Елизабет Лоуел - Кехлибареният бряг

— Изплези си езика.

— Какво?

— Господи, ти и Онор! В състояние сте да спорите за цвета на небето, но не и да изпълните едно обикновено нареждане. Изплези проклетия си език!

Кайл се усмихна. Пресъхналите му устни бяха напукани и кървяха. Той се облиза жадно и показа езика си на Джейк.

— Как изглежда?

— Кърви доста, но не е ужасно дехидриран. Кога за последно си пил вода?

— Валя ли последната нощ?

— Да.

— Значи е било последната нощ. Но не беше достатъчно.

— Нямаше ли някаква вода със себе си?

— Малко, но не смятах да оставам цяла седмица.

— А храна?

— Разбит кораб — отвърна дрезгаво Кайл.

Клепачите му се затвориха.

— Раци и водорасли.

Симпатията, която изпита Джейк, го вбеси почти толкова, колкото и насоченият срещу него пистолет.

— Къде е кехлибарът?

— Твоята пратка се намира в риболовен лагер в Камчатка.

— А останалата част от нея?

Очите на Кайл се отвориха широко.

— Какво?

— Кехлибарената стая — настоя безмилостно Джейк. — Какво стана с нея?

Внезапно Кайл придоби двойно по-измъчен вид отпреди.

— Значи и ти си част от всичко това. По дяволите! Не мога да повярвам, че си искал да умра!

— Не съм искал, но ти хвърли върху мен вината за кражбата на кехлибара.

— Как ли пък не — изграчи Кайл с глас, който вече не му се подчиняваше. — Дори не знаех, че има нещо нередно, докато шофьорът, когото бях наел, не се опита да ме убие.

— Тогава ти се отърва от тялото му и…

— Той дишаше, когато го оставих — прекъсна го Кайл.

— Но вече не дишаше, когато го откриха.

Кайл затвори очи, лицето му изразяваше болка. Приличаше на човек, който е на края на силите си.

Джейк въздъхна и изруга под носа си. Всичко онова, което до момента бе считал за очевидна, макар и болезнена истина по отношение кражбата на кехлибара, току-що се бе усложнило до крайност. Въпреки всичко Джейк почувства неимоверно облекчение от факта, че Кайл бе измаменият, а не измамникът.

— Недей да съжаляваш за копелето, което си изхвърлил от камиона — избъбри Джейк. — Той пръв се е нахвърлил върху теб, а не обратното.

Кайл не отговори.

— Кога откри, че караш панел от Кехлибарената стая? — попита Джейк.

Кайл бавно отбори очи. Бяха пусти и пресметливи, сякаш съжаляваше, че е загубил пистолета. Цялото му тяло се напрегна. Въпреки изтощението той сякаш събираше сили за атака.

— Откъде знаеш за това?

— Каза ми го бивш сътрудник.

— Руснак?

— Американец. Един от хората, с които работех, преди да основа собствена компания.

— О, ясно. Станала е голяма бъркотия, нали?

— Да. У теб ли е кехлибарът?

Кайл кимна.

— Тук ли? — попита Джейк.

— Ето там — той махна уморено към водата. Джейк стисна успокоително дясното рамо на Кайл и се изправи.

— Ще донеса вода. И Онор, разбира се. Би трябвало да ти счупя врата, задето не си уведомил семейството си, че си добре, но обещах да не те докосвам.

— Донеси ми вода и я отведи оттук.

— Ти явно не разсъждаваш особено трезво. Дамата приема заповеди не повече от всеки друг Донован.

— И ти си съгласен?

— Разбира се. Аз съм добро малко момче.

Кайл се усмихна уморено, потръпна и отново изпадна в междинно състояние между съзнанието и съня, като подскачаше стреснато при всеки по-необичаен звук.

Следващото нещо, което Кайл видя, беше Онор, коленичила до него, опитваща се да го изправи в седнало положение.

— Не го пипай по тази ръка — предупреди я Джейк. — Ранен е.

— Ти ми каза, че е добре!

Кайл понечи да се усмихне при гнева, страха и обичта в гласа й, но беше наясно, че устните му са наранени. Също и очите му — сухи и жадуващи тъмнина.

— На брат ти му няма нищо, което да не може да се оправи с антибиотици, глюкоза и двадесет и четири часа сън — каза Джейк. — Буден ли си, Кайл?

— Горе-долу — отвърна той дрезгаво. — Вода?

— Ето я. Ще те вдигна да седнеш, за да не се задавиш — Джейк пъхна ръката си под раменете на Кайл и го изправи.

Въздухът изсвистя между зъбите на младия мъж.

— Какво има? — попита Онор.

— Ребрата ми — отвърна Кайл. — Копелето ме ритна.

— Шофьорът? — попита Онор, припомняйки си какво й бе казал Джейк на зодиака.

— Единият от руснаците, когото изпратиха след мен — отвърна Кайл.

— Онзи, който бе изхвърлен на брега преди седмица ли? — попита спокойно Джейк.

— Остави го да пие вода, преди да го подложиш на кръстосан разпит — сопна се остро Онор.

Тя отвъртя капачката на двулитровата бутилка с вода и с усилие я поднесе към устните на Кайл. Отначало по-голямото количество попадаше върху брадясалото му лице вместо в устата му. Но след няколко глътки той схвана чалъма и започна да пие ненаситно.

— По-спокойно — възпря го Джейк и дръпна бутилката от устните му. — Ако продължаваш да пиеш по този начин, ще повърнеш върху любящата си малка сестричка.

