— Когато ми говорите така, имам усещането, че външният свят съвсем не е безопасно място.

— Вероятно защото ти смяташ така. А това би могло да е основателна причина да излезеш и да се пребориш с демоните си. — Гласът й звучеше успокоително, но съветът й изглеждаше все така неизпълним. — Докато не го направиш, нито аз, нито който и да било друг може да ти помогне.

— Какво имате предвид? — Мили боже, дали терапевтката й не иска да каже, че приключва с нея?

— Само това, че трябва да излезеш поне за час. Или за трийсетина минути. Колкото можеш да издържиш. Виж, представи си, че отиваш с колата си до супермаркета или до библиотеката, или пък че идваш в кабинета ми. Това винаги е свързано с някакъв персонален риск. Просто се опитвам да ти обясня, че се налага да приемеш някакво малко предизвикателство, за да се пребориш с фобията си. — Тя се поколеба за миг, вероятно без да си дава сметка, че в този момент жената в другия край на линията плаче тихо. — Не ти ли звучи разумно?

Сандра кимна, после отвърна едва чуто:

— Да.

— Чудесно. В такъв случай, защо не отидеш на кино?

Тя поклати глава.

— Има прекалено много хора. А и филмите напоследък са доста дълги.

Вече знаеше какво трябва да се опита да направи. И това нямаше нищо общо със скучен филм в тъмния, тайнствен салон. Имаше нужда да се срещне с хора, с които да се чувства в безопасност, с които нещо я свързва. Единственият начин да излезе навън и да води някакво подобие на нормален живот, което можеше да си представи, бе сред приятели, с които да води интересен за нея разговор като противовес на весело празненство, където кльощави момичета и разгонени младежи се забавляват, докато тя се поти в кухнята.

— Какви са увлеченията ти? — попита доктор Ратнър. — Какво би те накарало да се чувстваш добре, и при това е достатъчно привлекателно? Няма значение какво е то, стига да е нещо, което би могла да направиш.

— Не знам!

— Е, хубаво. — Гласът й беше благ, но в него се долавяше твърда нотка, каквато рядко бе чувала. — Много хубаво. Това ще бъде задачата ти за следващата седмица. Намери нещо — само едно нещо — за това време, което би могло да те измъкне от дома ти и с което би се занимавала повече от час. Още по-добре, шейсет и една минути. Стига да е повече от час. Това ще е голям прогрес. Готова ли си за такова предизвикателство?

Един час.

Би могла да го направи.

Наистина ли?

Много й се искаше. Копнееше да се почувства по-добре. Затова попита:

— Може би имате предвид нещо като разходка до близкия супермаркет? До катедралата или дори до зоологическата градина?

— Не, Сандра. Това, за което говориш, са неща, които можеш да направиш сама…

Значи беше права.

— … а аз ти препоръчвам да прекараш един час сред хора. Да се видиш с някого в града, да посетиш някое обществено мероприятие, каквото се сетиш. Няма значение какво е, стига само да те мотивира достатъчно, за да излезеш. — Замълча за момент, но тъй като тя не каза нищо, продължи: — Сигурна съм, че ще ти се отрази изключително добре.

— Добре — отвърна Сандра, почувствала се внезапно като капризно дете. — Чудесно. Ще се опитам.

— Радвам се да го чуя — увери я доктор Ратнър. — Имай предвид, че говоря сериозно. Струва ми се, че няма да бъде толкова трудно, колкото си мислиш. Но ще промени изцяло живота ти.

Ще промени изцяло живота ти.

Ако изобщо се нуждаеше от нещо, то беше точно от промяна. Без значение каква, стига само да я изтръгне от рутината, преди изцяло да я погълне.

След като приключи разговора с психоаналитика, Сандра се върна при компютъра и отвори местния сайт. Беше достатъчно само да изпише „Клуб на анонимните…“ — и статията, за която й спомена Стив Фриц, се появи върху екрана на монитора.

КЛУБ НА АНОНИМНИТЕ ШОПИНГ МАНИАЧКИ.

„И вие ли сте като мен? Обичате обувките и не можете да устоите на изкушението да ги купувате? Ако носите трийсет и седми номер и проявявате интерес да размените своите «Маноло Бланик», «Мали» и т.н., елате във вторник в района на Бетесда. Може би ще успеем да си помогнем взаимно.“

Отдолу следваше телефон и електронен адрес.

Дълго време разглежда съобщението, като се опитваше да се застави да се обади, но това й се струваше прекалено трудно като първа стъпка. Да се гмурне изведнъж в среща с толкова много хора, които без съмнение щяха да очакват от нея да бъде общителна… Колкото и подходяща да й изглеждаше тази група, имаше нужда да подходи бавно към новото начинание.

Но беше истински заинтригувана. Затова седна и започна да си избира малки предизвикателства.

И така, първото бе да отскочи в ресторант за бързо хранене. Тъй като менюто му не включваше нищо, позволено за хора с наднормено тегло, посещението щеше да е кратко. Влезе, поръча си диетична кола, настани се на маса до прозореца, започна да пие бавно, насилвайки се да следва съвета на доктор Ратнър да се остави на усещането за дискомфорт.

Двайсетте минути й се сториха два часа, но когато си тръгна, Сандра изпита удовлетворение, че е направила нещо.

Наистина съвсем незначително и вероятно милиони хора по света го вършеха ежедневно, без даже да се замислят, но за нея това бе начин да се научи да се бори с фобията си, така че веднага щом подобни нетърпеливи мисли я нападнеха отново, щеше да си наложи да ги отпрати.

Досега невинаги й се бе удавало.

— Колкото по-усилено се опитваш да прогониш страховете си, толкова по-упорито те ще се връщат — предупреди я доктор Ратнър, след като й се обади по-късно.

— Това е глупаво — мрачно отбеляза тя. Ядеше й се сладолед. И пица. Както и шоколадови вафли с разбит крем.

Искаше й се нещо, което да й достави удоволствие, каквото не бе изпитала, докато пиеше диетичната газирана напитка в ресторанта за бързо хранене.

— Нещата са такива, каквито са — каза психоаналитичката. Често бе чувала подобни влудяващи психологически изводи, които с нищо не й помагаха.

— