— А, това ли било… — Кевин небрежно приседна на един стол до масата.

— Няма ли все пак да го обясниш?

— А ти откъде знаеш, че е истина?

— От клюките, разпространявани от твоите съотборници, вестниците, от статията за нас в списание „Пийпъл“. Ако някога си имал сериозна връзка, трябва да е било през втората ти година в гимназията. В живота ти е имало много жени, но нито една не се е задържала.

— Има една, която се задържа прекалено дълго!

— И виж само какви жени си избираш. — Моли подпря длани върху масата. — Избираш ли умни жени, които да имат шанс да те заинтригуват? Или уважавани жени, които да споделят с теб поне някой от твоите — и да не си посмял да спориш с мен за това — закостенели консервативни принципи? Е, изненада, изненада! Няма такива.

— Ето, пак започна да ми опяваш за чужденките. Кълна се, че си обсебена.

— Добре, да оставим чужденките и да разгледаме само американките, с които се е срещал нашият ПС. Купонджийки с твърде много грим и оскъдно облекло. Безмозъчни кукли, които лигавят яките на ризите ти с червилото си и не са влизали в класна стая, откакто са се научили да събират и изваждат.

— Преувеличаваш.

— Не разбираш ли, Кевин? Ти нарочно избираш жени, с които няма как да имаш истинска, дълготрайна връзка.

— И какво от това? Аз искам да се посветя изцяло на кариерата си, а не да се правя на клоун, за да ощастливя някоя жена. Освен това съм само на трийсет и три. Още не съм готов за сериозна връзка.

— По-скоро не си готов да пораснеш.

— Аз ли?

— А после се появи Лили.

— Ето, започва се…

— Тя е страхотна. И макар ти да се постара максимално, за да я отблъснеш, жената не си тръгна. Чака да се вразумиш. Тя ти е майка, Кевин, с нея можеш да спечелиш всичко и няма какво да изгубиш, ала ти не желаеш да й отредиш дори едно малко ъгълче в живота си. Вместо това се държиш като капризен хлапак. Не го ли разбираш? По свой начин и ти си толкова деформиран, колкото и аз, заради възпитанието си.

— Не е вярно.

— Моите рани са по-разбираеми. Израснах без майка, с властен и равнодушен баща, докато ти си имал двама родители, които са те обичали. Но те са ти били толкова чужди, че никога не си изпитвал истинска привързаност към тях и все още се чувстваш виновен за това. Повечето хора просто биха загърбили всичко това, но пък и повечето хора не са толкова чувствителни като теб.

Кевин скочи рязко от стола.

— Глупости! Аз съм достатъчно корав, госпожо, не го забравяй.

— Е, да, външно си суров, но вътрешно си мек като памук. И също като мен се боиш да не се провалиш в живота.

— Ти нищо не знаеш за мен!

— Зная, че сред хиляда мъже няма да се намери някой, който да се почувства задължен да се ожени за някаква откачалка, вмъкнала се най-нахално в леглото му, дори да е роднина на шефа му. Дан и Фийби може и да са те притиснали, но ти можеше много лесно да се измъкнеш, ако им бе казал истината. И не само, че не го стори, но и ме накара да се закълна, че и аз ще си мълча. — Пъхна измръзналите си ръце в ръкавите на фланелката. — А как само се грижеше за мен, когато пометнах.

— Всеки на мое място…

— Не, не всеки би сторил това, но на теб ти се иска да вярваш в това, защото се боиш от всяка емоция, която не е свързана с футбола.

— Пълни дивотии!

— Извън игрището ти усещаш, че нещо ти липсва, че не всичко в живота ти е наред, но се страхуваш да погледнеш истината в очите. По типичния за теб невротичен и незрял маниер смяташ, че има нещо сбъркано в теб, което ще ти попречи да откриеш какво не е наред. Не си имал нормална връзка дори с родителите си, така че как би могъл да общуваш по-продължително с някой друг? Много по-лесно е да се посветиш изцяло на поредната футболна победа.

— Продължително общуване? Я почакай! За какво всъщност говорим?

— За това, че ти е крайно време да пораснеш и да поемеш някои реални рискове.

— Не мисля така. Мисля, че зад всички тези дрънканици се крие нещо повече.

До този момент Моли не бе осъзнала това, но той някак си бе успял да проумее нещата преди нея. Сега осъзна, че съпругът й беше прав, но бе прекалено късно. Прималя й.

— Ти май говориш за продължителни отношения между нас двамата.

— Ха!

— Това ли искаш, Моли? Да превърнеш брака ни в истински?

— С един мъж, чието емоционално развитие е застинало на нивото на дванайсетгодишно хлапе? С един мъж, който едва забелязва собствената си майка? Не съм чак толкова отчаяна, че да съсипя живота си.

— Нима?

— За какво намекваш? Че съм влюбена в теб? — Искаше да го уязви, но по смаяното му изражение разбра, че бе отгатнал истината. Краката й омекнаха. Приседна на края на дивана люлка, докато се мъчеше да измисли как да се измъкне от конфузната ситуация, но беше толкова емоционално изтощена, че мозъкът й блокира. А и какъв бе смисълът да отрича, след като не можеше да го заблуди? Вдигна глава и заговори: — И какво от това? Озовах се в задънена улица, но не съм толкова глупава, че да продължавам в грешната посока.

Той се взираше толкова смаяно в нея, че за миг Моли го намрази.

— Ти си влюбена в мен.

Устата й пресъхна. Ру се потърка в глезените й и заскимтя. Искаше да отвърне, че това е поредният вариант на увлечение по знаменитостите, но не можа.

— Голяма работа — пророни тя смутено. — И ако си въобразяваш, че ще плача безутешно, притисната до гърдите ти, само защото не отговаряш на чувствата ми, дълбоко се лъжеш. Не моля за ничия любов.

— Моли…

Възненавидя го за съжалението, което долови в гласа му. Отново не бе оправдала очакванията. Не беше достатъчно умна, красива или достатъчно специална, за да спечели любовта на един мъж.

Стига!

В гърдите й изригна изгарящ гняв, ала този път Кевин не беше виновен. Повдигаше й се от собствената й неувереност. Преди малко бе обвинила него, че не желае да порасне, но той не беше единственият. Нямаше нищо сбъркано в нея и тя не можеше да продължи да живее с мисълта, че има. Ако съпругът й не отвръщаше на чувствата й, толкова по-зле за него.

Скочи от дивана люлка.

— Тръгвам си днес с Дан и Фийби. Аз и моето разбито сърце се връщаме в Чикаго. И знаеш ли какво? И аз, и то ще го преживеем.

— Моли, не можеш да…

— Млъкни, преди съвестта ти отново да е надигнала глава. Ти не си отговорен за моите чувства, ясно ли е? Вината не е твоя и затова не си длъжен да поправяш нещо. В живота всичко се случва.

— Но… съжалявам. Аз…

— Млъквай. — Изрече го спокойно, защото не искаше да си тръгва изпълнена с гняв. Пристъпи внезапно към него и сякаш отстрани видя как ръката й се протяга към бузата му. Харесваше й да усеща с върховете на пръстите си гладката му кожа. Обичаше го, въпреки всичките му недостатъци. — Ти си добър човек, Чарли Браун53, и аз ти желая всичко най-хубаво.

— Моли, аз не…

— Хей, нали няма да започнеш да ме молиш да остана? — Насили се да се усмихне и се отдръпна от него. — Хубавите неща все някога свършват и нищо не може да се направи. Хайде, Ру, да потърсим Фийби.

24

„Това е един вълчи свят, в който заек изяжда заека.“

Анонимен издател на детски книги

Моли издържа пътуването до Чикаго единствено благодарение на присъствието на децата. Винаги й беше трудно да крие чувствата си от сестра си, но този път бе длъжна да го направи. Не биваше да влошава и без това напрегнатите отношения между Фийби, Дан и Кевин.

Апартаментът й, необитаван от близо три седмици, бе задушен и прашен. Ръцете я сърбяха да се втурне да мие и търка, но чистенето можеше да почака до утре. В компанията на Ру, който ситнеше пред нея, младата жена отнесе куфарите в кътчето, служещо й за спалня, а после слезе по стъпалата и отиде до бюрото, където държеше черната пластмасова кутия с документите.

Седна на пода по турски, извади от кутията последния договор с „Бърдкейдж Прес“ и прелисти страниците. Точно както си мислеше.

Вдигна очи към прозорците, издигащи се до тавана. Огледа тухлените стени, избледнели от годините, после се взря в малкия уютен кухненски бокс и дълго наблюдава играта на светлината по дървения под. Нейният дом.



Две седмици по-късно Моли излезе от асансьора на деветия етаж на административната сграда на Мичиган Авеню, където се помещаваше офисът на издателството. Пристегна жилетката върху ленената рокля на червено и бяло каре и забърза по коридора към кабинета на Хелън Кенеди Шот. Вече нямаше връщане назад, надяваше се само фон дьо тенът да е скрил сенките под очите й.

