— Д-добре. Това е справедливо. — Щом остане гола, ще разкаже за разговора с Еди.

Но после устните му се впиха в нейните и всички мисли излетяха от главата й.

Кевин нямаше търпение да съблича своите дрехи, но свали нейните, после затръшна и заключи вратата на спалнята, в случай че на някого от малките Кейлбоу му хрумне да се отбие при леля Ем.

— На леглото. Веднага.

О, да. Изпълни заповедта колкото можа по-бързо.

— Разтвори си краката.

Да, сър.

— По-широко.

Тя ги разтвори още няколко сантиметра.

— Не ме карай да повтарям.

Моли вдигна коленете си. Никога повече нямаше да изпита същото. Никога повече нямаше да се чувства в пълна безопасност с опасен мъж.

Чу как спусна ципа. И грубо ръмжене:

— Как го искаш?

— О, млъквай! — Тя протегна ръце. — Млъквай и ела тук.

И след миг усети познатата тежест на тялото му. Още беше бесен, знаеше го, но гневът не му попречи да я докосва по всички тайни местенца, които жадуваха за ласките му.

Гласът му беше плътен и дрезгав, а топлият му дъх раздвижи един кичур до ухото й.

— Подлудяваш ме. И го знаеш, нали?

Тя притисна буза към коравата му челюст.

— Зная. Съжалявам.

Той добави по-тихо и напрегнато:

— Това не може… ние не можем да продължаваме…

Моли прехапа устни и го притисна здраво.

— И това го зная.

Кевин може би не разбираше, че това им е за последен път, но тя го знаеше. Проникна в нея дълбоко и яростно, точно както й харесваше. Тялото й се изви. Нагоди ритъма си към неговия и му се отдаде докрай. Само още веднъж. За последен път.

Обикновено, след като всичко свършеше, той я притегляше върху гърдите си и двамата дълго оставаха така, сгушени един до друг, и разговаряха. Кой е бил по-страхотен — той или тя. Кой е вдигал повече шум. Или защо списание „Гламър“ е по-добро от „Спорт Илюстрейтид“. Но тази сутрин не им беше до такива забавления. Кевин се отдръпна от нея, а Моли се шмугна в банята, за да се измие и преоблече.

Въздухът още бе влажен от среднощната буря и тя си облече една фланелка върху горнището на пижамата. Кевин я чакаше на остъклената веранда, а Ру лежеше в краката му. От чашата с кафе се издигаше пара и той се взираше в гората. Младата жена леко настръхна, въпреки плътната фланелка.

— Готов ли си да чуеш останалото?

— Предполагам, че да.

Моли се насили да го погледне в очите.

— Казах на Еди, че макар да продаваш това място, ти все още си емоционално привързан към него и не можеш да понесеш мисълта, че езерото загива. Поради това упорито отричаш истината, че е замърсено. И че не си се опитвал съзнателно да го измамиш; просто не зависи от теб.

— И той повярва на всичко това?

— Той е тъп като галош, а аз съм много убедителна. — След това довърши разказа си за случилото се тази нощ. — После му казах, че имаш сериозен психически проблем — наистина много съжалявам за това — и обещах, че ще те заведа при най-добрия психиатър.

— Психически проблем?

— Само това можах да измисля.

— Освен това, как да ме изриташ от бизнеса? — Кевин така рязко тръшна чашата на масата, че кафето се разплиска.

— Никога не бих направила подобно нещо.

— И защо не? А кой ти даде право да се месиш в живота ми?

— Никой. Но…

Той беше доста търпелив, но сега нервите му не издържаха.

— Какво общо имаш ти с това място?

— Не става дума за мен, Кевин, а за теб! Ти си изгубил родителите си и си решил да държиш Лили на разстояние. Нямаш нито братя, нито сестри, нито други роднини. Изобщо нямаш семейство. Нима не разбираш колко е важно да запазиш наследството си? Та този лагер олицетворява всичко това!

— Не ме интересува наследството! И повярвай ми, притежавам доста повече от този лагер!

