Джейк беше точно зад нея. Той се наведе покрай щурвала и запали двигателя. Дори вятърът не можеше да заглуши напълно звука. Много скоро някой щеше да проумее, че дрезгавото пърпорене идва от лодка. Тогава на Елън щяха да й се обадят. Джейк се съмняваше, че тя спи на бейлайнера. Така че щеше да й отнеме известно време, докато се придвижи до тяхната лодка. Това не беше кой знае каква преднина, но трябваше да е достатъчно.

Вместо както обикновено да даде на двигателя време да загрее, Джейк се върна на кея и започна да развързва въжетата. С въжето на кърмата в ръка, той се върна на борда и пое управлението на лодката.

Щом ръцете му обхванаха щурвала, Онор изпусна въздишка на облекчение, без дори да знае, че я е сдържала до момента. Много скоро Тумороу напусна заливчето и се насочи към бурните, подмятани от вятъра води. Далече от очертанията на Кехлибарения бряг, вълните бяха двойно по-големи.

Онор си напомни, че това няма значение, че една лодка може да плава по вълни с всякакъв размер. Искаше й се и стомахът й да проумее това, както го разбираше разумът й. Но, изглежда, инстинктите и разумът й бяха във война по всички въпроси, откакто в живота й се появи Джейк Малори.

Тя мигновено отбеляза, че не е справедлива към Джейк. Не той, а Кайл бе обърнал живота й наопаки.

Но вече бе прекалено късно за съжаление. Направила бе своя избор и в момента се уповаваше на милостта на вятъра, океана и на един мъж, комуто вярваше повече, отколкото би трябвало.

В потискащата тишина Онор наблюдаваше как Джейк се наведе над морската карта, извика менюто и посочи избора си. На екрана на радара се появи пунктирана линия. Той нагласи щурвала на съответния курс и натисна лоста за газта.

Известно време тя понасяше безмълвно тишината и надигащите се вълни. После започна да задава въпроси.

— Мислиш ли, че сме се измъкнали, без някой да ни забележи?

— Съмнявам се. Но докато успеят да направят нещо по въпроса, ще сме извън полезрението им.

— Ами бреговата охрана?

— Техният хеликоптер е в Санд пойнт, на двадесет минути път.

— Няма ли да ни търсят?

— Облаците, вятърът и нощта са на наша страна. Ще се движим без светлини покрай островите и ще се надяваме бреговата охрана да не ни открие.

Моторницата се наклони, когато се спусна по една вълна. Въпреки че Джейк не караше толкова бързо, колкото обикновено, не можеше да се каже, че пълзи. Онор трябваше да се опре на борда, за да се удържи на седалката.

Джейк натисна някакво копче и чистачките на предното стъкло се втурнаха да отстранят солената вода. Не че това беше особено необходимо. Без луна в небето и без да са включени светлините поне на носа, нямаше кой знае какво да се види.

Воят на вятъра и шумът от разбиването на вълните в корпуса бяха част от тишината, която късаше и бездруго изопнатите нерви на Онор. Колкото повече очите й привикваха с тъмнината, толкова повече тя осъзнаваше колко много бяла вода има наоколо.

— Ами дърветата? — попита тя накрая.

— Ти виждаш ли някое?

— Не.

— Нито пък аз.

Отново последва тишина, изпълнена с шумове. Кабината беше тъмна, с изключение на екрана на морската карта, на зловещите зелени точки по радара, които сочеха местоположението на островите и обичайното ярко петно на навигационните маркери.

— Какво е онова нещо на пътя ни вляво? — попита Онор.

— Влекач с шлеп.

Тя погледна екрана на радара.

— Откъде знаеш?

— Погледни през прозореца. Виждаш ли светлините на кристмас трий28!

— На какво?

— На високата мачта. Всички влекачи имат такива. Броят на светлините показва колко е дълго буксирното въже. Цветът им пък показва дали идват, или се връщат. Този е на десен борд и се е насочил към брега. Ние ще минем близо до него и онова, което влачи.

Онор извърна поглед от екрана на радара и погледна към водата. Със сигурност светлините на влекача бяха разположени вертикално.

— Не ми харесва идеята за коледно дръвче. Прекалено е невзрачно.

Без да отговори, Джейк нагласи радара на максимален обхват. Освен един огромен танкер с петрол на път за Марч пойнт, по водата не се забелязваше нищо, освен вятър, вълни и острови. Той се приготви за едно дълго, мъчително пътуване.

— Някакви светлини зад нас? — попита Джейк след известно време.

