— Имаш разкошно тяло! — възкликна той буйно. — Пищно и чувствено, точно каквото трябва да е тялото на истинската жена. Нима не виждаш как светлината пада върху кожата ти? Върху гърдите? Те са изумителни, Лили. Големи. Пищни. Щедри. Никога няма да се наситя да ги рисувам. Зърната ти… — Сложи палци върху тях и леко ги разтри, а очите му горяха със същата страст, която тя бе видяла, докато рисуваше. — Те събуждат у мен представата за потоци. Потоци от гъсто, златисто мляко. — Тя потрепери от жадния плам, прозвучал в дрезгавия му шепот. — Разлива се по земята… образува буйни реки… искрящи, златни реки, потекли, за да напоят и нахранят безбрежната изсъхнала и напукана земя.

Какъв необикновен, несдържан и завладяващ мъж. Актрисата се чувстваше безсилна пред подобна настъпателност.

— Твоето тяло, Лили… нима не разбираш? Това е тялото, родило човешката раса.

Думите му бяха в разрез с всичко, което светът, в който тя живееше, бе издигнал в култ. Диети. Ограничения. Мания по изпъкналите кости, а не по женската плът. Културата на младостта и болезнената слабост.

На глада.

На физическото уродство.

На страха.

За частица от секундата Лили прозря истината. Видя един свят, толкова изплашен от мистичната сила на жената, че не му оставаше нищо друго, освен да унищожи източника на тази мощ — естествените форми на тялото й.

Но видението бе толкова чуждо и непонятно на всичко, в което бе научена да вярва, че бързо изчезна.

— Аз… трябва да вървя. — Сърцето й блъскаше лудешки в гърдите. Наведе се, грабна гащичките си, хвърли ги в кошницата за шев, засъбира парчетата плат. — Това беше… беше толкова безотговорно.

Той се усмихна.

— Има ли опасност да забременееш?

— Не. Но съществуват и други неща.

— Нито ти, нито аз сме любители на безразборните връзки. И двамата сме разбрали от грешките си, че сексът е твърде важен.

— И как ще наречеш случилото се? — Тя посочи отвратено към пода.

— Страст. — Лиам кимна към разноцветните парчета, изсипали се от кошницата. — Позволи ми да видя над какво работиш.

Не можеше да си представи как ще покаже на гений като Лиам Дженър непретенциозната си покривка. Поклати глава и се запъти към вратата, но миг преди да стигне, нещо я накара да спре и да се обърне.

Той стоеше и я наблюдаваше. Върху бедрото му, близо до слабините, се виждаше петънце от синя боя. Беше великолепен и впечатляващ в голотата си.

— Беше прав — пророни тя. — Аз съм на петдесет!

Тихият му отговор сякаш продължи да я следва и когато излезе от къщата и закрачи по пътя към колата.

Твърде стара, за да си толкова страхлива.

17

„Дафни сложи в багажа си най-необходимото: слънцезащитен крем, чифт яркочервени спасителни надуваеми възглавнички за ръце, кутийка с анкерпласт (защото Бени също отиваше на лагер), пакет с любимата й зърнена закуска, оглушителна свирка (защото Бени също отиваше на лагер), пастели, по една книга за всеки ден, бинокъл за опера (защото никога не се знаеше какво може да поискаш да видиш), плажна топка с огромен надпис: «ФОРТ ЛОДЪРДЕЙЛ», пластмасова кофичка, лопатка и голяма опаковка дъвка, за да надува балончета, ако й стане скучно.“

Из „Дафни отива на летен лагер“

Във вторник Моли вече беше напълно изтощена от капризите на творческото си вдъхновение, което ту се издигаше във висините, ту се спускаше до шеметни низини. Работата над „Дафни отива на летен лагер“ направо изсмукваше силите й, както и опитите й да развлича Кевин. Не че той я бе помолил да го забавлява. Всъщност след съботната им вечеря постоянно беше вкиснат и всячески се стараеше да я избягва. Дори имаше нахалството да се държи така, сякаш тя му се натрапваше. Накрая се наложи да го заплаши със стачка, за да го накара днес да дойде с нея.