— Само се опитвам да ти кажа, че…

— Имам милиони долари, които не съм бил толкова глупав, че да даря — да не споменаваме колите, луксозния дом и пакет от акции, които за дълго ще ми осигурят охолен живот. А можеш ли да се досетиш какво имам още? Имам кариера, която няма да ми откраднат дори цяла армия егоистични филантропи.

Моли стисна юмруци.

— Какво имаш предвид?

— Я ми обясни едно нещо. Обясни ми защо си вреш носа в моите работи, вместо да се погрижиш за твоите?

— Грижа се за тях.

— Кога? От две седмици заговорничиш и плетеш интриги за спасяването на този лагер, вместо да използваш енергията си по предназначение. Кариерата ти отива по дяволите. Кога ще започнеш да се бориш за твоето зайче, вместо да си заравяш главата в пясъка?

— Това не е вярно! Сам не знаеш какви ги говориш.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че си толкова обсебена от моя живот и този лагер, защото не желаеш да се замислиш за това, което трябва да направиш със своя живот.

Как се бе изхитрил да прехвърли топката в нейната половина?

— Ти нищо не разбираш. „Дафни се претъркулва“ е първата ми книга от новия договор. Издателството няма да приеме втората ми книга, ако не направя поправки.

— Просто не ти достига смелост.

— Не е вярно! Направих всичко, за да убедя редакторката си, но от „Бърдкейдж Прес“ не отстъпват нито на сантиметър.

— Хана ми разказа сюжета на „Дафни се претъркулва“. Каза, че това е най-хубавата ти книга. Жалко, че тя ще е единственото хлапе, което е имало възможност да я прочете. — Посочи към тетрадката, която Моли бе оставила на дивана. — А това тук са идеите за новата ти книга „Дафни отива на летен лагер“.

— Откъде знаеш за…

— Не си единствената, която си вре носа в чуждите работи. Прочетох черновата. Като оставим настрана несправедливото отношение към язовеца, това ще е поредният ти хит. Само че никой няма да я отпечата, ако не изпълниш исканията на издателя. А ти правиш ли го? Не. Решаваш ли проблемите? Не. Вместо това се носиш по течението в някакъв свой измислен приказен свят, където всички твои беди ти се струват нереални, а само моите са истински.

— Ти не разбираш!

— Права си. Никога не съм разбирал малодушието.

— Но това не е честно! Не мога да спечеля. Ако направя поправките, ще спася положението, но после ще се ненавиждам. Ако пък не ги направя, книгите за Дафни няма да видят бял свят. Издателят никога няма да преиздаде старите, а новите книги просто няма да се появят по книжарниците. Аз губя и в единия, и в другия случай.

— Да загубиш, е по-добре, отколкото да седиш със скръстени ръце.

— Не, не е. Жените в моето семейство не губят битките.

Кевин я изгледа замислено.

— Ако не греша, освен теб в семейството ти има само още една жена.

— И виж какво постигна тя! — От възбуда Моли закрачи из стаята. — Фийби не се отказа от „Старс“ дори когато всички я бяха отписали. Изправи се сама срещу враговете си…

— И дори се омъжи за един от тях.

— … и ги победи в тяхната собствена игра. Същите тези мъже, които я смятаха за празноглава секси блондинка, за незаслужаваща внимание глупачка. Никой не вярваше, че ще й поверят „Старс“, но се получи точно обратното.

— И сега й се възхищава целият футболен свят. Но какво общо има това с теб? — Тя се извърна. Той и бездруго го знаеше, но искаше да го чуе от нея. — Хайде, Моли! Кажи на глас сълзливите думички, че да мога и аз да си поплача яко.

— Върви по дяволите!

— Добре, тогава аз ще ги кажа. Ти не се бориш за книгите си, защото се боиш да не се провалиш. И тъй като винаги тайно си съперничиш със сестра си, за нищо на света не желаеш да рискуваш.

— Не си съпернича с Фийби. Аз я обичам!

