръка. Жената носеше престилка на сини и бели ивици върху черните си панталони и горнището с остро деколте. Беше много хубава. Гъста коса, кафяви очи, дискретен грим. Навярно беше няколко години по-голяма от нея самата, на възрастта на Кевин.

— Хей, Кристина!

Тъкър се разтопи и според Моли я награди с ненужно секси усмивка, докато се изправяше, за да я поздрави.

Тя му подаде малката бяла картонена кутийка и Моли зърна от едната страна син печат, върху който бе гравиран надписът: „Поръчай фъдж“.

— Стори ми се, че снощи нашият фъдж много ти хареса, ja31? Това е малък подарък за добре дошъл в Уинд Лейк. Вътре има рекламна мостра на фъдж.

— Много ти благодаря. — Той изглеждаше толкова доволен, че Моли едва се сдържа да не му напомни, че това е само сладкиш, а не пръстен на Суперкупата! — Кристина, това е Моли. Кристина е собственичка на онази сладкарница там. Запознахме се вчера, когато дойдох в града, за да хапна един хамбургер.

Жената беше много по-слаба, отколкото би трябвало да е собственичката на сладкарница. Моли реши, че това направо си е престъпление срещу природата.

— Приятно ми е да се запознаем, Моли.

— На мен също. — Би могла да подмине любопитното й изражение, но не беше чак толкова великодушна. — Аз съм съпругата на Кевин.

— О! — Разочарованието й бе толкова явно, колкото и номерът с кутийката с фъдж.

— Ние сме разделени — уточни Кевин. — Моли пише детски книжки.

— Ach so? О, нима? Винаги съм искала да напиша детска книжка. Може би ще отделиш време да ми дадеш някои идеи?

Моли се усмихна любезно, но не каза нищо. Искаше й се поне веднъж да срещне някой, който не искаше да напише детска книжка. Хората предполагаха, че е много лесно да се пише за деца, тъй като историите са кратки. Нямаха представа колко усилия струва написването на успешна книга, едновременно поучителна и интересна за децата. Невинаги книгите, които възрастните смятаха за забавни, се харесваха на децата.

— Съжалявам, че ще продадеш лагера, Кевин. Ще ни липсваш. — В този миг Кристина зърна една жена да се запътва към сладкарницата и това пресече прехласнатите й излияния към куотърбека. — Трябва да вървя. Отбий се следващия път, когато дойдеш в града, ще те почерпя с моите бонбони с вишнев пълнеж.

— Не можеш да продадеш лагера! — възкликна Моли в мига, в който жената се отдалечи.

— От самото начало ти казах, че тъкмо това смятам да направя.

Вярно беше, но тогава нямаше значение. Сега младата жена не можеше да понесе мисълта, че той с лека ръка ще се откаже от лагера. Мястото беше част от него, от семейството му и по някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, бе започнал да се превръща в неразделна част и от нея.

Той разбра погрешно мълчанието й и реши да я успокои.

— Не се притеснявай. Няма да е нужно да оставаме тук толкова дълго. Веднага щом наема управител, ще си тръгнем.