Онор се взря в далечината и различи двете лодки. Не можеше да види лицето на човека, който управляваше търсената, но й се стори, че тя подскача доста силно.

— Защо тази лодка се клати по-силно от нас? — попита.

— Лош дизайн, лош баланс, лош кормчия или комбинация от трите.

— Каква разлика има… няма значение. Вече събрах достатъчно безполезна информация, докато ми говореше за акули и риболов по различните му начини.

— Сигурна ли си? — попита я.

Тя видя усмивката, която се разля по лицето му под бинокъла. Пулсът й запрепуска. Тази бавна усмивка бе смъртоносна.

— Абсолютно — отвърна. Гласът й беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Какво има във втората лодка?

— Двама мъже. Една жена. Две въдици.

— Защо само две?

— Предполагам, че имат само две разрешителни за риболов.

— Той и тя?

— Той и той. Повечето рибари са…

— Мъже? — прекъсна го тя сухо.

— Да.

Той не спомена, че въпросната жена бе Елън Лазарус, която имаше превъзходен ум и също такива бедра. Не успя да разпознае мъжете с нея, но водачът на лодката бе гладко избръснат, ниско подстриган и очевидно военен. Конрой беше прав — това момче бе прекалено младо, за да е капитан, в който и да е флот.

Джейк се запита кое ли от момчетата на остров Уитби бе принудено да служи като инструктор по риболов, за да може Чичо Сам да се включи в надпреварата за кехлибареното съкровище. Който и да беше, знаеше как да лови риба. Въдиците образуваха съвършена арка в сиво-сините води и се движеха достатъчно бавно, за да може рибата да се подмами, да огледа и да остане за вечеря.

Мъжът с Елън можеше и да е бил рибар през свободното си бреме, но сега имаше друга работа. Дори не поглеждаше въдиците, които се спускаха от двете страни на кърмата. В момента бе въоръжен с бинокъл и изследваше и запаметяваше всичко, свързано с Тумороу.

Джейк отправи към него обичаен поздрав с един пръст и свали бинокъла. Онор го пое, постави го пред очите си и погледна първата лодка.

— Сигурен ли си, че това е Змийския поглед? — попита тя. — Не виждам почти нищо под тази нещастна шапка на главата му.

— Сигурен съм.

Тя започна да се съмнява в способностите си на художник — скицата и онова, което виждаше през бинокъла, не бяха достатъчни, за да го идентифицира. Погледна отново. Видяното не отговаряше на представата й за Змийския поглед. Дрехите му бяха евтини и му стояха твърде зле. Шапката му трябваше да се обгори за дезинфекция. Ръцете му явно имаха алергия към сапуна.

Не, че тя бе особено модерна в черните си дънки, синьо-зелен потник, синьо-зелено яке и бели обувки за риболов. Но поне беше чиста. А Змийския поглед не беше.

— Гадост — заключи Онор и се фокусира на следващата лодка.

— Да, доста е страшничък — съгласи се Джейк. — Разпозна ли някого на втората лодка?

— Не. Жената изглежда доста натруфена за риболов. Хубаво яке все пак. Трудно е да се намери толкова чист червен цвят.

Джейк предпочиташе якето и потника с цвета на морето, които носеше Онор, пред скъпото червено яке на Елън, но не каза нищо. Чудеше се дали дрехите й щяха да пристигнат, преди да успее да скъса тези. Очевидно внезапно я бяха откъснали от работата й в офиса и я бяха запратили в Анакортес да прелъстява Дж. Джейкъб Малори. Без да й оставят време да приготви багажа. Или да се сбогува с някого. Просто бе хванала първия самолет и бе отлетяла за поредното си назначение.

Някога този живот го привличаше. Сега изобщо не му липсваше.

Джейк погледна през рамо и установи, че въдиците са празни. Това не го изненада. На нито една от заобикалящите ги лодки не се забелязваше раздвижване. Той погледна към ехолота, който не отчиташе нищо друго, освен дъното на залива.

— Никой не е уловил риба — констатира Онор.

— Течението няма да се промени още половин час.

— Е, и?

— Деветдесет и пет процента от рибата се улавя по време на десетминутния интервал между прилива и отлива. Поне така твърди местният опит.

— Тогава какво правят всичките тези хора тук?

— Надяват се да попаднат в останалите пет процента.

— Бях права. Те са луди.

— Отпусни се малко. Предимството на риболова е, че това е най-добрият начин да не правиш нищо.

Онор не изглеждаше особено убедена. Нито пък отпусната.

