Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

Джейк застана зад щурвала. Онор не се възпротиви. Но и не спря да задава въпроси.

— Къде отиваме?

— На едно място, наречено Сикрет Харбър16.

— Защо? — попита тя, заинтригувана от името. Мислиш ли, че Кайл може да е там?

— Съмнявам се.

— Тогава защо ще отиваме там?

— За да ловим риба.

— Какво?

Той се усмихна.

— Мислех, че искаш сьомга за вечеря?

— Мога да си я купя от магазина.

— Не е същото. Повярвай ми.

— И без това нямам избор, нали — отвърна тя равнодушно.

Джейк стисна здраво щурвала. Дори не му се искаше да се замисля за това, което вършеше. Онор бе загубена, ако му вярваше. Но беше загубена и ако не му вярваше.

Той също.

Искаше му се да поведе някакъв приятен, забавен и утешителен разговор, но не успя. Единственото, с което разполагаше, бе недотам утешителната мисъл, че и той като Онор нямаше голям избор.

— Отиваме до Сикрет Харбър, защото риболовната ивица там представлява дълга елипса и ще ни даде възможност да наблюдаваме следващите ни лодки — каза той. — Освен това, тъй като това е едно от местата, споменати в бордовия дневник на Кайл, ще прегледаме брега за нещо… нещо, изхвърлено от водата.

— Какво например?

— Липсващия зодиак, кислородни бутилки за гмуркане, котва, нещо, което не би трябвало да бъде там.

— А ако не открием нищо?

— Тогава ще отидем на следващото място, споменато в дневника. После на следващото. И на следващото. Освен ако нямаш по-добра идея…

— Не. Точно това смятах да направя, след като се науча да управлявам лодката.

Джейк изръмжа.

— Добрата новина е, че никой няма по-добра идея.

— Откъде знаеш?

— Ако имаха нещо друго предвид, нямаше да ни преследват.

Онор премигна.

— Значи ако се огледаме наоколо и никой не ни следва, ще знаем, че сме на погрешна следа.

Джейк се запита дали да й каже, че по всяка вероятност Кайл бе променил съдържанието на морската карта. Той би могъл да скрие някои маршрути и да добави ненужна информация в компютъра, за да обърка всеки, който се опита да го проследи. Това бе двойно заблуждение, което подхождаше на Кайл и неговото чувство за хумор.

След миг, Джейк реши да обиколи запаметените маршрути през деня, а през нощта да се разрови сам из морската карта, заложена в компютъра на Кайл. Имаше повече от двадесет и четири часа, преди Елън да подшушне на Онор истината за него. Ако Елън спазеше обещанието си… Той се усмихна цинично. Едва ли можеше да се разчита на обещанието на Елън.

— Ще отидем първо до най-близките места — каза той. — Така ще изгубим възможно най-малко време.

Тумороу се носеше по синьо-зелените води на пролива. Зад моторницата се разстилаше бяла, необикновено равномерна следа. Другите лодки ги последваха. Онор продължаваше да се обръща назад, за да ги види. Джейк — не. Той следеше екрана на радара за четвъртата лодка. По една или друга причина наистина искаше да хвърли един поглед на водача.

— Дай малко почивка на врата си — промърмори й той след няколко минути. — Радарът и без това следи нашия ескорт.

— Много хубаво. Аз предпочитам старомодния начин. Така поне ще знам какво гледам.

— Настроил съм радара така, че да следи на четвърт миля17 разстояние.

Което означава, че всяка една от трите части на екрана покрива около хиляда и сто фута — той посочи въпросния екран, качен на контролното табло. — Онази назъбена зелена ивица отляво на борда е остров. Яркото петно ей там обозначава края на пролива. Голямата елипса пък е товарен кораб, който се е насочил към пристанището, за да натовари пънове за Япония. Тези три петънца зад нас са нашите почитатели. Корабът отдясно на борда все още не се е показал, но ще го видим веднага щом се приближи.

Онор погледна от екрана към водата и обратно. Изискваше малко упражнения, но скоро тя започна да свързва електриково зелените точки на екрана с действителността около себе си.

— Какво е това? — попита тя и посочи екрана, където големият кораб сякаш се разделяше на две неравни парчета.

— Изглежда, че има друга лодка, която е била в сянката на товарния кораб, но в момента се отдалечава — той погледна в тази посока. — Сейнера. Виждаш ли го?

Тя погледна през страничния прозорец и видя проста рибарска лодка да се отделя от задния край на кораба. Корпусът на сейнера бе корозирал и под боята избиваха грозни ръждиви петна. Самият кораб съвсем не бе в блестящо състояние — ръждясал бе и от двете страни. Името му бе изписано на японски. Името на риболовната лодка пък беше руско.

— Няма ли наоколо американски съд? — попита тя.

— В момента се возиш на него.

— Имам предвид търговски.

— Има няколко, но повечето транспортни кораби, които напускат Анакортес през последните дни, са собственост на чужденци.

Онор погледна товарния кораб и се опита да забрави, че се намира в малка лодка и пътува за островите Сан Хуан в търсене на отговори, които може би не би искала да научи.

Не се получи. Не можеше да забрави. Мисълта за Кайл караше стомаха й да се свива болезнено и раменете й да се превиват под силата на тежест, на която не можеше просто да не обръща внимание. Тя си наложи да се съсредоточи върху Тумороу, която можеше да бъде от полза на Кайл. За разлика от безполезните страхове.

