Гледката бе невероятна: изискана модерна постройка с бели бетонни парапети, каменни корнизи и стъклени стени. Всичко носеше отпечатъка на Лиам Дженър. Лили слезе от колата и се запъти към сводестата ниша, в която бе вградена входната врата, чудейки се къде ли художникът е намерил архитект, съгласил се да работи за него. Трябва да е бил истински светец.

Погледна часовника си и видя, че е закъсняла точно с половин час, както и бе възнамерявала.

Вратата се отвори. Тя зачака той да й се нахвърли, задето е закъсняла, и остана малко разочарована, когато домакинът само кимна и се отдръпна, за да й направи път.

Дъхът й секна. Стъклената стена срещу входа, съставена от плоскости с неправилна форма, се прорязваше от тесен железен мост, издигнат на около три метра от пода. През стъклото се откриваше удивителна гледка към езерото, скалите и дърветата.

— Каква невероятна къща!

— Благодаря. Искате ли нещо за пиене?

Предложението бе отправено с приветлив тон, но тя беше още по-впечатлена, че той бе сменил изцапаната си джинсова риза и шортите с черна копринена риза и светлосиви панталони. По някаква ирония, небрежно-елегантните дрехи подчертаваха още повече напрегнатата изразителност на грубо изсечените му черти.

Тя отклони поканата за питие.

— Бих искала да разгледам къщата.

— Добре.

Къщата бе разделена на две неравни части, разположени на различни нива. В по-голямата се намираха просторна дневна, кухня, библиотека и трапезария. На долното ниво се помещаваха няколко по-малки спални. Железният мост при входа водеше към стъклена кула, където бе ателието му, както я осведоми Лиам. Тя се надяваше, че ще я заведе да го види, но той й показа само главната спалня, обзаведена с почти монашеска простота.

Навсякъде бяха окачени великолепни произведения на изкуството, за които Лиам говореше със страстно проникновение. Огромни платна на Джаспър Джоунс39 висяха почти редом със спокойните и съзерцателни композиции на Агнес Мартин40 в синьо и бежово. Една от неоновите скулптури на Брус Найман41 проблясваше близо до извития вход на библиотеката. Срещу нея висеше творба на Дейвид Хокни42 в близост до портрета на Лиам, дело на Чък Клоус43. Една от дългите стени във всекидневната се заемаше от впечатляващо платно на Хелън Франкенталер44, а в коридора като тотемен стълб се издигаше внушителна скулптура от камък и дърво. Тази къща съхраняваше творбите на най-добрите съвременни художници. Всички, с изключение на Лиам Дженър.

Лили изчака, докато разходката из къщата приключи, и чак когато се върнаха във всекидневната, зададе въпроса, който я глождеше.

— Защо не сте окачили нито една своя картина?

— Когато гледам картините си извън ателието, все откривам в тях нещо, което е могло да бъде направено по-добре, а това означава постоянно да ги дорисувам.

— Навярно сте прав. Но толкова много ще прилягат на тази къща.

Той се вгледа продължително в нея. Суровите черти на лицето му се смекчиха от лека усмивка.

— Вие наистина харесвате творбите ми.

— Боя се, че да. Преди няколко месеца наддавах за вашата картина „Композиция №3“. Моят бизнес мениджър ме принуди да се откажа, когато цената достигна двеста и петдесет хиляди долара.

— Възмутително, нали?

Той имаше толкова самодоволен вид, че тя се засмя.

— Би трябвало да се засрамите. Не струваше и цент повече от двеста хиляди. Започвам да осъзнавам колко ме е яд да ви хваля. Вие наистина сте непоносим.

— Така животът е по-лесен.

— Като държите на разстояние тълпите?

— Ценя уединението си.

— Което обяснява защо сте си построили толкова необикновена къща в затънтена местност в Северен Мичиган, вместо в Биг Сър или в Антиб.

— Явно добре сте ме опознали.

— Държите се като истинска примадона. Сигурна съм, че са нарушавали уединението ми доста по-безцеремонно, отколкото вашето, ала това не ме е превърнало в отшелница. Знаете ли, че където и да отида, хората все още ме разпознават?