Джейк превключи екрана на морската карта, за да види маршрута, който Кайл бе запаметил. Засега той приемаше, че това е просто предпочитаният му маршрут за влачене на мрежи и че отбелязаните кръстчета са местата, където Кайл е ловил риба.

— Какво е това? — надвеси се и Онор.

— Карта на Сикрет Харбър. Това тук е остров Кипър, а това, от другата страна на канала, е остров Гемес.

Тя се наведе през пътеката, за да види по-добре екрана.

— Какво означава тази прекъсната линия?

— Предполагам, че това е предпочитаният от Кайл маршрут. Намира се доста близо до възвишението, което е обозначено на картата.

— А какви са тези знаци?

— Вероятно са местата, където е ловил риба.

— Но не си сигурен?

— Не. Затова минавам по този маршрут.

— Това ще ни помогне ли да открием Кайл?

Джейк се поколеба. Дори неговият бърз ум не му подсказваше подходящ начин да избегне въпроса. Освен това, колкото по-бързо Онор проумееше, че брат й е крадец, толкова по-малко щеше да се чувства предадена, когато откриеше, че Джейк е инструктор по риболов толкова, колкото и тя мечтаеше да се научи да лови риба.

Джейк не искаше да се поставя в една и съща категория с лъжливия, безскрупулен и очарователен брат на Онор.

— Предполагам, ще се съгласиш с мен, че брат ти и кехлибареното съкровище са изчезнали в един и същи момент?

Онор затвори очи, отвори ги отново и срещна погледа му.

— Да, но това не означава, че е крадец.

Джейк не беше в състояние да прикрие нетърпението и гнева си, които го накараха да стисне здраво устни. Той превключи от морската карта на ехолота и се загледа в цветния, червено-син екран. Видя само гладко дъно. На деветдесет фута дълбочина. И нито една рибка. Нищо не се бе променило.

Включително и сляпото доверие на Онор към нейния брат.

— Ти си лоялна сестра, но ти липсва здрав разум — отбеляза Джейк. — Ще се приближиш до брат си много по-бързо, ако приемеш най-логичното обяснение на фактите, с които разполагаме, и започнеш от тях.

— Мислиш, че Кайл е откраднал кехлибара?

Джейк отмести погледа си от екрана.

— Имаш ли по-добра хипотеза?

Онор отвори уста, но не успя да произнесе и звук. Само преглътна.

— Доста време мислих за това.

Той повдигна едната си вежда и изчака.

— Аз… Аз просто… — гласът й потъна в мъчителна тишина.

— Няма значение — прекъсна я той грубо. — Вярвай каквото си искаш, но не очаквай, че целият свят ще се пожертва заради Кайл Донован.

— Човекът, който е превозвал пратката, е бил убит — изрече Онор напрегнато. — Ти би ли повярвал, че брат ти е крадец и убиец?

— Не съм достатъчно близък с моите доведени и природени братя, за да ги преценявам.

Джейк погледна към въдиците. И там нямаше нищо ново. Отново се обърна към Онор.

— Така или иначе — поде той с равен глас — аз смятам, че Кайл и кехлибарът са някъде заедно. Явно някои хора, заемащи официални постове, също смятат така. Поне дотук съгласна ли си с мен?

Тя кимна.

Джейк изпусна сподавена въздишка на облекчение и бързо премисли информацията, която бе получил от вестниците, а не от преки източници в Калининград или от Елън и Конрой.

— Добре — кимна Джейк. — Имаш ли идея за колко голямо нещо говорим?

— Шест фута, два инча, около метър и деветдесет сантиметра — отвърна му тя рязко.

— Имах предвид кехлибара. За колко голяма пратка става въпрос?

— Не знам. Предполагам, че зависи от качеството. Във вестниците се споменават един милион долара. Ако съдим по цената на последната пратка, която Кайл ми изпрати, за милион долара може да се купи доста кехлибар.

— Това ли ще иска Донован интернешънъл — един милион долара?

— Ние не искаме абсолютно нищо. Кехлибарът изобщо не е стигнал до нас, значи никога не е бил наш, за да го изгубим.

По дяволите, помисли си Джейк бесен, но не изрече нищо на глас. Очевидно фамилията Донован криеше доста неща от обичната малка сестричка.

— А какво ще кажеш за самия кехлибар — попита той. — Суров ли е бил или обработен?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна, но мисля, че и двете.

По тялото му пропълзя тръпка на вълнение. Онор беше първият човек, който споменаваше обработен кехлибар, а не току-що излязъл от мините. Освен ако не вземеше насериозно приказките на Елън за Кехлибарената стая. Но съвсем не му се искаше да допуска такъв вариант. Все още предпочиташе да вярва, че Елън преследва призраци.