Кайл въздъхна, затвори очи и се облегна на ръката на Джейк. Той трепна, когато нещо докосна наранените му устни.

— Спокойно — обади се Джейк. — Онор маже устните ти с мехлем, за да не кървят всеки път, когато се усмихваш.

— Какъв е мехлемът? — попита Кайл.

— Пилешки тор — отвърна тя. — Така няма да го оближеш на момента.

Той се засмя, но веднага простена от болката в ребрата.

— Какво се е случило с ръката ти? — попита Онор.

Кайл я погледна, сякаш се питаше каква част от истината да й спести.

— Не се опитвай да я предпазиш — вметна Джейк. — Тя е много по-жилава, отколкото си мислиш.

— Минах доста близко до един куршум — призна Кайл, — но в момента ребрата ме болят повече.

Онор издаде приглушен звук и прехапа устните си.

— Стой неподвижен — каза Джейк на Кайл. — Ще погледна по-отблизо.

Той извади нож от калъфа и внимателно разряза плата на лявото рамо на Кайл. Онор си пое дълбоко дъх и се наведе по-близо. Точно под рамото плътта и водолазният костюм бяха покрити с пясък и засъхнала кръв. От външната страна на ръката му зееше огромна рана.

Подпухналата плът сълзеше на местата, където не бе хванала коричка.

Много внимателно Онор докосна здравата кожа около раната. Беше гореща.

— Раната е инфектирана — изхлипа тя отчаяно.

— Не е опасно — каза Джейк.

— Откъде знаеш?

— Няма червени петна по ръката си — отвърна той и погледна Кайл. — Как е стомахът ти?

— Добре — отзова се автоматично Онор.

— Не твоят, а на Кайл.

— Жаден.

Джейк погледна към морето и видя само онова, което бе видял и преди — вода, скали и острови. Но все още не можеше да изтрие спомена за загадъчната точка на радара и олимпика, за който му бе говорил Конрой и който Джейк така и не бе видял.

— Ще пиеш колкото искаш, след като се качим на лодката — реши Джейк. — Трябва да се махаме оттук.

— Кехлибарът — напомни Кайл. — Аз трябва да…

— Кажи ми къде се намира — прекъсна го Джейк нетърпеливо. — Ще се върна за него веднага щом се уверя, че двамата с Онор сте в безопасност.

Кайл понечи да каже нещо, после поклати глава.

— Какво има? — попита Онор.

— Не мога да рискувам — отвърна брат й.

— Какво имаш предвид?

Кайл само поклати глава. Под побелялата му брада, небръсната поне от месец, лицето му имаше същите непоколебими черти, които Джейк бе видял у Онор. Донован бяха упорити до мозъка на костите си.

— Кайл? — натърти Онор. — Какво не можеш да рискуваш!

— Да остави кехлибара при мен — вклини се грубо Джейк. — Но това не бива да те изненадва, лютиче. Ти също не ми вярваш.

— Не е това… По дяволите — изохка Кайл. Беше му трудно да обясни с пресъхнали устни и замъглен разсъдък. — Случайно да ти се намира кислородна бутилка? Моята е на привършване.

— Имам — каза Джейк.

— А GPS-устройство?

— Да.

Кайл Въздъхна и почти се усмихна.

— Нищо чудно, че имаш собствен бизнес. Нищо не ти се изплъзва.

— Къде е твоето GPS-устройство? — попита Джейк.

— Потъна със зодиака.

Дъхът на Онор се чуваше от разстояние.

— Какво се случи?

— Куршуми — изрече Кайл измъчено. — Джей, искам да ми дадеш дума, че ще ми донесеш кехлибара, преди да ме отведеш от острова.

— Не! — намеси се Онор. — Нуждаеш се от лекар повече, отколкото от някакъв кехлибар, дори и за него да се носят легенди.

Макар и зачервени, очите на Кайл не бяха загубили блясъка си. Той погледна Джейк в очакване на отговор.

— Сестра ти е права — кимна Джейк. — Нуждаеш се от лекар.

— Мога да почакам.

— Кехлибарът — също.

— Точно там е работата. Потопих го доста набързо. Може да се откъсне и да отплава всеки момент.

— Остави го да отплава — каза рязко Онор.

— Едва ли искаш да кажеш точно това — възпротиви се Кайл.

— Как ли пък не!

— Би ли й обяснил? — обърна се уморено Кайл към Джейк. — Това не е по моята част.

Докато Кайл вдигаше бутилката е вода към устните си, Онор се обърна към Джейк. В златистозелените й очи се четеше решителност, не по-малка от тази, на брат й.

— По никакъв начин не можеш да ме убедиш, че кехлибарът е по-ценен от живота на брат ми — изсъска тя.

— Точно там е работата — рече Джейк неохотно, защото наистина искаше да отведе Онор на безопасно място. За съжаление нейната безопасност бе пряко свързана с панела от Кехлибарената стая. — Брат ти е последният, който е видял този панел. Ако ти беше някой като Змийския поглед, щеше ли да повярваш, че Кайл го е загубил?

— Но…

Джейк продължи да говори.

— Или щеше да вярваш, че го е скрил някъде, докато утихне шумът около него. И с тази увереност Змийския поглед ще се захване за нещо, което според него ще направи Кайл по-приказлив. Например обичната му млада сестра.

— Това е нелепо — опита се да го произнесе рязко Онор.

Джейк знаеше по-добре. Той отново се обърна към Кайл.

— Имаш думата ми. Къде потопи кехлибара?