— Познат кошмар.

— Защо това толкова ви тормози?

— Стара история.

— Разкажете ми.

— Това е невероятно отегчителна история. Едва ли ще искате да я чуете.

— Повярвайте ми, искам. — Тя се настани на дивана и му се усмихна окуражително. — Обичам да слушам всякакви житейски истории.

Той я погледна, сетне въздъхна.

— Критиците ме откриха малко преди да навърша двайсет и шест. Сигурна ли сте, че искате да слушате това?

— Напълно.

Художникът пъхна ръце в джобовете си и приближи до прозореца.

— Станах знаменитост за една нощ — канеха ме навсякъде, пишеха хвалебствия за картините ми в националните ежедневници. Хората направо ме замеряха с пари, тълпяха се да купят творбите ми.

— Познато ми е.

Доловил, че тя наистина разбира през какво е преминал, което беше непонятно за повечето хора, той най-сетне се отпусна. Отдалечи се от прозореца и се разположи в дълбокото кресло срещу нея, изпълвайки го по същия властен начин, както всяко пространство, в което се намираше. За миг Лили изпита безпокойство. Крейг доминираше по същия начин над околните.

— Всичко това ми замая главата — продължи Лиам — и започнах да вярвам в собственото си величие. И с вас ли е било така?

— Аз имах късмет. Моят съпруг ме държеше здраво стъпила на земята. — „Прекалено здраво“, помисли си Лили. Крейг никога не разбра, че тя се нуждаеше повече от похвалите му, отколкото от критиката му.

— Но аз не бях такъв късметлия. Забравих, че цялото обожание и всички хвалби се отнасят за творбите, а не за самия художник. Вместо да рисувам, хукнах по безкрайни купони. Пиех твърде много. Започнах да смъркам кокаин и да правя секс без задръжки и последствия.

— Само дето сексът никога не е без последствия, нали?

— Не и когато си женен за жената, която обичаш. О, разбира се, аз оправдавах поведението си, казвах си, че тя е моята истинска любов, а всички останали жени са без значение. Оправдавах се с тежката й бременност, лекарят ме бе предупредил да я оставя на спокойствие, докато бебето се роди.

Лили усети огромното презрение, което той изпитваше към себе си, и сърцето й се сви от жалост. Този мъж съдеше себе си много по-сурово, отколкото другите.

— Разбира се, жена ми разбра за изневерите и ме напусна. Бебето се роди седмица по-късно, но беше мъртво.

— О, Лиам… — промълви тя, неусетно изоставяйки вежливото обръщение.

Той отхвърли състраданието й с презрителна насмешка.

— Историята има щастлив край. Тя се омъжи за редактор на списание и има три чудесни здрави деца. Колкото до мен… научих един важен урок за това, което е важно в този живот.

— И оттогава живееш в пълно уединение?

— Едва ли — усмихна се той. — Аз имам приятели, Лили. Истински приятели. — Последва примера й, преминавайки на „ти“.

— Хора, които си познавал от сто години — предположи тя. — Нови приятелства не се допускат.

— Мисля, че с годините се сприятеляваме все по-трудно. При теб не е ли така?

— Предполагам, че си прав. — Лили се накани да го попита защо я бе поканил тук, след като тя определено не беше стара приятелка, но внезапно й хрумна един много по-важен въпрос. — Греша ли, или ти не ми показа една много важна част от дома си?

Той се отпусна в креслото и сбърчи вежди.

— Искаш да видиш ателието ми.

— Сигурна съм, че не водиш там всеки гост, но…

— Там не стъпва никой, освен мен и моделите ми.

— Напълно разбираемо — мило отбеляза тя. — При все това ще съм много благодарна, ако ми позволиш само да надзърна.

В очите му проблесна пресметливо пламъче.

— Колко благодарна?

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно благодарна, за да ми позираш?

— Май никога не се отказваш, нали?

— Това е част от чара ми.

Ако се намираха в пансиона или край потока на поляната, тя може би щеше да му откаже, но не и тук. Тайнственото място, където той бе създал някои от най-красивите творби на света, беше толкова близо.

— Не проумявам защо толкова искаш да рисуваш една дебела, вече залязла четирийсет и пет годишна актриса, но ако това е условието да видя ателието ти, съм съгласна.

— Добре. Последвай ме. — Той стана от креслото и се запъти към каменните стълби, които водеха към железния мост. Когато стигна, се извърна към нея. — Не си дебела. И си по-възрастна от четирийсет и пет.

— Не съм!

— Опънала си бръчките около очите си, но никой пластичен хирург не може да заличи умората и преживените страдания в глъбините им. Ти си по-скоро около петдесетте.

— Четирийсет и седем.

Той я измери с поглед от височината на моста.

— Караш ме да губя търпение.

— Всичко може да те накара да изгубиш търпение — промърмори Лили.

Ъгълчетата на устните му се извиха леко.

— Искаш ли да видиш ателието ми, или не?

— О, предполагам, че да. — Тя се намръщи и пое нагоре по стълбите, после го последва по тесния мост без перила. Погледна притеснено надолу. — Имам чувството, че вървя по въже.

— Ще свикнеш.

Думите му намекваха, че тя ще се върне — впечатление, което Лили побърза да разсее.

— Ще ти позирам днес, но това е всичко.

— Престани да ме дразниш. — Той стигна до края на моста и се обърна. Силуетът му се очерта застрашително в сянката на каменния свод. Изведнъж я обхвана странна възбуда, докато той я наблюдаваше как приближава към него. Разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, художникът приличаше на древен воин.

Лили го удостои с надменния си поглед на кинозвезда.

— Припомни ми отново защо изобщо пожелах да видя ателието ти.

— Защото съм гений. Само ме помоли, и талантът ми е на твое разположение.

— Млъкни и се махни от пътя ми.

Последвалият му смях бе дълбок и изненадващо приятен. Той се обърна и я поведе покрай извитата стена в ателието.

— О, Лиам… — ахна Лили и притисна длан към устните си.

Ателието сякаш висеше над дърветата, царстващо в собствената си вселена. Три от петте му стени бяха извити в причудлива форма. Светлината на късното следобедно слънце струеше през северната стена, изградена изцяло от стъкло. Таванските прозорци над главите им имаха щори, които можеха да се регулират според дневната светлина. Разноцветните пръски върху грубите неизмазани стени, мебелите и варовиковия под превръщаха помещението в произведение на съвременното модерно изкуство. Лили изпита същото усещане на благоговейно преклонение, както когато се намираше в някоя от залите на музея „Гети“.

Върху триножниците се виждаха незавършени картини, а останалите бяха подпрени край стените. Няколко големи платна висяха на специални стойки. Зави й се свят от калейдоскопа от багри и сенки, докато се опитваше да обхване всичко с поглед. Макар да нямаше специално образование, няколко десетилетия бе изучавала сама изкуството и бе придобила доста обширни познания. При все това й бе много трудно да категоризира зрялото му творчество. Картините му носеха отпечатъците на различни течения на модернистичното изкуство — яростта и смутната обреченост на абстрактния експресионизъм, преднамерената студенина на попарта, грубата изчистеност на минималистите. Ала единствено Лиам Дженър притежаваше дързостта да наложи отпечатъка на сантименталността върху тези стилове, определено лишени от такава.

Не можеше да откъсне очи от монументалната недовършена „Мадона с младенеца“, която заемаше почти цяла стена. От всички велики съвременни художници само Лиам Дженър можеше да нарисува Мадоната с младенеца, без да използва кравешки изпражнения вместо бои, без да изпише върху челото й някоя долна ругатня или да добави проблясващата емблема на „Кока-кола“ вместо звезда. Единствено Лиам Дженър притежаваше абсолютната увереност в себе си, за да покаже на циничните хулители на идеалите, населяващи света на съвременното изкуство, смисъла и значението на истинското преклонение пред светостта.