— Обзалагам се, че са от една и съща порода. Красиви, не особено умни и веднага щом започнат да предявяват някакви претенции, ти им биеш шута.

— Добрите стари времена.

— Това беше обида, в случай че не си забелязал.

— И аз ти я върнах, в случай че ти не си забелязала.

Моли се усмихна.

— Сигурна съм, че не би желал да останеш под един и същ покрив с толкова строга и взискателна особа като мен.

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Всъщност съвместният ни живот би могъл да има известни предимства. Той се надигна от стола си и я прониза с поглед, който извика у нея представата за потни тела и омачкани чаршафи. После бръкна в джоба на халата си и развали магията, която навярно бе плод единствено на въображението й.

Измъкна смачкан лист хартия. Отне й минута, за да познае рисунката на Дафни, скачаща от скалата във водата.

— Намерих това в кошчето за боклук. — Той приглади листа и пристъпи към нея, сетне посочи към Бени. — Този тип. Язовец ли е?

Тя кимна неохотно. Искаше й се да бе изхвърлила рисунката на място, където той нямаше да я намери.

— И защо си я хвърлила?

— От съображения за сигурност.

— Хм…

— Понякога черпя вдъхновение от собствените си житейски преживявания.

— Виждам — подсмихна се Кевин.

— Аз всъщност рисувам комикси, не съм истински художник.

— Струва ми се доста старателно и прецизно за комикс.

Тя сви рамене и протегна ръка, за да вземе рисунката, но той поклати глава.

— Вече е моя. Харесва ми. — Пъхна я обратно в джоба си, сетне се извърна към кухненската врата. — По-добре да отида да се облека.

— Добре, защото няма да останеш тук.

— О, напротив, ще остана. Просто се налага да отскоча за малко до града. — Спря се и й се усмихна лукаво. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.

В главата й мигом зазвъняха предупредителни камбанки.

— Благодаря, но немският ми не е много добър, а съм и алергична към шоколад.

— Ако не те познавах по-добре, щях да кажа, че ревнуваш.

— Само не забравяй, libeling33, че часовникът е нагласен да звъни точно в пет и половина сутринта.

Чу го да се прибира някъде след един през нощта и затова на зазоряване с огромно удоволствие задумка по вратата му. През цялата нощ бе валяло, но докато вървяха мълчаливо надолу по пътеката и двамата бяха твърде недоспали, за да се насладят на чистото розово-сиво небе. Кевин се прозяваше, а Моли се бе съсредоточила в краката си, за да избегне локвите. Само Ру се чувстваше щастлив и весело припкаше наоколо.

Младата жена направи палачинки с боровинки, а съпругът й се зае да реже плодове на неравни резени и да ги подрежда в голяма синя керамична купа. Докато работеше, не спираше да мърмори, че някой с толкова много успешни пасове и отбелязани точки не би трябвало да се занимава с кухненска работа. Спря да се оплаква, когато Марми влезе в кухнята.

— Откъде се взе тази котка?

— Дойде вчера — уклончиво отвърна Моли. — Казва се Марми.

Ру изръмжа и се сви под масата. Кевин грабна една кухненска кърпа и избърса ръцете си.

— Хей, момиче. — Коленичи и погали животното. Марми мигом се сгуши до него.

— Мислех, че не обичаш животни.

— Разбира се, че ги обичам. Откъде ти хрумна подобна мисъл? — Марми сложи лапи върху крака му и той я взе на ръце.

— Може би е заради кучето ми?

— Та нима това е куче? Боже, аз пък си мислех, че е ужасна грешка на природата. — Дългите му, тънки пръсти се заровиха в пухкавата котешка козина.

— Слидерин! — Моли затвори с трясък капака на кутията с брашното. Що за човек може да харесва една котка повече от един чистокръвен френски пудел?

— Как ме нарече?

— Това е литературен герой. Няма да разбереш.

— „Хари Потър“. Освен това не ми харесват подобни сравнения.

Отговорът му я подразни. Ставаше й все по-трудно да се убеди, че той е само едно хубаво лице.