— Не и от последните двадесет пъти, когато погледнах натам.

Той се усмихна.

— Какво показва радарът? — попита тя.

— Никой не ни преследва.

— Мислиш ли, че зад нас е чисто?

Той само изръмжа.

Морето се превърна от развълнувано в бурно, щом напуснаха района на едно малко островче.

— Изглежда, сме се измъкнали — избъбри Джейк и се усмихна на Онор. — Ако ни забележи някой друг, освен бреговата охрана, ще ни помислят за хора във ваканция, които търсят по-спокойно място за нощуване.

— За колко време ще стигнем до Сийл рок?

— Не знам. Зависи от вятъра.

Онор отново се опря на борда, когато лодката се плъзна по склона на една вълна. Беше сигурна, че вълните са по-големи отпреди.

— Джейк? — обади се тя.

— Всичко е наред, скъпа. Ако смятах, че пътуването е по-опасно, отколкото да те оставя вкъщи, щях да те вържа и да те напъхам в тоалетната.

— Не би го направил — но въпреки протеста си тя знаеше, че Джейк щеше да направи точно това. — Защо не го направи? — попита любопитно.

— Знаех, че никога няма да ми простиш. Но ако сгреша и с теб се случи нещо, никога няма да си го простя.

— Не бъди смешен, ти не си отговорен за всичко, което се случва. Аз съм разумен възрастен човек, който е напълно способен да взема решения относно себе си и да понесе последствията.

— Сигурен съм, че и братята ти мислят по същия начин — подхвърли иронично Джейк.

— Това си е техен проблем.

— Когато моят задник е на техния прицел, това е и мой проблем.

Онор отвори уста, но веднага я затвори. Джейк беше прав. Мъжете Донован ревностно покровителстваха сестрите си. Понякога това беше много мило от тяхна страна. Но през повечето време бе досадно.

— Иди в каютата и се опитай да поспиш — каза Джейк. — Ще бъде дълга нощ.

— Да спя? В това?

Онор се подпря, когато носът на Тумороу отново връхлетя една вълна и се спусна по склона й.

— Не е чак толкова лошо — сви рамене Джейк. — Трябва да видиш буря при Алеутските острови, където вятърът издига вълни, високи между четиридесет и осемдесет фута. Разбира се, там и лодките са по-големи.

— Осемдесет фута!

— И повече.

— Защо му е на човек да излиза в такова време?

— Заради пари — той погледна отблизо екрана на радара. Отметката, която му се стори, че е видял, не се показа отново. — Хайде, върви да спиш.

— Предпочитам да гледам вълните и да се притеснявам, отколкото да не ги виждам и да се притеснявам още повече.

Освен това щеше да се чувства по-добре, отколкото да си мисли за Кайл и неговата привлекателна, отчаяна годеница, жената, която несъзнателно петнеше името му с всяка дума, която произнасяше.

Аз му вярвах. Предадох семейството си, приятелите си, родината си. Всички. Заради него. Господ да ми прости, но аз все още го обичам. И все още се надявам, че ще ми се обади…

Онор се отпусна на командното табло и се загледа в тъмнината навън, опитвайки се да изхвърли от главата си мрачните мисли.


Онор се събуди в момента, в който Джейк понечи да напусне безшумно кабината. Прозрачният капак на финестрина, който се намираше досами лицето й, пропускаше единствено сребриста струя лунна светлина, която през последния час бе улеснила пътуването за Джейк и го бе направила още по-мъчително за Онор.

Тя наистина предпочиташе да не бе видяла колко бурно е станало морето, преди да пуснат котва откъм подветрената страна на един остров и да се заслонят от вятъра.

— Къде отиваш? — попита тя. — Дори не се е зазорило.

— Просто ще проверя лодката — връщай се да спиш.

— О, разбира се. Връщай се да спиш — намръщи се тя. Следващия път, когато отида на тенис мач, поне ще знам как се чувства топката.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше още по-лошо.

— Следващия път ще те напъхам в тоалетната.

— Следващия път ще ти позволя да го направиш.

Усмивката му проблесна на лунната светлина, докато той се наведе и я целуна в ъгълчето на устата.

— Ще ти припомня тези думи.

Тридесет секунди след като Джейк излезе, Онор почувства хлад. Спалният чувал, който използваха като одеяло, държеше топло, докато той беше в кабината и излъчваше топлина. Без него помещението напомняше хладилник. Макар да беше добре облечена с обувки, чорапи, дънки, пуловер и риза, тя не можеше да се стопли.

