— Мразя ултиматумите.

— Не съм изненадан. Силните жени обикновено реагират точно така. — След тези думи той си тръгна.



Кевин прекара по-голяма част от следващите два дни в опити да остане насаме с Моли, но без никакъв успех. А и отскачането до града за покупката на велосипеди, грижите за гостите и хлапетата, които никнеха като гъби иззад всяка врата, правеха мисията му почти невъзможна. Дан на два пъти се опита да говори с него, но първия път го прекъсна телефонът, а втория път цъфна един от гостите с молба да му помогнат за изтощения акумулатор на колата. До вторник вечерта Тъкър толкова се вкисна, че не можа да се съсредоточи върху видеозаписа на мача, който се опита да гледа. До тренировъчния лагер-сбор оставаха само пет седмици… Избута Ру от скута си и отиде до прозореца. Още нямаше седем часът, но няколко дъждовни облака засенчиха небето и наоколо притъмня. Къде, по дяволите, се беше дянала тя?

И в този миг звънна мобилният му телефон. Кевин го грабна от бюрото.

— Ало.

— Кевин, аз съм, Моли.

— Къде беше? — озъби се той. — Нали ти казах, че искам да поговорим след чая.

— Видях Фийби да идва към предната врата, затова се измъкнах през задната. Тя става все по-настойчива. А после се натъкнах на Тес и тя започна да ми разказва за момчето, което й харесвало.

Така ли? А какво ще кажеш за момчето, което харесва теб?

— След като се разделих с Тес, реших малко да се поразходя в гората, за да обмисля сюжета на новата си книга. Вървях, вървях, унесена в мисли, и най-неусетно съм се загубила.

За пръв път през този отвратителен ден Кевин се почувства по-добре.

— Нима? — Докато стискаше, вече по-спокойно телефона, стомахът му изкурка. Припомни си, че след закуската нищо не бе хапнал. Запъти се към кухнята, за да си направи сандвич, а Ру предано заприпка след него.

— Изгубих се в гората — подчерта Моли.

— Леле! — изрече съчувствено той, едва сдържайки се да не се разсмее.

— И вече се стъмни.

— Определено.

— И май ще завали.

Кевин погледна през прозореца.

— Едва сега го забелязах.

— Много съм изплашена.

— Обзалагам се, че е така. — Той притисна телефона между ухото и рамото си, за да извади от хладилника някаква консерва от месо и бурканче с горчица. — Значи си стигнала до най-близкия магазин. Откъде ми се обаждаш?

— Не. По една случайност съм взела мобилния телефон на Фийби.

Кевин се усмихна и взе хляба от килера.

— Умница!

— В лагера винаги ни учеха да си носим свирка на връв около врата, ако излезем сами на разходка. Но тъй като нямам свирка подръка…

— … си взела мобилния на сестра си.

— Безопасността преди всичко.

— Бог да благослови телекомуникациите. — Върна се при хладилника, порови малко и измъкна парче сирене. — А сега си се загубила. Видя ли от коя страна расте мъхът по дърветата?

— Не се сетих за това.

— Винаги расте откъм северната страна. — Кевин започна да си приготвя сандвича. За пръв път през цялата вечер искрено се наслаждаваше на разговора.

— Да… май че съм го чувала. Обаче е малко тъмно, за да различа някакъв мъх.

— Сигурно не си се сетила да вземеш компас или фенерче.

— Не.

— Жалко… — Той намаза допълнително горчица. — Искаш ли да дойда да те прибера?

— Ще ти бъда много благодарна. Ако вземеш телефона си, ще ти давам указания накъде да вървиш. Тръгнах по пътечката зад „Стълбата на Яков“.

— Добро място за отправна точка. Ще ти звънна от там.

— Много бързо притъмнява. Не можеш ли да побързаш?

— О, да, разбира се, ще бъда при теб, преди да се усетиш.

Той прекъсна разговора, изкиска се, после се настани по-удобно, за да си изяде сандвича, но едва успя да преглътне няколко хапки, когато тя отново му позвъни.

