Докато пътуваха обратно към лагера, Моли се опита да подреди мислите си. Истинските корени на Кевин бяха тук. Той бе изгубил родителите си, нямаше братя и сестри и явно не смяташе да допусне Лили в живота си. Къщата, в която бе отраснал, принадлежеше на църквата. Нищо не го свързваше с миналото, освен лагера. Не биваше да се отказва от детските спомени.

В далечината се показа моравата пред станцията и обърканите мисли отстъпиха място на усещането за покой. Шарлот Лонг метеше предната веранда, възрастен мъж караше колело с три колела, а една двойка си бъбреше, седнала на пейката. Моли се наслаждаваше на гледката на спретнатите бунгала, които приличаха на приказни къщички, и сенчестите дървета.

Нищо чудно, че всичко наоколо й се струваше познато от мига, в който го зърна. Сякаш бе пристъпила в страниците на книгите си и се бе озовала в Гората на славея.



За да избегне срещата с непознати, Лили пое по тясната пътека зад ливадата, водеща към гората, вместо да се насочи към езерото. Беше се преоблякла в панталони и кафяво горнище с квадратно деколте, но пак й бе горещо. Искаше й се да е по-слаба, за да си сложи шорти. Като онези малки бели секси панталонки, неотменна част от гардероба й в сериала „Лейс Инкорпорейтид“, които едва покриваха задните й части.

Озова се на широка поляна. Високата трева галеше краката й, усещаше приятното дразнене на песъчинките в сандалите си и част от напрежението, измъчващо я през целия ден, започна да изчезва. Чу ромоленето на водата в потока и се обърна, за да погледне. Зърна нещо толкова неуместно, че примигна от изумление.

Хромиран стол с червена пластмасова седалка.

Актрисата не можеше да проумее какво прави по средата на поляната. Когато се запъти към него, видя рекичка, покрай чиито брегове растяха папрат и тръстика, полюшващи се сред обраслите с мъх камъни. Столът бе поставен върху голям гладък камък, покрит с лишеи. Червената пластмасова седалка блестеше на слънчевите лъчи и по хромираните му крачета не се забелязваха следи от ръжда, значи бе поставен там съвсем наскоро. Но защо? При това едва се крепеше и се заклати, когато тя го докосна леко.

— Не го пипайте!

Лили се извърна и видя огромен мъж, приклекнал под слънчевите лъчи в края на поляната.

Ръката й се стрелна уплашено към гърлото.

Зад нея столът цопна с плясък във водата.

— По дяволите! — Мъжът скочи на крака.

Беше наистина много едър, с рамене, широки като магистрала в Ел Ей с дванайсет платна, с грубо изсечено лице, типично за злодея в някой стар каубойски филм за Дивия запад. Изражението му излъчваше недвусмисленото послание: Имам начини да накарам женички като теб да си развържат езика. За окончателното завършване на образа липсваше единствено наболата брада по квадратната му челюст.

Косата му беше кошмар — или може би сбъдната мечта? — за всеки уважаващ себе си холивудски стилист. Гъста и сивееща по слепоочията, тя се спускаше до яката, а краищата й сякаш бяха подрязани с ножа, несъмнено втъкнат в ботуша му. Само дето не бе обул ботуши, а протрити маратонки, от които се подаваха чорапи, насъбрани около глезените. А очите му — загадъчно тъмни и опасни върху силно загорялото, невероятно привлекателно лице.

Всеки холивудски продуцент щеше да си изпотроши краката, за да го наеме за продукцията си.

Всички тези мисли препускаха налудничаво из главата на Лили, вместо там да цари една-единствена: Бягай!

Той пристъпи към нея. Под шортите в цвят каки се виждаха загорелите му мускулести крака. Носеше избеляла синя джинсова риза, а навитите до лактите ръкави разкриваха силни ръце, обрасли с тъмни косми.

— Знаете ли колко време изгубих, за да наглася стола точно там?

Тя отстъпи предпазливо.

— Явно разполагате с доста свободно време.

