Сърцето на Лили се изпълни със сълзи, които не можеше да си позволи да пролее. Сълзи на съжаление, задето толкова безропотно бе позволила на себичността и очакванията на Крейг напълно да заличат индивидуалността й, сълзи на мъка по сина, от когото толкова лесно се бе отказала. Докато се взираше в картината, тя осъзна колко нехайно и лекомислено се бе отнесла към важните и светите неща в този живот.

Ръката му обгърна рамото й нежно, като ефирните нюанси на синьо-златистите преливки, омекотяващи косата на Мадоната. Докосването му изглеждаше толкова естествено и неотменно, че Лили преглътна сълзите си, устоявайки на желанието да се сгуши до гърдите му.

— Моя бедна Лили — промълви той тихо, — направила си живота си дори по-труден, отколкото аз своя.

Тя не попита откъде знаеше, но докато стоеше пред тази вълшебна недовършена картина и усещаше успокоителната топлина на ръката му, просмукваща се в рамото й, разбра, че всички тези платна са отражение на същността на Лиам — на яростната му целеустременост, на необятния ум, на неговата суровост и сантиментална уязвимост, които той толкова упорито се стараеше да скрие. За разлика от нея, Лиам Дженър бе неотделима част от работата си.

— Седни — промърмори той. — Ела насам.

Тя се остави да я заведе до един обикновен дървен стол в другия край на помещението. Погали я по рамото, сетне отстъпи назад и се протегна към едно от празните платна, подпрени близо до работната му маса. Ако беше всеки друг, Лили щеше да почувства, че я манипулират, ала художникът не би си и помислил да манипулира когото и да било. Той просто бе подвластен на творческия импулс и необходимостта да излее емоциите си върху платното. По някаква причина, която не можеше да разбере, тя бе привлякла вниманието му.

Но вече не я бе грижа. Не можеше да откъсне поглед от „Мадоната с младенеца“, унесена в мисли за своя живот, в много отношения богат и вълнуващ, но в други — толкова пуст и безсмислен. Ала вместо да жали за загубите — сина, изгубената индивидуалност, съпруга, към когото изпитваше едновременно обич и негодувание — сърцето й бе пълно с благодарност и щастие за всичко, което съдбата й бе дарила. Бе благословена с красиво лице и тяло, които навремето й бяха отворили вратите на славата. И какво от това, че красотата й бе повехнала? Тук, край това езеро в Северен Мичиган, това вече не изглеждаше толкова важно.

Нещо се случи, докато се взираше в Мадоната. Изведнъж картината на Лиам изчезна и пред погледа й се появи покривката, върху която искаше да изобрази градината с билките, и тя започна да осъзнава какво й се бе изплъзвало досега. Тази градина бе въплъщение на жената, която бе сега — много по-зряла, копнееща да лекува и да дарява обичта си, вместо да съблазнява, чиято искряща и завладяваща красота бе отстъпила на ведрото благородство, а ярките цветове — на меките и спокойни багри. Тя вече не беше някогашната Лили, но все още не се бе познала докрай. И някак си отговорът се криеше в покривката, сякаш някаква вътрешна сила направляваше ръката, съединяваща парчетата от минали и сегашни преживявания.

Пръстите, отпуснати в скута й, трепнаха и в нея избликна неудържимо желание. Нуждаеше се от кошничката за шев и кутията с парчетата плат. Трябваха й сега. Ако бяха при нея — точно в този миг! — тя би могла да намери пътя към себе си. Скочи от стола.

— Трябва да вървя.

Художникът бе толкова вглъбен в работата си, че за миг, изглежда, не разбра какво му казва. Сетне суровите му черти се сгърчиха сякаш от болка.

— О, господи, не можеш…

— Моля те. Не се правя на интересна и не капризнича. Трябва да… ей сега се връщам. Просто трябва да донеса нещо от колата си.

Той отстъпи от платното. Прокара ръка през косата си, оставяйки следа от боя върху челото си.

— Аз ще ти го донеса.

— В багажника има една кошница. Не, нужна ми е кутията. Трябва ми… Ще отидем заедно.

Двамата хукнаха по моста, нетърпеливи да свършат тази работа, за да се върнат към това, което бе важно. Тя се задъха, докато тичаше надолу по стълбите. Огледа се за чантата си, където бяха ключовете от колата, но не я видя.