Трябваше да го остави сам, но сърце не й даваше. Единственият начин да го откаже от намерението да продаде летния лагер „Уинд Лейк“, беше да го убеди, че мястото не е толкова скучно, както в детството му. За нещастие, засега тази мисия оставаше безуспешна, което означаваше, че е дошло време за следващия ход. Въздъхна примирено и се изправи.

— Кевин, погледни! На онова дърво там!

— Какви ги вършиш, Моли? Сядай долу!

Тя подскочи въодушевено.

— Това не е ли онази пойна птичка, която търси господин Пиърсън?

— Стой мирно!

Само още един малък подскок и кануто се преобърна.

— Ау, мамка му!

Двамата пльоснаха в езерото.

Докато беше под водата, Моли мислеше за онази знаменателна и разтърсваща целувка, която си бяха разменили преди три дни. Оттогава той се държеше на разстояние и всячески я избягваше, а в редките случаи, когато бяха заедно, се държеше с хладна любезност. След като му каза, че няма да спи с него, бе изгубил интерес към нея. Само ако…

Само ако, какво, тъпачке? Ако всяка вечер тропаше по вратата на спалнята ти, умолявайки те да размислиш и да го пуснеш? Напразни фантазии.

Но не можеше ли да покаже, че поне малко и той страда и изгаря от същата страст, която вече три нощи я караше да се мята трескаво в леглото, едва сдържайки се да не закрещи? Всички тези терзания се отразяваха на писането й. Ето например тази сутрин Дафни сподели с най-добрата си приятелка Мелиса, дървесната жаба, че онзи ден Бени изглеждал много секси! Моли бе захвърлила отвратено тетрадката.

Тя напипа над главата си планшира на преобърнатото кану и доплува под него. С един замах на краката се издигна и се озова във „въздушния джоб“ под корпуса, където имаше достатъчно място за главата й. Ако трябва още дълго да се преструва на давеща се, накрая сигурно ще заприлича на сушена слива.

Знаеше, че няма да е трудно да си върне вниманието му. Достатъчно беше да се съблече гола. Но тя искаше помежду им да има нещо много повече от краткотраен секс. Тя искаше да бъде…

Мисълта й засече, но само за миг. Приятел, това беше нужната дума. Тъкмо бе започнала да цени приятелството им, и той започна да се муси и да страни от нея. Нямаше никакъв шанс да подновят приятелството си, ако преспят заедно.

Отново се наложи да си припомня, че Кевин не беше кой знае какъв любовник. Да, целуваше се страхотно и трябваше да признае, че по време на краткото им злополучно сексуално премеждие той беше полузаспал, но тя вече бе забелязала, че той не си пада особено по плътските удоволствия. Не се стараеше да удължи храненето. Не вкусваше виното с наслада, нито пък се впускаше в кулинарни излияния или похвали за поднесеното блюдо. Хранеше се добре и с апетит, но храната за него не беше нищо повече от гориво за тялото. Освен това защо беше нужно на един красив милионер и професионален спортист да влага сили и енергия да усъвършенства уменията си на любовник? Жените го преследваха и се редяха на опашка, готови да му доставят всякакви удоволствия. Не беше нужно той да си дава труд да ги съблазнява.

Не биваше да се самозалъгва: тя си мечтаеше за романтичен, изпепеляващ секс с него, но не беше готова да продаде душата си заради това. Въпреки трите безсънни нощи, въпреки горещите вълни, които я изпълваха със срам и караха краката й да омекват в най-неподходящите моменти, не желаеше мимолетно развлечение. Копнееше за истинска връзка. За приятелство, напомни си младата жена.

Тъкмо си представяше как ще изглеждат чифт мокри заешки уши, щръкнали изпод преобърнатото кану, когато до нея се показа главата на Кевин. Под корпуса на кануто беше прекалено тъмно, за да види изражението на лицето му, но гласът му трепереше от ярост.

— Защо ли не се учудвам, че те намирам тук?

— Обърках посоката във водата.

— Кълна се, че ти си най-обърканата личност, която някога съм срещал! — Сграбчи я грубо за ръката, стисна я и я притегли обратно под водата. Изплуваха на ярката слънчева светлина.

Беше един красив следобед край езерото. Слънцето припичаше, а в кристалносинята вода се отразяваше малкото пухкаво облаче, плуващо в небето над тях. Приличаше на целувките на Моли, когато, разбира се, не ги бе прегорила. В пълен контраст с околната кротка и ведра хармония, Кевин приличаше на буреносен облак.