— Да не би да ви е забавно?

— О, не. — Лили продължи да отстъпва. — Не ми е забавно.

Определено не е.

— Харесва ли ви да проваляте целодневната ми работа?

— Работа?

Веждите му се смръщиха заплашително.

— А вие какво работите?

— Работя ли?

— Останете на мястото си, дяволите да ви вземат, и престанете да треперите от страх!

— Не треперя от страх!

— За бога, няма да ви сторя нищо лошо! — Изръмжа нещо под нос, върна се в края на поляната и вдигна нещо от земята. Лили се възползва от моментното му разсейване, за да пристъпи към пътеката.

— Казах ви да не мърдате!

Държеше нещо като тетрадка и вече не изглеждаше заплашителен, а само невероятно груб и невъзпитан. Лили го изгледа с цялото високомерие на холивудска кралица.

— Струва ми се, че някой е забравил добрите си маниери.

— Излишна загуба на енергия. Дойдох тук, за да потърся уединение. Толкова много ли искам?

— Ни най-малко. Веднага си тръгвам.

— Идете там! — Мъжът посочи гневно с пръст към потока.

— Моля?

— Седнете там.

Лили вече не беше изплашена, а само раздразнена.

— Не мисля, че е уместно.

— Съсипахте работата ми за целия следобед. За компенсация може да ми позирате малко.

Чак сега тя осъзна, че той държеше скицник, а не тетрадка. Беше художник.

— А не е ли по-добре да си тръгна веднага?

— Казах ви да седнете!

— Някой споменавал ли ви е, че сте голям грубиян?

— Струваше ми доста усилия, за да го постигна. Седнете на камъка с лице към слънцето.

— Благодаря, но не се излагам на пряка слънчева светлина. Вредно е за кожата.

— Как ми се иска само веднъж да срещна красива жена, която да не е суетна.

— Оценявам комплимента — процеди Лили сухо, — но бях в категорията на красавиците, когато бях с десетина години по-млада и петнайсетина килограма по-слаба.

— Не се превземайте. — Грубиянът измъкна молив от джоба на ризата си и започна да скицира, без повече да си дава труд да спори с нея, нито да седне на сгъваемото столче, което тя зърна недалече. — Наклонете брадичка. Господи, наистина сте красива!

Промърмори комплимента толкова безстрастно, че изобщо не прозвуча ласкателно. Позалязлата звезда едва се сдържа да не му се тросне, че би трябвало да я види в разцвета на славата й.

— Прав сте, че съм суетна — поде тя, само за да го подразни. — И тъкмо заради това не смятам повече да се пека на това слънце.

Моливът продължи да лети по скицата.

— Не обичам моделите ми да говорят, докато работя.

— Аз не съм ваш модел.

Тъкмо когато се канеше да се обърне и да си тръгне, той пъхна молива в джоба на ризата си.

— И как очаквате да се съсредоточа, когато постоянно мърдате?

— Нека ви е ясно: не ме е грижа дали сте съсредоточен, или не.

Веждите му отново се смръщиха и Лили имаше чувството, че се пита дали да не използва сила, за да я накара да остане. Накрая той затвори със замах скицника.

— В такъв случай ще се видим утре сутринта. Да кажем, в седем. Тогава слънцето няма да е толкова силно и вредно за кожата ви.

Внезапно й стана забавно и раздразнението й се стопи.

— А защо да не е в шест и половина?

Мъжът присви очи.

— Поднасяте ме, нали?

— Проницателен грубиян — неустоима комбинация.

— Ще ви платя.

— Едва ли съм ви по джоба.

— Е, за това може да се поспори.

Тя се усмихна и се извърна към пътеката.

— Знаете ли кой съм аз? — подвикна нахалникът след нея.

Лили се обърна. Изражението му беше повече от заплашително.

— А трябва ли да зная?

— Аз съм Лиам Дженър, по дяволите!

Тя пое дълбоко дъх. Лиам Дженър. Джеръм Дейвид Селинджър сред американските художници. Мили боже… Какво правеше той тук?