Семейство Пиърсън бяха първите гости, дошли на закуска. Джон Пиърсън изяде шест палачинки и порция бъркани яйца, докато осведомяваше Кевин за безплодното си дирене на някаква пъстроцветна пойна птичка. Чет и Гуен си тръгваха същия ден, а когато Моли надникна в трапезарията, завари Гуен да мята игриви погледи към куотърбека. Малко по-късно тя чу някаква дандания откъм предната част на къщата. Изгаси котлона и хукна към вестибюла. Там завари страховития мъж, когото бе видяла на ливадата в деня на пристигането си, да обяснява изнервено на Кевин:

— Тя е червенокоса. Висока около метър и седемдесет и пет. Красива. Някой каза, че я е видял тук вчера следобед.

— И за какво ви трябва? — попита Кевин.

— Имахме уговорка.

— Каква уговорка?

— Тя тук ли е, или не?

— Струва ми се, че разпознавам това ръмжене. — Лили се появи на горната площадка на стълбите. Незнайно как, но изглеждаше неотразима в обикновена светлолилава ленена риза и клин в същия тон. Заслиза бавно по стълбището като истинска кралица на екрана, но видя Кевин и смутено спря.

— Добро утро!

Той й кимна кратко и се шмугна в трапезарията.

Лили тутакси се окопити. Мъжът, който бе дошъл да я търси, се бе втренчил по посока на трапезарията, и Моли се увери, че наистина е същият, който бе излязъл от гората през първия ден от престоя й тук. Откъде го познаваше Лили?

— Вече е осем и половина — изръмжа непознатият. — Трябваше да се срещнем в седем.

— Опитах се да стана, но сънят надделя.

Той я изгледа като раздразнен лъв.

— Да вървим. Губя светлината.

— Сигурна съм, че ако потърсите достатъчно упорито, ще успеете да я намерите. А междувременно аз смятам да закуся.

Мъжът смръщи вежди.

Лили се извърна към младата жена с ледено изражение.

— Ще е възможно ли да се нахраня в кухнята, а не в трапезарията?

Моли си каза, че не бива да обръща внимание на враждебността на актрисата, но някакъв вътрешен глас й нашепна да й даде да се разбере. Тази игра се играеше от двама.

— Разбира се. Може би и двамата ще предпочетете да хапнете там. Направила съм палачинки с боровинки.

Лили се нацупи.

— Имате ли кафе? — тросна се непознатият.

Моли винаги бе харесвала хора, на които не им пукаше за мнението на околните — навярно защото тя твърде дълго се бе старала да извоюва одобрението на баща си. Възмутителното и ексцентрично поведение на този мъж я очароваше. Освен това не й убягна колко бе секси за възрастта си.

— Колкото пожелаете.

— Е, в такъв случай приемам предложението.

Моли се почувства малко виновна и отново насочи вниманието си към Лили.

— Можете да използвате кухнята всеки път когато пожелаете. Сигурна съм, че бихте желали да избегнете досадните си фенове рано сутринта.

— За какви фенове става дума? — сърдито попита мъжът.

— Аз съм доста известна — осведоми го Лили.

— О. — Явно известността й не му направи впечатление. — Ако искате да закусите, не е зле да побързате.

— Този невероятно самовлюбен мъж е Лиам Дженър — обърна се Лили към младата жена явно с единствената цел да го подразни. Моли бе сигурна в това. — Господин Дженър, запознайте се с Моли. Тя е… съпруга на моя племенник.

За втори път през последните два дни Моли се слиса. Боже, още една знаменитост!

— Господин Дженър? — промълви благоговейно тя и преглътна с усилие. — Нямам думи да изразя удоволствието да се запозная с вас. От години се възхищавам на творбите ви. Не мога да повярвам, че сте тук! Просто… Косата ви е по-дълга, отколкото на снимката, която винаги публикуват. Зная, че е правена преди години, но… извинете. Дрънкам глупости. Но вашето творчество означава много за мен.

Той изпепели Лили с поглед.

— Ако исках да знае името ми, щях сам да й го съобщя.

— Големи сме късметлии — заяви Лили на домакинята. — Мисля, че най-после имаме победител в нашия конкурс „Господин Чаровник“.

