— Абсолютно никакви — заяви той с каменна физиономия. — Постъпила си съвсем правилно.

— Дяволски си прав. Осигурих ти двама родители, които те обожаваха от деня, в който се роди. Погрижих се да живееш в уютен дом, в който винаги щеше да имаш храна, топлина и заден двор, където да си играеш.

Той се взираше отегчено в езерната вода.

— Не споря с теб. Каза ли каквото имаше да казваш? Чака ме доста работа.

— Не разбираш ли? Не можех да дойда да те видя!

— Това не е важно.

Тя понечи да го приближи, но се спря.

— Напротив, важно е. Зная защо ме мразиш толкова много. Не защото съм те дала на други, а защото никога не отговорих на писмата ти, в които ме молеше да дойда да те видя.

— Почти не си спомням. Бях — колко? — шестгодишен? Да не би да си въобразяваш, че нещо толкова незначително все още ме тормози? — Маската на престорено безразличие сякаш леко се пропука, а в гласа му прозвуча горчива нотка. — Не те мразя, Лили. Ти просто не ме интересуваш.

— Аз все още пазя онези писма. Всяко едно от тях. Не можеш да си представиш с колко сълзи са пропити.

— Направо ми късаш сърцето.

— Не разбираш ли? Най-много на този свят исках да дойда, но не ми позволяваха.

— Е, това вече е интересно.

Най-сетне бе привлякла вниманието му. Той приближи и застана до стария чворест дъб.

— Не беше на шест. Писмата започнаха да пристигат, когато беше на седем. Първото бе написано с печатни букви върху жълт лист с редове. Все още го пазя. — Толкова пъти го бе препрочитала, че хартията се бе изтъркала.

„Мила лельо Лили,

Зная, че ти си мойта истинска мама, и много те обичам. Може ли да дойдеш да ме видиш? Имам котарак. Казва се Спайк. И той е на седем.

С обич, Кевин

Моля те, не казвай на мама, че съм ти писал писмо. Може да се разплаче.“

— За четири години ми написа осемнайсет писма.

— Наистина не си спомням.

Лили се осмели да пристъпи към него.

— Двете с Мейда имахме споразумение.

— Какво споразумение?

— Не съм те дала просто така, без да ме е грижа какво ще стане с теб. Не би могъл да вярваш в това. Ние се уговорихме за всичко. Аз бях написала дълги списъци. — Осъзна, че кърши ръце, и ги отпусна. — Те трябваше да ми обещаят никога да не те бият, не че биха го правили. Казах им, когато станеш тийнейджър, да не ти забраняват да слушаш любимата си музика и ако искаш, да ти разрешат да си пуснеш дълга коса. Не забравяй, че самата аз току-що бях навършила осемнайсет — усмихна се тя тъжно. — Дори се опитах да ги накарам да ми обещаят, че за шестнайсетия ти рожден ден ще ти купят червена спортна кола, но те разумно ми отказаха.

За пръв път Кевин й се усмихна. Усмивката беше почти незабележима, само леко извиване на ъгълчето на устата му, но все пак я имаше.

Тя примигна, решена на всяка цена да сдържи сълзите си.

— Но за едно нещо бях непреклонна — накарах ги да ми обещаят, че никога няма да ти пречат да следваш мечтите си, дори да не съвпаднат с надеждите, които те имат за теб.

Той наклони глава. Вече нямаше и следа от престореното му равнодушие.

— Родителите ти не искаха да ти позволят да играеш футбол. Ужасяваха се, че може да пострадаш много лошо. Но аз не им позволих да се отметнат от обещанието си и те никога не се опитаха да те разубедят или да ти попречат. — Извърна глава, неспособна да срещне погледа му. — Но това ми струва много скъпо. В замяна трябваше да обещая едно-единствено нещо…

Лили го чу, че приближава, вдигна глава и го видя да пристъпва в тясната ивица слънчева светлина.

— И какво беше това нещо?

Съдейки по тона му, вече бе наясно.