По изражението й мъжът разбра, че тя много добре знаеше кой е. Смръщената му гримаса изчезна и самодоволно се ухили.

— В такъв случай се разбрахме за седем.

— Аз… — Лиам Дженър! — Ще си помисля.

— Направете го.

Какъв неприятен тип! Беше направил услуга на света, като живееше в усамотение. Но при все това…

Лиам Дженър, един от най-известните художници в Америка, искаше да му позира. Ах, защо не беше някогашната двайсетгодишна красавица!

13

„Дафни остави чука и отскочи назад, за да се полюбува на табелата, която бе заковала на входната врата. Надписът върху нея гласеше: «ВХОД ЗА ЯЗОВЦИ ЗАБРАНЕН!». Сама го бе нарисувала тази сутрин.“

Из „Самотният ден на Дафни“

— Вземи малката стълба и провери горната лавица, Ейми! — извика Кевин от килера. — А аз ще разчистя тези кутии.

Щом се върнаха от града, той възложи на момичето да направи списък на хранителните запаси. През първите десет минути тя стрелкаше любопитни погледи между килера, където шефът й работеше, и кухненския плот, където неговата съпруга подреждаше сандвичите и сладкишите за следобедния чай. Накрая явно не издържа и изтърси:

— Колко интересно, нали, че вие с Моли сте се оженили почти по същото време, по което и ние с Трой.

Моли постави първото парче от плодовия кейк върху старинния поднос и се заслуша в отговора на Кевин.

— Моли каза, че ще й трябва още кафява захар — той смени темата, подхваната от Ейми. — Там горе има ли?

— Виждам два пакета. Четох една книга за брака…

— Какво друго?

— Кутии със стафиди и няколко пакетчета бакпулвер. Както и да е, в тази книга пише, че някои двойки, които отскоро са семейство, изпитват трудности да свикнат един с друг и изобщо с новия си начин на живот — не се отказваше новоизпечената брачна консултантка. — Защото това е една огромна промяна.

— Има ли овесено брашно? Тя каза, че ще й трябва.

— Има една кутия, но не е от големите. Но ако имаш проблем с привикването или нещо друго, можеш да поговориш с Трой.

Последва продължително мълчание, което накара Моли да се усмихне.

— Може би не е зле да провериш какво е останало във фризера — посъветва накрая Кевин младоженката, явно вряла и кипяла в брачните дела.

Момичето се появи от килера и удостои Моли с един съчувствен поглед. Нещо в състраданието на тийнейджърката, в добавка с огърлицата от смучки по шията, действаше на нервите на Моли.

Без Кевин следобедният чай не беше толкова забавен. Госпожа Чет — всъщност Гуен — дори не се опита да скрие разочарованието си, когато младата жена обяви, че съпругът й има друга работа. Може би настроението й щеше да се подобри, ако знаеше, че Лили Шърман е отседнала в лагера, но актрисата не се появи и Моли реши да не оповестява присъствието й.

Тъкмо вадеше дълбоките купи за разбиване, за да са готови за утрешната закуска, когато през задната врата влезе Кевин, понесъл покупките от бакалията. Избягна Ру, който се опитваше да сръфа глезените му, и остави торбите върху плота.

— Защо се занимаваш с това? Къде е Ейми?

— Престани, Ру. Току-що я пуснах да си върви. Вече започна да хленчи за своя Трой — цял ден са разделени.

Едва го бе изрекла и видя как момичето се носи през ливадата към съпруга си, който сигурно я бе подушил във въздуха, защото изведнъж изникна като с магическа пръчка.

— Ето че пак се започва — въздъхна Кевин.

Срещата им беше по-страстна от тв реклама на екзотичен парфюм. Моли гледаше как Трой впи устни в гръдта на жена си, подаваща се от деколтето на блузката. Тя отметна глава и изви шия.

Още една смучка.

Моли натисна ядно капака на пластмасовата кутия за продукти.

— Ако той не престане, накрая на Ейми ще се наложи да й преливат кръв.