Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Понякога. Водолазният костюм на Кайл в къщата ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Обърнах това място наопаки, докато търсех двадесет и две калибровия му пистолет. Не видях никакъв водолазен костюм.

— А пистолета?

— Той също липсва — отвърна тя и бързо добави: — Но трупът на брега не е бил застрелян, ако си мислиш за това.

— Всичко, за което си мисля, е да не загоря яйцата — той обърна сместа и опита малко от края. Омлетът не беше готов, за да го прегъне.

— Докато търсеше, попадала ли си на нещо, което да прилича на това? — попита той и посочи кухненската масичка.

Онор погледна малката електронна машинка, която Джейк повдигна от масата.

— Какво е то?

— GPS-устройство.

— Моля?

— Уред за откриване местонахождението на хора и предмети. Действа в рамките на няколко ярда или неколкостотин фута.

Онор вдигна вежди и отново погледна старомодната на вид електронна машинка.

— Не съм виждала нищо подобно.

Джейк не беше изненадан. Вече подозираше, че Кайл е взел със себе си GPS-устройството. По неизвестни причини обаче той беше зарязал моторницата и бе предпочел зодиака. Определянето на местоположението, на каквото и да е в морето е трудна работа. GPS-устройството го превръщаше в лесна задача. Макар и не съвсем.

— Къде на друго място би могъл Кайл да държи водолазния си костюм? — попита.

— Не е в колата му. Първо претърсих там.

Джейк се съсредоточи върху омлета. Не искаше да става твърде очевидно, че се стреми да разбере къде братът на Онор би могъл да съхранява вещи, които не са на предполагаемите си места, но явно деликатният подход не вършеше работа.

— Да не би Кайл да държи някой от онези складове под наем в края на града? — рече изведнъж Джейк и прегъна омлета с края на вилицата.

— Дори да е така, не съм виждала нищо такова в чековата му книжка. Този омлет ухае прекрасно. Какво има в него?

— Кориандър, сладък лук и прясно сирене — отвърна Джейк разсеяно. Обмисляше какво ли може да е научила Онор, след като е прегледала чековата книжка на брат си в търсене на нещо, което да я насочи по дирите му. След всички думи за нетрадиционните си източници тя все пак не бе пренебрегнала и документите, с които разполагаше.

— Някакви необичайни депозити или тегления?

— Не и на големи суми, ако това имаш предвид.

— Това имам предвид.

— Единственото необичайно плащане е за някакъв търговец на вино от Калифорния. Но за Кайл това не е необичайно. Той обича хубаво вино, но не прекалено специално.

— Прекалено специално? — повтори Джейк и я погледна.

— Нали знаеш. Вино, което трябва да отвориш с тирбушон от чисто сребро, да налееш в чаши от кристал Бакара и да го дегустираш с крайчеца на езика си, докато някой ти шепне на ухото хвалебствия за качествата на реколтата, които ти, тъпият селянин, си пропуснал да отбележиш.

Джейк се усмихна, повдигна крайчето на омлета и реши, че още не е готов.

— Какво има в пощенската му кутия?

— Нищо интересно. Сметки за домакинството.

— А телефонните сметки?

От изражението на лицето й изчезна и последната следа от добро настроение.

— Да, имаше и телефонни сметки.

Той изчака. Не искаше да се държи с нея като ченге на кръстосан разпит. Опитваше се да не я направи подозрителна, като задава твърде много въпроси за Кайл, и едновременно да не губи време, като не й задава никакви въпроси.

— Няма никакви по-далечни разговори, откакто Кайл замина за Калининград — информира Онор все пак. — Или поне не са таксувани до този момент.

Джейк предпочете да не отбелязва, че мъртвите не водят телефонни разговори. Нито пък хората, които участват в надпревара за кехлибар за цяло състояние и не желаят да бъдат проследени.

— Изяж го, докато запаля лодката. Приливът няма да ни чака.

— А ти?

— При определени обстоятелства мога да чакам доста дълго.

Тя наблюдаваше бавната му усмивка и се питаше дали е регистрирана като смъртоносно оръжие.

— Хм, имах предвид омлета. Няма ли да закусваш?

— Вече го направих.

Джейк затвори след себе си вратата на кабината и остави отвън пронизващия вятър, който се надигаше заедно с раждащия се ден. Светлините на Тумороу блестяха в сумрака на гаснещата нощ. Той отвърза лодката от двете страни и отново се качи на борда. После се върна в кабината и зае мястото зад щурвала.

— Имаме ли компания?

— Още не.

— Смяташ ли, че капитан Конрой отново ще се появи да ни проверява?

— Не бих се изненадал.

— Не мисля, че нещо би могло да те изненада.