— И защо, по дяволите, си заключила колата си? — изрева той. — Намираме се в забравен от бога пущинак!

— Аз живея в Ел Ей! — изкрещя му тя в отговор.

— Ето! — Лиам грабна чантата изпод една от масите и затършува трескаво вътре.

— Дай ми я! — Лили я сграбчи и ръката й се стрелна в чантата.

— Побързай! — Мъжът я улови за лакътя и я избута към входната врата и стълбите.

По пътя тя намери ключовете. Отскубна се от него, натисна дистанционното и отвори багажника.

Едва не се разплака от облекчение, докато вземаше кошничката за шев. Тикна в ръцете му кутията с платовете. Лиам едва я погледна.

Отново се втурнаха в къщата, изкачиха стълбите на един дъх, притичаха през моста. Когато стигнаха до ателието, едва си поемаха въздух, изтощени повече от емоции, отколкото от бягането. И двамата се усмихнаха.

Беше изключителен момент на взаимно разбиране и проникновение. Той не я попита защо бе бързала толкова, не показа и капчица пренебрежение, когато видя, че една кошница за шев е била причината за трескавото й нетърпение. Някак си разбираше нейната нужда да твори, както и тя неговата.

Доволна, Лили се захвана за работа.

Постепенно навън се стъмни. Светлините в ателието се запалиха. Всички бяха разположени така, че да осигуряват равномерна светлина. Ножиците й щракаха. Иглата летеше, докато тропосваше отделните парчета. Широкият бод трябваше да държи покривката цяла, докато се добере до шевна машина. Шевовете се срещаха. Цветовете се преливаха. Шарките като че ли сами се напасваха в съвършена хармония.

Пръстите му погалиха шията й. Тя не бе забелязала, че се е отдалечил от платното си и е приближил до нея. Върху черната копринена риза аленееше голямо петно боя, а скъпите му панталони бяха изцапани с оранжеви пръски. Посребрените му къдрици бяха разрошени, а челото му бе изплескано с различни бои.

Лили изтръпна, когато пръстите му хванаха горното копче на прозрачната й оранжева блуза. Без да откъсва очи от нейните, Лиам разкопча копчето. После следващото.

— Моля те — промълви той.

Тя не понечи да го спре дори когато плъзна блузата надолу. Нито когато грубите му, изцапани с боя пръсти, докоснаха закопчалката отпред на сутиена й. Вместо това Лили наклони глава към покривката, която шиеше, и му позволи да го разкопчае.

Гърдите й, натежали през последните години, изскочиха навън. Тя му позволи да надипли прозрачната блуза, както той искаше. Художникът смъкна единия ръкав до лакътя. Сетне другия. Гърдите й се гушеха сред мекия плат като бели гугутки в гнездото си.

Стъпките му отекнаха по варовиковия под, докато се връщаше при статива.

С разголени гърди, Лили продължи да шие. Допреди малко тя вярваше, че пъстроцветната покривка олицетворява самопознанието и няма нищо общо с прелъстяването, ала смайващата покорност, с която му позволи да я разсъблече, придаваше много по-сложно значение на творението й. Тя мислеше, че плътските страсти отдавна са затворена книга за нея. Ала лумналото желание, завладяло тялото й, бе доказателство, че е грешала. Покривката току-що бе отключила на воля още една тайна страна на новото й аз.

Лили много внимателно, за да не развали гънките на блузата, пъхна ръка в кутията и изрови отвътре старо парче гладко кадифе. Беше наситено тъмночервено, чувствено и мамещо с преливащите си по-тъмни нюанси. Като пурпурния цвят на листата на босилека, сякаш къпещи се в меко опалово сияние. Загадъчният цвят на женското тяло. Пръстите й трепереха, докато заобляше ъглите. Докато работеше, мекият плат се търкаше о зърната й, карайки ги да се втвърдят и настръхнат. Лили бръкна отново в кутията и откри парче кадифе в още по-тъмен нюанс — символ на най-съкровената й женственост.

Сетне щеше да добави малки кристали, като капки нежна утринна роса.

Приглушено проклятие я накара да вдигне глава. Лиам се взираше в нея, а по суровото му лице блестяха капки пот. Ръцете му, покрити с разноцветни ивици боя, висяха безволно отстрани, а четката лежеше в краката му, където я бе изпуснал.