— Не се съмнявам в това. Но тя е една от най-влиятелните личности в професионалния спорт, а ти си само една неудачница.

— Не съм!

— Тогава престани да се държиш като такава.

— Ти не разбираш.

— Вече започнах да разбирам доста неща. — Той преметна ръка през гърба на стола. — Дори може да се каже, че най-после разбрах всичко.

— Какво именно? Няма значение, не искам да зная. — Моли се запъти към кухнята, но той й препречи пътя.

— Например историята с противопожарната аларма. Дан все ми повтаряше какво спокойно и сериозно дете си била. Какви отлични оценки си получавала, с колко награди са те удостоили. През целия си живот си се опитвала да бъдеш идеална, нали? Била си най-добрата ученичка, трупала си медали за добро поведение с такъв ентусиазъм, с какъвто другите събират бейзболни картички. Но после нещо се случва. Напрежението става непоносимо и бушоните ти гръмват. Включваш противопожарната аларма, подаряваш всичките си пари, скачаш в леглото на напълно непознат мъж! — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че не го проумях начаса. Но най-поразителното е, че хората около теб още не са го проумели.

— Да проумеят какво?

— Коя си ти всъщност.

— Сякаш ти знаеш.

— Цялото това съвършенство не ти е в характера.

— За какво говориш?

— За тази личност, която можеше да бъдеш, ако беше израснала в нормално семейство.

Моли нямаше представа какво смята да каже, но знаеше, че твърдо го вярва, и внезапно изпита желание да побегне. Но Кевин упорито й препречваше пътя към вратата.

— Не разбираш ли? Ти си родена да бъдеш черната овца в училище, момичето, което бяга от час, за да изпафка по някой фас с гаджето си или да го направи на задната седалка на колата му.

— Какво?

— Момичето, което най-вероятно никога няма да отиде в колеж и… ще избяга в Лас Вегас, за да дефилира в някое вариете по прашки.

— По прашки? Това е най…

— Ти не си дъщеря на Бърт Съмървил. — Засмя се горчиво. — По дяволите! Ти си истинска дъщеря на майка си. А хората около теб са прекалено слепи, за да го забележат.

Тя се срути в люлката. Що за тъпотии! Отвлечени измислици на някой, който прекарва твърде дълго време в тренировъчната зала. Опитваше се да преобърне наопаки представата, която младата жена имаше за себе си.

— Ти сам не знаеш какво…

Внезапно дъхът й секна. Опита се да продължи, но езикът й не й се подчини, защото всичко внезапно си дойде по местата.

Черната овца… момичето, което бяга от час…

— Ти се страхуваш да рискуваш не само защото си съперничиш с Фийби. Боиш се да поемаш рискове, защото още живееш с илюзията, че трябва да бъдеш идеална. Но, Моли, повярвай ми, на теб ти е чужд стремежът към съвършенство.

Трябваше да го обмисли, но не можеше да го направи под зоркия поглед на тези пронизващи зелени очи.

— Не зная — дори не разпознавам личността, за която ми говориш.

— Помисли няколко секунди и се обзалагам, че ще разбереш.

Е, това вече й дойде в повече! Той беше тъпанарят, а не тя!

— Опитваш се да отвлечеш вниманието ми, за да не започна да изброявам твоите издънки.

— Никакви издънки нямам. Или поне нямах, докато не те срещнах.

— Нима? — Каза си, че е най-разумно да замълчи, че сега не му беше времето, но всичко, което толкова дълго бе трупала в себе си, изведнъж се изля. — А какво ще кажеш за това, че бягаш от всякаква емоционална обвързаност като дявол от тамян?

— Ако намекваш за Лили…

— О, не. Това би било прекалено просто. Дори едно глупаво магаре като теб може да го разбере. Защо не разгледаме нещо по-сложно?

— Наистина, защо не?

— Ти си трийсет и три годишен, богат, средно интелигентен, с външността на гръцки бог и определено си хетеросексуален. Но какво куца в картинката? О, да, спомних си… Никога досега не си имал дълготрайна и сериозна връзка с жена.