На връщане младата жена на няколко пъти спря, за да купи хранителни продукти, сетне сви по крайбрежната магистрала и продължи на север към Еванстън. В този час от деня трафикът не беше претоварен и пътят й отне по-малко време от обичайното. Сега живееше в една доста стара сграда с фасада от кафяв пясъчник. Ох, колко ненавиждаше неугледния апартамент на втория етаж, откъдето се виждаше само контейнерът за смет на съседния тайландски ресторант. Но това място бе единственото, което можеше да си позволи и където разрешаваха да има куче.

Опита се да не мисли за малкия си мансарден апартамент, където вече живееха други хора. В Еванстън нямаше много преустроени мансардни апартаменти и не липсваха желаещи да купят жилището й, така че тя знаеше, че бързо ще го продаде. Но все пак не очакваше, че ще стане за по-малко от двайсет и четири часа. Докато още се оформяха документите, новите собственици й изплатиха допълнителна сума по договора за пренаемане, тъй като искаха да се нанесат незабавно. На Моли й се наложи спешно да си потърси ново жилище и след доста обиколки се озова в тази мрачна и неприветлива сграда. Но имаше пари да върне аванса и да плати сметките.

Паркира на две пресечки от новата си квартира, защото собственикът, истински Слидерин, ограбваше наемателите с такса от седемдесет долара на месец за паркинга до сградата. Докато Моли се изкачваше по изронените стъпала, силното тракане от надземната железница отекна почти под прозорците. Ру я посрещна с радост на вратата, но тутакси побягна назад по износения линолеум, завря се в кухнята и залая оглушително срещу мивката.

— О, не! Пак ли?

Апартаментът беше толкова тесен, че нямаше място за книгите й, затова трябваше да се промъкне покрай кашоните, струпани пред мивката в кухнята. Открехна предпазливо вратата под мивката, надникна вътре и потръпна. В капана беше уловена поредната мишка. Третата за последните няколко дни.

Дали да не напише статия за списание „Чик“ със заглавие „Защо момчетата, които ненавиждат дребните животинчета, невинаги се оказват негодници“? Току-що бе изпратила последната си статия, чието първоначално заглавие беше „Закуска, от която той няма да си изповръща червата: разбъркай неговия мозък с твоите яйца“. Но преди да пъхне ръкописа в плика, все пак разумът надделя и го замени с: „Най-добрият начин да започнете деня“.

Всеки ден пишеше. Колкото и да бе съсипана и нещастна, този път не се предаде и не се сви в леглото, както след помятането. Вместо това се опитваше да се пребори с болката и да продължи напред. Но празнотата в сърцето й бе огромна.

Кевин й липсваше толкова много. Всяка нощ лежеше в леглото, взираше се в тавана и си спомняше как ръцете му я обгръщаха. Но не беше само сексът. Той я разбираше по-добре, отколкото самата тя се разбираше, и във всяко отношение беше нейната сродна душа. Освен в едно: не я обичаше.

Моли въздъхна тежко, остави настрани чантата си и взе градинските ръкавици, които бе купила заедно капана за мишки. Хвана внимателно дръжката на малката клетка. Поне нейното зайче бродеше свободно и щастливо в киберпространството. Не беше като този нещастен гризач.

Моли изписка, когато подплашената мишка се замята в капана:

— Моля те, недей. Само кротувай. Обещавам ти, че ще те пусна в парка, преди да се усетиш. — Защо нямаше нито един мъж точно когато толкова се нуждаеше от помощ?

Сърцето й се сви от още един болезнен спазъм. Онази двойка, наета от Кевин, сигурно вече е пристигнала в лагера, така че той се е прибрал в града, за да купонясва със своите чуждестранни красавици. Моля те, Господи, не му позволявай да спи с някоя от тях. Или поне да не е толкова скоро.

Лили бе оставила няколко съобщения на телефонния й секретар. Искаше да знае дали всичко при Моли е наред, но младата жена още не й бе отговорила. Какво би могла да й каже? Че се е наложило да си продаде мансардния апартамент? Че има непреодолими различия с издателя си? Че сърцето й е разбито завинаги? Сега поне можеше да си позволи да наеме адвокат, който да я отърве от договора с „Бърдкейдж Прес“, а след това щеше да си потърси друго издателство.

Като държеше капана колкото можеше по-настрани, Моли извади ключа от чантата си и тръгна към вратата. Но точно в този момент домофонът звънна. Мишката вече бе разлюляла нервите й и тя едва не подскочи от уплаха.

— Момент! — извика.

Без да изпуска капана, заобиколи поредния кашон с книги и отвори вратата. Хелън се втурна в коридора.

— Моли, ти избяга, преди да успеем да се договорим. О, господи!

— Хелън, запознай се с Мики.

Редакторката притисна ръка към гърдите си. Лицето й пребледня.

— Това… го държиш в дома си?

— Не точно. — Моли остави капана върху кашона с книгите, но това никак не се хареса на Ру. — Тихо, напаст такава! Опасявам се, че моментът никак не е подходящ за визита, Хелън. Налага се да отида в парка.

— Водиш тази гадина на разходка?

— Ще я освободя.

— Аз ще… ще дойда с теб.

При други обстоятелства, Моли навярно би се изпълнила с леко злорадство да види винаги елегантната и самоуверена редакторка толкова потресена и объркана, но проклетата мишка здравата я бе разстроила. Като държеше капана по-далеч от себе си, тя излезе от сградата и пое по задните улички в Еванстън към парка край езерото. Хелън, в черния си костюм, на високи токчета, беше плувнала в пот и се препъваше във всяка дупка, но Моли не я бе канила на разходка, така че не изпитваше нито капка жалост и състрадание.

— Не знаех, че си се преместила — заговори редакторката задъхано зад нея. — За щастие, срещнах бившия ти съсед и той бе така любезен да ми даде новия ти адрес. Н-не може ли да пуснеш това същество някъде по-наблизо?

— Не, защото не искам да намери пътя за връщане.

— А защо не си купиш по-надежден капан? Който да го убие веднага.

— За нищо на света.

Въпреки че беше делничен ден, в парка беше пълно с колоездачи, студенти с ролкови кънки и деца. Моли накрая намери една полянка, остави капана на тревата и протегна нерешително ръка към резето на вратичката. Веднага щом я отвори, Мики изскочи на свобода.

Право към Хелън.

Редакторката нададе сподавен вопъл и скочи със завидна ловкост на близката пейка. Мики изчезна в храсталака.

— Ужасни същества! — По-възрастната жена се свлече върху пейката.

Коленете на Моли се подгъваха и тя също се отпусна на пейката. Отвъд парка езерото Мичиган се простираше чак до хоризонта. Младата писателка се взираше замечтано в проблясващите води, замислена за едно много по-малко езеро, край чийто бряг се издигаше отвесна скала, идеална за гмуркане.

Хелън извади от чантата си книжна кърпичка и попи потта от челото си.

— Не разбирам защо мишките толкова много ме ужасяват.

В Гората на славея нямаше мишки. Моли реши да въведе нов персонаж сред героите си, ако си намери друг издател. Обърна се към другата жена.

— Ако си дошла с намерението да ме заплашваш със съдебен иск, няма да успееш.

— Но защо да съдим най-добрия си автор? — учуди се Хелън, извади плика с чека на Моли и го остави на пейката. — Връщам ти го. Когато погледнеш вътре, ще намериш втори чек за остатъка от аванса. Наистина, Моли, трябваше да ми кажеш, че не искаш да внасяш промени в текста. Нямаше да настоявам.

Младата жена дори не се опита да възрази на тази опашата лъжа. Слидерински глупости. Нито взе плика. Хелън заговори още по-разпалено.

— Решихме да издадем „Дафни се претъркулва“ в оригиналния вариант. Включих книгата в зимния график, за да имаме време да организираме маркетинга и широка рекламна кампания — обявления във всички литературни списания и авторско турне.

Моли се зачуди дали от жегата не й се причуват разни неща.

— „Дафни се претъркулва“ вече е достъпна в интернет.

— Бихме искали да я изтеглиш оттам, но ще оставим окончателното решение на теб. Дори и да решиш да запазиш уебсайта, ние вярваме, че повечето родители вероятно ще пожелаят да купят книгата за децата си.

Моли все още не можеше да проумее по какво чудо така мълниеносно се бе издигнала от никому неизвестен автор до голяма писателка.

— Боя се, че ти е нужен някой много по-добър автор от мен, Хелън.

— Готови сме да преразгледаме условията на договора ти. Уверена съм, че ще останеш доволна.

Моли би искала да получи обяснение, а не повече пари, но все пак имаше магнатска жилка.

— Е, относно това ще трябва да си поговорите с моя нов агент.

— Разбира се.

Моли въобще нямаше агент, нито нов, нито стар. Досега кариерата й беше толкова замряла, че не й трябваше агент. Но сега нещо явно се бе променило.

— Кажи ми какво е станало, Хелън?

— Всичко е заради цялата тази шумотевица, която се вдигна около теб. Преди два дни получихме последните данни за продажбите. Заради интереса на репортерите към сватбата ти и заради нападките на НДНА книгите ти изчезнаха от щандовете.

— Но аз се омъжих през февруари, а НДНА се заяде с мен през април.

— Първото нарастване на продажбите наистина беше през февруари, а второто — през април. Но не придадохме голямо значение на тези стойности, защото печалбата не се оказа толкова голяма. Ала отчетът за месец май показа, че книгите ти се продават много добре. А предварителните прогнози за месец юни са още по-обнадеждаващи.

Добре че беше седнала, защото краката й вероятно щяха да се подкосят.

— Но цялата суматоха около мен отдавна стихна. Защо се увеличават продажбите?

— Точно това и ние се помъчихме да разберем, така че позвънихме на книгоразпространителите. Те ни обясниха, че възрастните купували историята за Дафни отначало само от любопитство — или били чули за брака ти, или искали да видят какво толкова е възмутило НДНА. Но щом децата отворели книгата, не се откъсвали от нея, докато не я прочетат, и искали следващата. Буквално се влюбвали в героите. И родителите трябвало да се върнат в книжарниците и да изкупят цялата поредица.

— Невероятно! — удиви се Моли.

— Децата, естествено, разказали за книгите на приятелите си и така се започнала верижната реакция. Чухме, че дори привържениците на НДНА купували книгите за Дафни, макар да бойкотирали други книги.

— Нищо не разбирам…

— А аз го разбирам — усмихна се Хелън. — Както се казва, след всичките тези години на очаквания най-после ти преуспя само за една нощ. Поздравления, Моли!



Джанис и Пол Хюбърт бяха идеалната семейна двойка за ръководството на пансиона. Бърканите яйца на госпожа Хюбърт никога не се сервираха изстинали, нито курабиите й загаряха. Господин Хюбърт с радост чистеше запушените тоалетни и с часове можеше да бъбри с гостите.

При все това Тъкър ги уволни след седмица и половина.

— Имаш ли нужда от помощ?

Кевин измъкна глава от хладилника и видя Лили да стои на прага на кухнята. Беше единайсет вечерта. От заминаването на Моли бяха изминали точно две седмици и един ден. Или четири дни след уволнението на семейство Хюбърт. Всичко се беше сгромолясало.

Тренировъчният лагер-сбор започваше след две седмици, а той не беше готов. Знаеше, че трябваше да признае на майка си колко се радва, задето е останала да му помогне, ала така и не събра сили и се чувстваше виновен. А и актрисата изглеждаше много тъжна, откакто Лиам Дженър престана да идва за закуска. Веднъж Кевин се опита да го спомене, но се получи доста неловко и Лили се престори, че не е разбрала за какво говори.

— Търся бързоразтворима суха мая. Ейми е оставила бележка, че може да й потрябва. Какво, дявол да го вземе, е бързоразтворима мая?

— Нямам понятие — вдигна рамене майка му. — Винаги съм използвала готова смес.

— Да. Зарежи. — Той затвори вратата на хладилника.

— Липсва ли ти семейство Хюбърт?

— Не. Съжалявам само за готвенето на Джанис и за умението на Пол винаги да се справя с всичко.

Лили се усмихна, забравила за кратко за собственото си нещастие.