— Да?

— Казах ли ти, че си изкълчих глезена?

— О, не. Как стана това?

— Стъпих в дупката на някакво горско животно.

— Надявам се да не е било змийско гнездо. В гората се въдят гърмящи змии.

— Гърмящи змии?

Кевин се пресегна за една салфетка.

— Тъкмо минавам покрай „Стълбата на Яков“, но някой явно е включил микровълновата печка, защото чувам силно пращене по телефона. Пак ще ти звънна.

— Почакай, ти ми нямаш номера…

Кевин затвори, засмя се и се върна при хладилника. Сандвичът винаги е по-вкусен, когато го поливаш със студена бира. Докато си подсвиркваше, махна капачката от бутилката и се настани удобно.

И в този миг прозрението го осени. По дяволите, какви ги вършеше?

Грабна мобилния си телефон и избра от запаметените номера този на Фийби. После щеше да й натрие носа заради глупостите, които си измисляше. Сега, за пръв път от последните два дни, имаше шанс да остане насаме с нея.

— Хей, Моли?

— Да.

— Малко се обърках и не зная как да те намеря. — Грабна остатъка от сандвича и бирата, преди да се втурне към задната врата. — Мислиш ли, че можеш да крещиш?

— Искаш да крещя?

— Желателно е. — Кевин отхапа още един залък от сандвича и забърза към „Стълбата на Яков“.

— Не съм от гръмогласните.

— Но в леглото беше.

— Ти да не би да дъвчеш нещо?

— Трябва да събера сили за търсенето. — Кевин махна на Шарлот Лонг с бутилката бира.

— Мисля, че съм близо до потока. В края на пътеката, която тръгва зад бунгалото „Стълбата на Яков“.

— Поток ли?

— Потокът, Кевин! Същият, който извира от гората и тече през поляната. Единственият поток тук!

Тя май започваше да губи търпение. Футболистът отпи от бирата.

— Никакъв поток не помня. Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм!

— Предполагам, че като го видя, ще го позная — отвърна Кевин, но не много уверено. По моравата тичаха деца. Той се спря, за да им се полюбува, преди да продължи разговора. — Започна да духа вятър. Не виждам пътеката.

— Тук пък е съвсем тихо.

— Може би съм объркал посоката?

— Нали тръгна по пътеката зад „Стълбата на Яков“?

Захвърли остатъка от сандвича в едно кошче за смет и стъпи на пътеката.

— Май я намерих.

— „Май“ ли? Ти, какво, не ме ли слушаш?

Определено вече е бясна.

— Просто продължавай да говориш. Може би ще разбера дали се приближавам по звука на гласа ти.

— А чуваш ли ромона на потока?

— Какъв поток?

— Тук има само един поток!

— Надявам се да го намеря. Не мога да си представя какво ще стане, ако ти се наложи да пренощуваш в гората.

— Сигурна съм, че това няма да се случи.

— Надявам се. Само в никакъв случай не си мисли за „Проклятието Блеър“52.

— „Проклятието Блеър“?

Кевин изхъхри зловещо, все едно бе глътнал рибя кост, издаде смразяващ кръвта стон и затвори. Телефонът иззвъня почти веднага.

— Коремът ме заболя от смях — изрече Моли сухо.

— Извинявай. Беше само една катерица, но огромна.

— Ако не играеш по правилата, ще се прибера у дома.

— Добре, но се погрижи, когато дойда при теб, да нямаш нищо друго по себе си, освен маратонките и ластиче за коса.

— Нямам ластиче за коса.

— Едно нещо по-малко за сваляне.

За съжаление, когато я зърна, тя все още беше облечена, но не за дълго. Като останаха голи, двамата се затъркаляха със смях по меката трева, ала когато закапаха първите капки дъжд, смехът им заглъхна.

Опиянен от целувките й, той проникна в мекото й отдаващо се тяло и изведнъж усети нещо… като благоговение. Но илюзията беше прекалено крехка, за да устои пред първичните желания на тялото му.