Последното нещо, от което имаше нужда, бе върху главата му да се стовари открадната Кехлибарен на стая. Да финансираш шепа бунтовници бе едно нещо. Грозно нещо. Но да откраднеш част от културното наследство на една страна бе нещо съвсем друго.

— В какъв вид бе преработеният кехлибар? — попита Джейк равнодушно.

— Какво имаш предвид?

— Стар или нов? Чаши, скулптури, кутии, маси, свещници, мозайки, бижута? Как изглеждаше кехлибарът?

— Много стар. От времето на неолита. Кайл започна да колекционира предмети от каменната ера, когато движеше търговията с нефрит на Донован интернешънъл. Тогава откри малките статуетки и украшения от неолита, изваяни от матов кехлибар. Наричаше го хибриден.

Джейк знаеше какъв кехлибар му описва Онор. Това бе още едно нещо, което бях открили двамата с Кайл: Джейк отдавна се възхищаваше от изкуството на хора, които бяха мъртви от хиляди години. Историята на Кехлибарената стая датираше от много по-близко време — от осемнадесети век, а не хиляди години преди Христа.

Той изпусна още една сподавена въздишка. Елън имаше право да си гони приказни фантасмагории. Той щеше да преследва нещо действително съществуващо: пратка от висококачествен необработен кехлибар. Знаеше как изглежда всяка частица от тази пратка — беше я опаковал лично, — но не знаеше каква част от истината знаят семейство Донован.

— Кайл обикновено превозваше нефрита с останалите покупки за Донован интернешънъл — додаде Онор. — Когато започна да колекционира предмети от неолитен кехлибар, аз реших, че ще ги транспортира насам по същия начин, с търговските пратки.

— Значи част от обработения кехлибар в липсващата пратка е бил древна находка за собствената му колекция?

— Доколкото знам. Но той работеше заедно с още един колекционер.

Джейк се напрегна.

— Кой?

— Наричаше го просто Джей. Кайл много го харесваше. Казваше, че би трябвало да излизам с мъже като него, вместо с… — тя млъкна рязко.

Джейк повдигна едната си вежда в безмълвен въпрос.

— Братята ми мислят, че трябва да излизам с мъже като тях. Упорити. Арогантни. Прекалено силни, за да се чувствам комфортно с тях. Здравомислещи. — Онор въздъхна и добави: — Интелигентни. Неподкупни и способни да командват. Лоялни. В известен смисъл — съвършени.

— Но само в известен смисъл — уточни Джейк сухо.

— Ей, аз съм сестра. Това е повече, отколкото можеш да си представиш.

— Значи ти излизаш с безхарактерни, нерешителни, глупави, слаби мъже.

— Не са глупави.

— Добре. Умни, безхарактерни и слаби.

— Не са слаби. Наистина не са.

— Безхарактерни и нерешителни.

— Внимателни.

— Безхарактерни.

— Добре, съгласна съм — тя се засмя тъжно. — Но никога не бих признала това на братята си.

— Нещо ми подсказва, че те вече го знаят.

— Е, това няма значение. Джей Не-знам-си-кой може да си остане в Калининград и да събира неолитен кехлибар. Нямам нужда от още един силен и арогантен мъж в живота си.

— Съмнявам се, че е чак толкова лош.

— А аз не. Някой, който може да се състезава с Кайл и да спечели битката, със сигурност не е малко крехко цвете или галантен кавалер.

— Те са се състезавали? — попита Джейк изненадан. Кайл определено не приличаше на човек, който обикаля кръчмите, сваля бар дами, изпива бъчви бира и се опитва да отхапе повече, отколкото би могъл да сдъвче.

— Разбира се. Накрая Кайл се е озовал седнал на задника си в локва бира. Джей го проснал там. Но Кайл наистина го уважава. Говори за него, сякаш е доведен брат на господ бог или още един Донован. Всъщност няма кой знае каква разлика.

Джейк не знаеше какво да каже. Очевидно Кайл бе мамил собственото си семейство, както бе мамил и него. Те вярваха, че Кайл е харесвал и уважавал същия този човек, когото бе предал.

Това, че не бе единственият, когото Кайл бе правил на глупак, би трябвало да го накара да се почувства по-добре. Но не стана така. Надяваше се Онор никога да не узнае колко различен е брат й от образа, който си бе изградил. Това откритие бе доста болезнено за него; можеше да си представи какво би причинило то на нея.