Онор мина покрай електронното табло. Напрежението в тялото й и усещането, че трябва да си напомня да диша, за да го прави, дотолкова се бяха сраснали с нея, че тя почти не ги забелязваше. В момента я вълнуваха различни мисли. Не можеше да привикне с тях, с всепоглъщащия страх и чувството, че каквото и да прави, не я довежда доникъде, че Кайл крещи нейното име и своята невинност във вятъра и тъмнината и че с всеки вик се изплъзва все по-далече и по-далече от нея…

Вратата се отбори и се затвори след Джейк. Онор се промъкна покрай него по тясната пътечка.

— Спомняш ли си как да си служиш с него? — попита той.

— Да. Много добре си спомням колко е студена седалката.

— Не съм забелязал.

— Опитай се да седиш на нея, когато ти се пикае.

Вратата хлопна и остави Джейк сам с бръмчащото радио. Той се усмихна; Онор наистина не беше от ранобудните хора.

Той настрои радиото на морската прогноза и се заслуша, докато слагаше вода за кафе. Все още слушаше, когато Онор влезе разтреперана в кабината. Джейк й подаде яркооранжево яке. Беше прекалено голямо за нея, но поне щеше да я стопли.

— Как е времето? — попита тя, докато обличаше якето.

— ССД, засега.

— Какво означава това?

— Същият скапан ден, докато отмине бурята.

— Божествено — отбеляза тя саркастично.

— Точно така, защото, докато има вятър, няма да се притесняваме, че ще ни настигнат преследвачите с коритата си.

Онор премигна.

Въпреки нетърпението и напрежението, които го разяждаха, Джейк се усмихна при вида на сънената й объркана физиономия.

— Искам да кажа, че се движат с любителски лодки, изработени от пластмаса — обясни й той.

Усилието, което й костваше да се усмихне, му подсказа колко е кисела Онор в действителност. Зад привидната си вежливост тя вибрираше като изопната струна.

Той — също. Вече бе споделил добрите новини за вятъра, но не и лошите. Гмуркането нямаше да бъде особено забавно за никого от тях.

Джейк настрои радиото на друга честота и се заслуша. Нищо. Прослуша и другите програми по няколко пъти. Отново нищо. Доколкото можеше да прецени, бяха успели да се измъкнат чисти.

Искаше му се да вярва, че е така.

Хапнаха сандвичи със сьомга и пиха кафе. Зората представляваше сивкаво сияние на източния хоризонт. Джейк включи вентилатора. След няколко минути запали двигателя. Докато той загряваше до необходимата температура, той отново се зае с морската карта. И там нямаше нищо ново.

— Сийл рок? — попита Онор.

Той изръмжа.

— Не звучиш особено ентусиазирано — изръмжа и тя.

— Защото не съм. Ще бъде студено, ветровито и бурно.

— Няма ли подветрена страна?

— Само ако си тюлен и има отлив. Тогава скалите излизат над водата.

— Тогава защо ще ходим? Кайл няма да е там.

— Имаш ли по-добра идея? — сопна се той предизвикателно.

Тя прехапа устни и поклати глава, тъй като нямаше достатъчно доверие в настроението си, за да му отговори. Не беше негова вината, че се чувства така.

Джейк въздъхна и изруга под носа си. Не му се искаше да отбелязва, че на Сийл рок щяха да търсят неща, които не се нуждаят от кислород — като кехлибар или мъртво тяло.

— Извинявай — въздъхна той и придърпа Онор към себе си. — В момента не съм по-щастлив от теб от цялата тази бъркотия.

— Той не е твой брат — промълви тя, заровила нос в блузата му.

— Но ти си негова сестра.

Докато тя се опитваше да проумее смисъла на думите му, той излезе на носа и вдигна котвата. Преди Онор да има време да се притесни от факта, че се носят по течението, Джейк се върна на мястото зад щурвала. Тя погледна тревожно на изток. Нуждаеше се да види зората, макар да не можеше да обясни защо. При достатъчно светлина сигурно щеше да забележи Кайл.

Слънцето все още не беше изгряло. Но и вятърът не бе спрял. Той ги застигна веднага щом напуснаха заслона на острова. Докато си пробиваха път през вълните към Сийл рок, стана достатъчно светло, за да се вижда всичко наоколо.

Нямаше нищо за гледане, освен пяна.

Въпреки че бе подозирала, че ще стане така, Онор усети през тялото й да преминава дълга, смразяваща тръпка на разочарование.