Дъждът забарабани по гърба му. Ноктите й се впиха в раменете му… настойчиви, подканящи. Дъждът… тази жена… Насладата й го помете и той забрави за всичко останало.



През следващите дни Моли се държеше като обсебена.

В сряда си вдигна полата в офиса, докато гостите се събираха за чая. Същата нощ успя да отбегне поредния опит на Фийби за задушевен разговор и се срещна с него в гората зад бунгалата. На следващата сутрин той я замъкна в килера — при това точно когато Трой влезе през задната врата, а после се наложи да затисне устата й, защото започна да вдига много шум. По-късно тя го подмами в едно от свободните бунгала, но докато я вдигаше, за да я сложи на кухненската маса, мускулите й, подложени на най-причудливи акробатични пози, най-сетне не издържаха и тя потрепна и се намръщи.

Той притисна чело о нейното и пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Това е лудост. Трябва да спрем. Много ти дойде.

— Шегуваш ли се? Едва започвам, но ще те разбера, ако не можеш да издържиш на темпото.

Кевин се усмихна и я целуна. О, колко обичаше тя тези бавни, нежни целувки. Започна да гали гърдите и бедрата й, за да удължи насладата, но те си играеха с дявола, а тя нямаше да му позволи да отстъпва. Много скоро Моли забрави, че мускулите я болят.

Вечерта отклониха предложението да вечерят заедно със семейство Кейлбоу, като обясниха, че се налага да отидат до града за продукти. Но като се върнаха в лагера, разбраха, че късметът най-после им бе изневерил — на стъпалата ги чакаха Фийби и Дан.

22

„Веднъж в Гората на славея се появи едно лошо момче. Наистина беше лошо и злобно, но се преструваше, че е приятел на Бени. Ала само Дафни знаеше, че наистина е много лошо. И тя предупреди язовеца:

— Той не ти е приятел!!!!!“

Из „Дафни среща лошото момче“ от Хана Мари Кейлбоу

Моли чу тихата ругатня на Кевин и побърза да си лепне една мила усмивка на лицето.

— Хей, приятели. Измъкнали сте се за малко от хлапетата, а?

— Те си играят на ливадата на гоненица с фенерчета — обясни сухо Фийби, докато слизаше по стълбите и оглеждаше изпомачканата рокля на сестра си.

Моли трескаво се опитваше да измисли как да се измъкне от тази бъркотия, но мисълта, че под роклята е съвсем гола, определено пречеше на мисловния й процес.

— Надявам се, че с Андрю всичко ще е наред. Знаеш колко бързо изчезва понякога.

— Андрю си е съвсем наред — увери я Дан. — Тук наоколо няма начин да попадне в беда.

— Нямаш представа колко се заблуждаваш — промърмори Кевин.

Фийби наклони глава към пътеката, извиваща се покрай плажа. Широката тениска с емблемата на „Старс“ и джинсите не можеха да скрият силата, която се излъчваше от иначе чувствената й фигура.

— Госпожа Лонг великодушно предложи да ги наглежда, така че можем да се поразходим.

Моли разкърши рамене.

— Май ще пропусна разходката. От пет и половина съм на крак и се чувствам малко уморена. — Има си хас да не е, след като днес се бе любила три пъти. — Може би утре.

— Няма да отнеме много време. — В гласа на Дан отекнаха стоманени нотки. — А и трябва да си поговорим за едно-две неща.

— Скоро ще си тръгвате. Защо просто не се отпуснете и не се насладите на оставащата почивка?

— Трудно е да се отпуснем, когато сме толкова разтревожени за теб — заяви Фийби.

— Ами престанете да се тревожите!

— Успокой се, Моли — намеси се Кевин. — Ако искат да си поговорим, мисля, че можем да им отделим няколко минути.

Ама че подлизурко! Или може би е решил, че е време да си поиграе на нова, рискована игра? Още от самото начало тя бе наясно, че Тъкър няма намерение да подвива опашка от страх пред Дан и Фийби, а и цял живот беше обичал опасностите.