— Трябваше да се съглася никога повече да не те виждам. — Тя нямаше сили да го погледне и прехапа устни. — Тогава още не съществуваше „открито осиновяване“, при което истинските родители могат да поддържат някаква връзка с осиновителите, или поне аз не знаех за такова. Те ми обясниха колко е лесно едно дете да се обърка и да се почувства наранено, и аз им повярвах. Съгласиха се да ти кажат коя е истинската ти майка, когато пораснеш достатъчно, за да разбираш, и през годините ми изпращаха много твои снимки. Ала никога не ми позволиха да те посетя. Докато Мейда и Джон бяха живи, ти имаше само една майка.

— Но веднъж наруши обещанието си — едва чуто пророни Кевин. — Когато бях на шестнайсет.

— Стана случайно. — Майка му отиде до големия валчест камък, стърчащ от песъчливата почва. — Когато започна да играеш футбол в гимназията, най-после осъзнах, че имам възможност да те виждам, макар и отдалече, без да наруша обещанието си. Всеки петък започнах да летя до Гранд Рапидс, за да присъствам на мачовете. Не се гримирах, увивах около главата си някой стар шал, обличах обикновени дрехи, за да не ме познаят. Седях на трибуната за гости. Винаги носех със себе си малък театрален бинокъл и те следях през целия мач. Жадувах за мига, когато сваляше шлема си. Нямаш представа колко ненавиждах проклетото нещо. — Денят беше топъл, но на Лили внезапно й стана студено и разтри ръцете си. — Всичко вървеше добре до предпоследната ти година в гимназията. Това беше последният мач за сезона и аз знаех, че ще мине почти година, преди отново да те видя. Убедих се, че няма да стане нищо лошо, ако приближа с колата до къщата и те зърна само за миг.

— Косях тревата в предния двор.

Тя кимна.

— Беше един от онези топли дни на циганското лято и ти целият беше плувнал в пот, както сега. Бях вперила поглед, глуха и сляпа за всичко наоколо, и не забелязах колата на съседа ви, паркирана на улицата.

— Одраска я отстрани.

— И ти дойде тичешком, за да ми помогнеш. — Жената потрепери и се обви с ръце. — Когато ме позна, ме погледна с нескрита омраза.

— Не можех да повярвам, че си ти.

— Мейда никога не спомена тази случка и затова разбрах, че не си им казал. — Опита се да отгатне какво чувства, но изражението му оставаше безстрастно. Побутна настрани една паднала клонка с върха на маратонката си.

— Тя почина преди година. Защо си чакала чак досега, за да ми разкажеш всичко това?

Лили се втренчи в сина си и поклати глава.

— Колко пъти ти се обаждах и се опитвах да поговоря с теб? Ти отказваше, Кевин. Всеки път.

Той се взираше втренчено в нея.

— Трябваше да ми кажеш, че те не са ти позволявали да ме виждаш.

— А ти някога попита ли ги за това?

Младият мъж сви рамене и майка му разбра, че дори не му бе хрумвало.

— Мисля, че Джон навярно би пожелал да ти каже, но Мейда никога нямаше да позволи. Говорили сме за това по телефона. Не бива да забравяш, че тя беше по-възрастна от майките на твоите приятели. Знаеше, че не е от онези забавни и свободомислещи майки, за които си мечтае всяко хлапе. Това я правеше несигурна. Освен това ти беше своенравно и упорито дете. Мислиш ли, че ако знаеше колко силно копнея да те видя, щеше да отминеш подобно разкритие с лека ръка, без да му обърнеш никакво внимание и да продължиш спокойно живота си?

— Щях да се кача на първия автобус за Ел Ей — отвърна той сухо.

— А това щеше да разбие сърцето на Мейда.

Тя изчака, надяваше се той да приближи. Представяше си как ще й позволи да го прегърне и всички изминали години щяха да изчезнат. Вместо това Кевин се наведе и започна да събира шишарките, изпопадали на пътеката.

— В мазето имахме телевизор. Всяка седмица слизах долу, за да гледам сериала ти. Винаги намалявах звука, но те знаеха какво правя. Никога не казаха и дума.

— Предполагам, че не биха го сторили.

Кевин потърка разсеяно палец по люспите на шишарката. Враждебността му се бе стопила, но той оставаше напрегнат и Лили разбра, че опрощението и примирието, за които си мечтаеше, няма да се сбъднат.