— Къде, по дяволите, ти е умът? Когато ме изнуди да дойда тук, ми каза, че знаеш да караш кану!

Моли пореше уверено водата, доволна, че за разлика от Кевин, бе оставила маратонките си на кея. Но пък и той нямаше представа как ще приключи мирната им разходка по езерото.

— Мога да управлявам кану. През последния си летен лагер возих шестгодишните.

— И остана ли някой от тях жив?

— Не разбирам защо е тази пушилка. Ти обичаш да плуваш.

— Но не и с „Ролекс“ на ръката.

— Ще ти купя нов.

— Да бе, сигурно. Въпросът е, че аз не исках днес да карам кану. Чака ме много работа. Но всеки път щом се опитам да свърша нещо през този уикенд, ти проваляш нещата. Или изведнъж ти се привижда, че в бунгалото се вмъква крадец, или не можеш да се съсредоточиш в готвенето, ако не отидеш да скачаш от скалите. А тази сутрин ме застави да си играя с пудела ти!

— Ру се нуждае от упражнения. — А Кевин се нуждаеше от другарче в играта.

През целия уикенд не го свърташе на едно място. Вместо да се потопи в очарованието на „Уинд Лейк“ и да възстанови духовната връзка със своето наследство, той се претрепваше от работа, опитвайки се да прогони обзелото го безпокойство с чук и пирони. Тя очакваше всеки миг да скочи в колата си и да отпраши завинаги оттук.

Самата мисъл я потисна. Моли не можеше да си тръгне от лагера, поне не веднага. Мястото криеше някаква особена магия. Във въздуха сякаш трептяха хиляди обещания. Имаше чувството, че живее в омагьосан свят.

Но сега Кевин плуваше към кърмата на преобърнатото кану.

— И какво ще правим сега с тази проклетия?

— Можеш ли да стигнеш дъното?

— Да не си откачила? Та ние сме по средата на шибаното езеро! Разбира се, че не мога да стигна дъното.

— Е, нашият инструктор ни показа веднъж специална техника как да обръщаме кану — заяви Моли бодро, без да обръща внимание на мрачната му физиономия. — Нарича се „обръщане на Капистрано“, но…

— И как се прави това обръщане?

— Бях на четиринайсет. Не си спомням.

— Тогава защо дрънкаш напразно?

— Просто мислех на глас. Хайде, сигурна съм, че ще се справим.

Най-накрая успяха да преобърнат кануто, но вследствие на специалната им техника, основаваща се най-вече на грубата сила на Кевин, кануто остана пълно до половината с вода, която нямаше с какво да изгребат. Така че се наложи да гребат обратно в килнатото на една страна кану. Когато най-после стигнаха до брега, Моли пухтеше като парен локомотив, почти останала без дъх, но геройски му помогна да завърже кануто на кея. Не беше от тези, които се предават лесно.

— Погледни надясно, Кевин! Господин Морган е тук! — Затъкна един мокър кичур коса зад ухото си и посочи към слабия счетоводител с очила с изпъкнали лупи, който нагласяваше стола си на пясъка.

— Не започвай пак.

— Наистина, мисля, че не е зле да го проследиш…

— Не ме е грижа какви ги плещиш. Той изобщо не ми прилича на сериен убиец! — озъби се съпругът й, като свали ядно мократа си тениска.

— Имам много силна интуиция, очите му бягат.

— Мисля, че напълно си откачила — промърмори младият мъж. — Наистина. И нямам представа как ще го съобщя на сестра ти — жената, която по една случайност е мой шеф.

— Прекалено много се тревожиш.

Той се извъртя към нея. Когато видя пламъците в невероятните му зелени очи, Моли разбра, че е стигнала твърде далеч.

— Набий си го в главата, Моли! Забавленията и игрите приключиха. Имам много по-добри занимания, отколкото да си губя времето с теб.

— Това не е загуба на време. Това е…

— Няма да бъда твоето другарче! Не можеш ли да го разбереш? Ти искаш връзката ни да остане извън спалнята? Чудесно. Това е твое право. Но не очаквай от мен да ти бъда приятелче. От сега нататък се забавлявай сама и веднъж завинаги ме остави на мира!