Огромното бюро на редакторката й бе отрупано с ръкописи, коректури и корици на бъдещи книги. Хелън се надигна и усмихнато я поздрави. Въпреки задушното време, тя бе облечена в обичайния си строг костюм. Късата й сива коса беше грижливо сресана. Нямаше грим, но ноктите й блестяха с яркочервен лак.

— Моли, много ми е приятно да те видя отново. Толкова се радвам, че най-после се обади. Почти се бях отказала от опитите си да се свържа с теб.

— И аз се радвам да те видя — отвърна младата жена учтиво, защото независимо какво бе казал Кевин за нея, тя по природа беше любезна с хората.

През прозореца на кабинета се виждаше ивица от река Чикаго, но вниманието й бе привлечено от пъстроцветните детски книги, струпани по лавиците на стените. Докато Хелън бъбреше за новия маркетинг мениджър, Моли забеляза яркоцветните гръбчета на първите пет книги от нейната поредица за Дафни. Мисълта, че „Дафни се претъркулва“ никога няма да се присъедини към тях, би трябвало да я прониже като нож в сърцето, но в момента то бе толкова вкоравено, че не почувства нищо.

— Хубаво е, че се срещаме — продължи Хелън. — Трябва да поговорим за доста неща.

— Не са толкова много — промърмори Моли. Не можеше повече да отлага. Отвори чантата си, извади голям бял плик и го остави на бюрото. — Това е чекът, с който ми изплатихте първата половина от хонорара за „Дафни се претъркулва“.

— Но ние не искаме от теб да връщаш аванса — смая се Хелън, — а да издадем книгата.

— Опасявам се, че няма да можете. Няма да направя поправките.

— Моли, зная, че не ти харесват предложенията ни, но е крайно време да си поговорим откровено. Още от самото начало винаги сме желали най-доброто за кариерата ти.

— Аз пък желая най-доброто за моите читатели.

— Също и ние. Моля те, опитай се да ни разбереш. Авторите гледат на поредния си проект само от своята гледна точка, но кръгозорът на издателя е много по-широк, включително и отношенията ни с пресата и читателската общност. Повярвай ми, просто нямахме друг избор.

— Всеки има избор. Преди час аз направих моя.

— Какво искаш да кажеш?

— Публикувах „Дафни се претъркулва“. В оригиналната версия.

— Публикувала си я? — Веждите на редакторката се стрелнаха нагоре. — За какво говориш?

— Публикувах я в интернет.

Хелън скочи от стола.

— Не можеш да го направиш! Имаме договор!

— Ако прочетеш текста със ситни букви в края на договора, ще видиш, че правото за електронната версия на книгата остава мое.

Хелън онемя. Големите издателства обикновено не допускаха такава клауза в договорите, но по-малките не си правеха труда да проверяват старателно текста.

— Не мога да повярвам, че си го направила.

— Сега всяко дете, което иска, ще може да прочете „Дафни се претъркулва“ и да види оригиналните илюстрации.

Моли си бе подготвила дълга реч, включваща кладите, на които са били изгаряни книги, както и Първата поправка към конституцията, гарантираща свободата на словото, но вече нямаше сили. Побутна плика с чека към Хелън, стана и излезе от кабинета.

— Моли, почакай!

Беше направила това, което трябваше, затова не се спря. Докато вървеше към колата, би трябвало да изпитва удовлетворение, но вместо това в душата й се бе настанила някаква пустота. Една приятелка от колежа й бе помогнала да си направи собствен уебсайт в интернет. Освен текста и рисунките на „Дафни се претъркулва“, Моли бе добавила списък с детски книги, които навремето са били забранявани от различни обществени организации, недоволни от съдържанието или от илюстрациите. В списъка фигурираха „Червената шапчица“, всички книги за Хари Потър, „Времевият квинтет“ от Маделин Ленгъл, „Шпионката Хариет“ от Луиз Фицхю, „Том Сойер“ и „Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, както и творбите на Джуди Блум, Морис Сендак, Братя Грим, „Задната къща“ от Ане Франк. В края на списъка Моли бе добавила „Дафни се претъркулва“. Тя не беше Ане Франк, но се усещаше по-добре в такава чудесна компания. Жалко, че не можеше да позвъни на Кевин и да му каже, че най-после е защитила своето зайче.