— И какво очакваш да направя сега?

Явно не беше готов да й прости. А тя не можеше да го докосне, не можеше да му каже, че го обичаше от мига, в който се бе родил, и никога не бе престанала.

— Предполагам, че ти ще трябва да решиш — промълви тихо.

Той кимна бавно, сетне захвърли шишарките.

— Е, сега, след като ми каза всичко, кога смяташ да си тръгнеш?

Нито изражението му, нито тонът му подсказваха какво очаква да му отговори и тя не се осмели да попита.

— Ще засадя цветята, които купих. Ще остана още няколко дни.

Доста неубедително извинение, но синът й кимна и се извърна към пътеката.

— Трябва да отида да си взема душ.

Не й заповяда да си тръгне. Не й каза, че признанието й е дошло прекалено късно. И тя реши, че засега това е достатъчно.



Кевин откри Моли, настанена на любимото й място — сгушена на дивана люлка на задната веранда, с тетрадка в скута. Нямаше сили да мисли за разтърсващите признания на Лили, затова просто се спря на прага, загледан в жена си. Навярно не го бе чула, защото не вдигна глава. От друга страна, напоследък се бе държал като пълен негодник, така че нямаше да се учуди, ако тя съзнателно не му обръщаше внимание. Но как трябваше да се държи, за бога, след като така наречената му съпруга непрекъснато го въвличаше в някакви идиотски ситуации, без да има и най-малка представа какво изпитание беше за него да се намира толкова близо до нея?

Нима си въобразяваше, че му беше лесно да я гледа как се плиска във водата в този оскъден черен бански костюм, който бе принуден да й купи в замяна на червения, потънал безвъзвратно в езерото? Нима нито веднъж не бе забелязала какво става с гърдите й, когато се потопи в студената вода? Долната част на банския бе толкова силно изрязана, че той едва се сдържаше да не пъхне пръсти под миниатюрното парче плат и да обхване стегнатото й малко задниче. А тя имаше нахалството да му се сърди, задето я бил избягвал! Нима не разбираше, че нямаше друг избор?

Искаше да бутне настрани тетрадката, в която толкова съсредоточено драскаше нещо, да я метне през рамо и да я отнесе право в спалнята. Вместо това се запъти към банята и напълни ваната с ледена вода, докато за кой ли път проклинаше липсата на душ. Изми се набързо и се преоблече в чисти дрехи. През цялата седмица се изтощаваше до крайност, но нямаше никаква полза. Въпреки дърводелските занимания и бояджийската дейност, независимо от ежедневните упражнения и пробяганите километри, той я желаеше повече от всякога. Дори записите на старите мачове на отбора му, които бе започнал да гледа на телевизора в офиса, не успяваха да го разсеят. Трябваше да се премести в пансиона, но там беше Лили.

Прониза го остра болка. Сега не можеше да мисли за нея. Може би не беше зле да отскочи до града и да изразходва малко енергия в малката местна фитнес зала.

Но не, ето че без да се усети, краката му сами го поведоха към верандата и всичките му клетви и заричания да избягва Моли тутакси се изпариха. Щом прекрачи прага, мигом осъзна, че това беше единственото място, където трябваше да бъде в този миг. До единствения човек, който можеше да разбере объркването му, да сподели обзелите го чувства от това, което току-що се бе случило.

Моли вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни с онази искрена съпричастност, която тя показваше към всички, които страдаха и се измъчваха. Кевин не видя в тях ни най-малко осъждане или обида заради грубото му и пренебрежително отношение, макар да знаеше, че рано или късно ще го сложи на мястото му.

— Всичко наред ли е?

Той сви нехайно рамене.

— Поговорихме си.

Ала нафуканият му вид изобщо не я впечатли.

— Предполагам, че както обикновено, си се държал противно и грубиянски?

— Изслушах я, ако това имаш предвид. — Той отлично знаеше какво имаше предвид тя, но искаше Моли да го накара да й разкаже всичко. Може би защото не знаеше как ще реагира, когато узнае истината.

Младата жена мълчаливо изчакваше.

Кевин пристъпи към стъклената стена. Увивното растение в саксията, висяща от една кука, бръсна рамото му.