— Рисувал съм стотици голи тела. Сега за пръв път… — Поклати объркано глава. — Не мога да продължа.

Страните й пламнаха от срам. Жената скочи, покривката се свлече на пода, а тя сграбчи трескаво краищата на блузата си и ги завърза.

— Не! — Той пристъпи към нея. — О, не, не това.

Огънят, бушуващ в очите му, я смая. Краката му докоснаха полата й, ръцете му се гмурнаха под блузата и я разтвориха. Дланите му обхванаха гърдите й и той зарови лице в млечнобелите кълба. Тя се вкопчи в ръцете му, когато устните му засмукаха жадно едното зърно.

Подобна жарка страст би трябвало да е присъща единствено на младостта, но и двамата отдавна не бяха млади. Лили усети възбудената му мъжественост да се притиска към бедрото й. Той дръпна колана на полата й. Здравият разум се завърна и тя отблъсна ръцете му. Ако беше млада, щеше да се гордее с голотата си, но не и сега. Не искаше да я вижда такава.

— Лили… — задъхано се възпротиви Лиам.

— Съжалявам…

Но той нямаше търпение за женски притеснения и страхове. Зарови ръка под полата й, сграбчи гащичките й, свлече се на колене и ги смъкна. Притисна лице в полата й, към нейната… Топлият му дъх проникна между краката й. Усещането бе невероятно. Тя разтвори бедра, съвсем леко, и позволи на дъха му да докосне най-съкровената й част.

Лиам я притегли надолу към себе си върху твърдия студен под. Обхвана лицето й с длани и я целуна. Страстна, опитна целувка на мъж, който добре познаваше жените.

Тя се отпусна по гръб, повличайки го върху себе си. Полата се усука около кръста й. Той плъзна ръце по краката й и ги разтвори. Сетне зарови лице между тях.

Лили раздалечи колене и се отдаде на нетърпеливите му устни и език, които жадно всмукваха женските й сокове, дразнеха, галеха, любеха я. Оргазмът й бе толкова мощен и разтърсващ, че я остави без дъх. Когато отново дойде на себе си, той беше гол.

Тялото му бе мускулесто и стегнато. Тя разтвори широко крака и Лиам проникна в нея. Пръстите й се заровиха в косата му, краката й се обвиха около кръста му, а устните им се сляха в пламенна и продължителна целувка. Грубият ръб на пода се вряза в гърба й и тя потръпна, когато той тласна по-надълбоко.

Мъжът го забеляза и започна да се движи много по-нежно, а след това внимателно се претърколи, така че тя се озова отгоре му.

— Така по-добре ли е? — Протегна се и обхвана гърдите й, полюшващи се над лицето му.

— По-добре е — промълви тя, докато тялото й се нагаждаше към ритъма, удовлетворяващ и двамата.

Докато се движеха, боите върху картините сякаш се вихреха около тях в искряща спирала, цветовете ставаха все по-ярки и по-бистри. Телата им се извиваха в пълен синхрон, понесени на горещата вълна на сладостни усещания. Накрая, когато нито един от двамата не можеше да издържи повече, всички цветове на Вселената избухнаха в ослепителнобяла светлина.

Лили бавно идваше на себе си. Още лежеше отгоре му, а блузата и полата й бяха събрани на кръста. Имаше чувството, че са я омагьосали. Този мъж излъчваше същата неустоима магия, както и картините му.

— Твърде съм стар, за да палувам на пода — изпъшка той.

Тя скочи припряно и непохватно се опита да се покрие.

— Съжалявам. Аз… толкова съм тежка. Сигурно съм те смачкала.

— Не започвай пак с тези глупости. — Лиам се претърколи настрани, потръпна и бавно се изправи на крака. За разлика от нея, явно не бързаше да се облече. Тя се стараеше да не го гледа. Дръпна притеснено надолу смачканата си пола и в същия миг зърна гащичките си на пода в краката му. Не можа да закопчае сутиена, затова се загърна с блузата, но той сложи ръце върху пръстите й, които застинаха неподвижни върху копчетата. — Чуй ме, Лили Шърман. През годините съм работил със стотици модели, но нито веднъж не съм спирал работата си, за да ги любя.

Тя понечи да заяви, че не му вярва, но мъжът пред нея беше Лиам Дженър, а той нямаше търпение за любезности.

— Това е… беше лудост.