Моли още не се бе съвзела напълно.

— Всичко е наред. Разбирам. Сигурна съм, че много хора ви досаждат, но…

— Може би ще прескочите хвалебствията и най-после ще ни заведете при онези палачинки.

Тя пое дълбоко въздух.

— Оттук, моля. Сър.

— Може би не е зле да приготвите за госта си пирог с рачешки щипки — подхвърли Лили саркастично. — В тон с характера му.

— Чух ви — промърмори художникът.

В кухнята Моли най-после успя да си възвърне самообладанието и настани Лили и Лиам Дженър на кръглата маса, разположена в еркерната част на помещението. После се втурна да спасява бърканите яйца, които бе зарязала, и ги изсипа със замах в чиниите.

Кевин влезе през вратата, хвърли поглед към актрисата и художника, но не попита нищо.

— Онези яйца най-после готови ли са?

Моли му подаде чиниите.

— Препържиха се. Ако госпожа Пиърсън се оплаче, пусни в ход чара си. Ще донесеш ли кафе? Имаме гости. Това е Лиам Дженър.

Кевин кимна към художника.

— Чух в града, че имате къща край езерото.

— А вие сте Кевин Тъкър. — За пръв път Лиам се усмихна и Моли се удиви колко бързо се смекчиха грубите му черти. Наистина този мъж беше много секси. Лили също го забеляза, макар че не изглеждаше толкова впечатлена като снаха си.

Дженър стана и протегна ръка.

— Трябваше веднага да ви позная. От години съм заклет привърженик на „Старс“.

Докато двамата мъже се здрависваха, Моли с изумление видя как избухливият художник се превърна в смирен футболен запалянко.

— Имахте много добър сезон.

— Можеше да бъде и по-добре.

— Е, предполагам, че не може винаги да печелите.

Разговорът се завъртя около отбора, а Моли се взираше удивено в двамата мъже и жената. Каква странна компания се бе събрала в това изолирано място. Футболист, художник и кинозвезда.

Тук, на „Острова на Гилиган“34.

Тя се усмихна, взе чиниите от Кевин, който бе погълнат от разговора, тръсна ги върху един поднос и ги отнесе в трапезарията. За щастие, нямаше оплаквания от яйцата. Напълни две чаши от кафеварката, добави сметана и захар, и ги отнесе в кухнята.

Кевин се бе облегнал на вратата на килера и говореше с Дженър, без да обръща никакво внимание на Лили.

— … Чух в града, че много хора посещават Уинд Лейк с надеждата да ви зърнат. Очевидно оказвате благотворно влияние върху местния туризъм.

— Не е по мое желание. — Художникът взе чашата с кафето от Моли, остави я пред себе си и се облегна назад.

„Той изглежда в пълна хармония със себе си“, помисли си младата жена. Едър и грубоват, с донякъде мечешко телосложение — човек на изкуството, скрит под външността на сприхав и недодялан ловец или рибар.

— Щом се разчу, че съм си построил къща тук, започнаха да идват всякакви идиоти.

Лили пое лъжичката, която Моли й подаде, и започна да разбърква кафето си.

— Явно нямате високо мнение за почитателите си, господин Дженър.

— Те са впечатлени от славата, а не от работите ми. Започват да бъбрят несвързано каква чест е да се запознаят с мен, но три четвърти от тях не биха разпознали моя картина, дори да ги ухапе по задника.

Като една от „бъбрещите несвързано“, Моли не можеше да позволи подобна обида.

— „Сериозната Мейми“, рисувана през 1968-а, много ранен акварел. — Изля част от сместа за палачинки в титана. — Емоционално наситена творба с измамна простота на рисунъка. „Знаци“, рисувана през 1971-ва, акварел, техника „суха четка“. Критиците я оплюха, но сгрешиха. От 1996 до 1998 година рисувате с акрилни бои своите „Пустинни серии“. В стилово отношение тези картини са пастиш — смесица от постмодернистична еклектика, класицизъм, донякъде повлияни от импресионизма. Подобни творби са характерни за вашата четка.