Докато лодката се носеше напред, Онор сравняваше предметите около себе си с трепкащите зелени точици на екрана. След като излязоха от основната част на протока, броят на големите кораби рязко намаля. Затова пък се увеличиха малките плавателни съдове. Тя се почувства като част от някакъв необявен парад.

— Не знаех, че има толкова много луди хора, пък било то и в северозападната част на Тихия океан — избъбри тя и помаха към различните съдове, които плаваха на зигзаг около тях като скорострелни бели насекоми.

— Луди? А, имаш предвид лодкарите. Островите Сан Хуан са средище на малките лодки, особено през лятото.

— Тогава Кайл едва ли би се появил…

— Не. Не се безпокой. Сега ще намаля скоростта и ще спусна риболовните мрежи във водата.

— О, какво щастие! Нямам търпение. Спри, сърце… — тя го погледна косо. — Как намираш ентусиазма ми?

— Ще експлодираш.

Внимателно и бавно Джейк намали скоростта и спря. Изпод лодката се зароди леко вълнение. Не му се искаше да притеснява Онор фактът, че беше решил да я използва, за да спаси себе си, не означаваше, че трябва да я тормози. Това не беше кой знае какво успокоение за съвестта му, но беше единственото, което можеше да направи.

Онор безмълвно го наблюдаваше, докато той спускаше въдиците. През това време Джейк успяваше да вмъкне по някоя бележка за дълбоководни тежести, стойки за въдици, шамандури, примамки и стръв и други подобни думи, които тя пропускаше покрай ушите си. После той започна да й обяснява разликата между това да ловиш риба с късче херинга за примамка или с цяла херинга, или с изкуствена стръв. След това премина към риболова посредством влачена от лодка въдица в сравнение с ловене на риба чрез взрив.

Предполагаше се, че ентусиазмът му би трябвало да е заразителен. Но не беше. Онор се опита да не се прозява от скука, но опитът й не бе достатъчно убедителен. Но когато той започна да й обяснява на какво разстояние от лодката трябва да се разположи стръвта и с каква скорост се движи плавателният съд, за да не улови акула вместо желания улов, тя вдигна ръце и се предаде.

— Стига — примоли се. — Вече постигна целта си.

Той изглеждаше изненадан.

— Така ли?

— Да. Риболовът е далеч по-сложно нещо, отколкото да набучиш осеминчов червей на кука, дълга един инч.

— Говорех, защото не исках да се чувстваш нервна.

— Нервна? Аз съм летаргична. Защо трябва да съм нервна?

— Няма причина.

Джейк скри усмивката си, като се наведе да запали малкия помощен двигател, който влачеше въдицата. Ако Онор не беше забелязала, че се носят по течението и че морската повърхност се е развълнувала от вятъра, нямаше нужда да й го казва. Не, че имаше някаква опасност — моторницата можеше да издържи на буря, далеч по-силна от освежителен бриз, но Онор все още не се чувстваше у дома си сред морето.

Веднага щом реши, че е постигнал задоволителна скорост, той провери двете въдици на стойките и влезе в кабината. Зае мястото зад щурвала, прехвърли компютъра от морската карта на ехолот и се намести сред дългата, елипсовидна върволица лодки, които ловяха сьомга.

Двата бейлайнера се полюшваха на място далече зад тях. Джейк бе придвижил моторницата точно зад единствения олимпик, който се виждаше наоколо. Но това едва ли беше загадъчната четвърта лодка — рибарската мрежа бе бледосиня, а водачът достатъчно възрастен, за да бъде дядо на Онор. Не изглеждаше човек, който ще гони някого в тъмното със скоростна лодка, а после ще се прави на рибар в Сикрет Харбър, докато бреговата охрана тренира на борда на Тумороу.

— Хвани щурвала и следвай лодката пред нас.

— Какво смяташ да правиш?

— Да огледам с бинокъла.

— И аз мога да го направя.

— Аз знам как изглежда бреговата ивица, а ти не.

Много предпазливо Онор застана пред контролното табло. Скоро тя откри, че когато бе включен помощният двигател, лодката отговаряше много бавно на командите. Беше трудно да се поддържа курсът.

Докато тя се учеше да управлява лодката, да коригира действията си и да ги повтаря, когато е нужно, Джейк огледа бреговата ивица. Не видя нищо нередно. Досами пристанището бе закътано малко селище и няколко склада за сьомга. Никой от малките плавателни съдове не отговаряше на описанието на зодиака, което бе открил в документите на Кайл. Нямаше изхвърлени на брега принадлежности за гмуркане. Нямаше закачена по скалите котва. Нямаше и необичайни отломки по брега.

Когато Онор успя да овладее моторницата, Джейк започна да наблюдава останалите лодки на разстояние тридесет-четиридесет ярда. Те не можеха да избегнат внимателния му поглед, защото Тумороу се намираше между тях и открито море.

Джейк се усмихна. Беше от онези усмивки, които правят хората нервни.

— Е? — сръчка Онор.

— Какво?

— Как изглеждат те? — попита тя нетърпеливо.

— Идиоти. Изобщо нямат риболовни принадлежности във водата.

— Това говори добре за нивото им на интелигентност — кимна удовлетворена тя.

Не й отговори. Току-що бе забелязал измамника от Литва, който се опитваше да мине за рибар. Въпреки че осъзна прекалено късно, че се намира на централно място и че го наблюдават, Димитри Павлов се извърна.

— Змийския поглед — обяви Джейк отсечено.

— Какво? Дай да видя.

— Дръж щурвала. Няма да избяга. Искам да хвърля един поглед на другата лодка, която ни преследваше.