Той внезапно я погледна и се запита какво ли иска да каже. Онор ближеше зъбците на вилицата. След бързото движение на езика й там не остана и помен от омлета. Той извърна поглед, но не достатъчно бързо. Панталонът вече му стягаше. Опита се да се концентрира върху водата и изруга наум реакцията на тялото си при вида на пъргавото малко езиче на Онор.

— Прекрасно — определи лаконично тя.

Той изръмжа.

— Наистина — не мирясваше Онор. — Беше прекрасен омлет.

— Заради кориандъра. Придава му интересен привкус.

— Сигурен ли си, че не си женен?

— Съвсем. Това е нещо, което не се забравя лесно.

— Ясно. Що се отнася до хората, които прекарват времето си, като гледат дневната програма на телевизията…

Тя отново облиза вилицата си и въздъхна.

— Това е вилица, не близалка — промърмори Джейк.

— Какво?

— Взе ли бинокъл? — попита той отчетливо.

— Да — тя бръкна в кожения пакет, който бе качила на борда, и извади малък чифт очила. — Ето.

Той погледна елегантните й очила.

— Използвай моите. Вършат повече работа при слаба светлина. Виж лодката, която ни приближава отдясно.

— Ляво на борд — каза тя бързо. — Виждаш ли, днес научих един морски термин.

— Но не умееш да го използваш.

— Значи трябва да кажа десен борд.

— Така ли?

— Няма значение. Явно си под моето ниво.

За момент Джейк понечи да й каже да бръкне в панталоните му и да провери на какво ниво е. После видя приближаващи светлини от другата страна.

— Погледни онези лодки с бинокъла — нареди рязко той и посочи.

— За какво да гледам?

— Имена, регистрационни номера, модел на лодката, всичко, което можеш да видиш.

— Би било по-добре аз да карам лодката, докато ти погледнеш — предложи му. — Ти знаеш по-добре какво търсиш.

Джейк забеляза, че Онор не го изрече обвинително и дори не го попита защо един инструктор по риболов ще се интересува от останалите лодки. Може би защото и тя искаше да узнае кой ги управлява, и то по същите причини: Кайл и изчезналият кехлибар.

— В момента оглеждам за пънове.

Онор разтвори широко очи и се втренчи в тъмната, трептяща водна повърхност.

— Затова ли пълзим с осем възела?

— Само глупак или самоубиец би се втурнал с висока скорост около островите Сан Хуан в тъмното, с малка лодка.

— Ясно. Ти ще гледаш за пънчета, а аз — за лодки.

Тя взе бинокъла на Джейк от закачалката над масата и го фокусира така, че да вижда първата лодка.

— Не съм сигурна, но името й ми прилича на Бей таймер.

— Бейлайнер. Това е фабрична марка, като Форд или Хонда. Колко хора има на борда?

— Не мога да разбера.

— Опитай да видиш лодката откъм десния борд.

— Искаш да кажеш отдясно, нали?

— Браво!

Тя се усмихна.

— Изглежда ми по-малко от първата. Засега това с всичко, което мога да ти кажа.

— Вероятно това е другият бейлайнер.

— Моля?

— Вчера бяха два. Има ли други лодки?

— В момента проверявам.

Джейк бавно увеличи скоростта. Утрото вече настъпваше, небето се изпълваше със светлина и цвят.

— Току-що изникна яркооранжево петно — докладва Онор. — Сигурно е Конрой.

— Сигурно. Някой друг?

— Не съм сигурна, но мисля, че има още една лодка откъм левия борд.

Той погледна натам.

— Не виждам никакви светлини.

— Аз също. Но в сумрака има нещо, чиито форми наподобяват лодка.

— Дръж го под око.

Джейк изгаси светлините на Тумороу, смени курса и се насочи към загадъчната лодка.

— Кажи ми, когато стигнем достатъчно близо, за да мога да видя физиономиите на тези приятелчета — процеди той.

— Няма ли те да ни видят първи?

— Погледни зад нас.

Тя го направи. Натам изглеждаше далеч по-тъмно.

— Много умно.

— Благодаря.

— Конкретен човек ли търсим?

— Змийския поглед.

Онор вдигна бинокъла и се загледа. След няколко минути издаде звук на изненада, приведе се и се втренчи напред в далечината.

— Какво има? — попита Джейк.

— Лодката. Изчезна. Не я виждам никъде.

— Веднага седни на пилотското място.

Без да каже и дума, тя са изправи на крака и се премести. Едва тогава погледна Джейк и му се възхити.

— Ама че тон! Да не си бил фелдфебел във флота?

— Там няма такава длъжност. Дръж се. Това няма да е приятна разходка.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш.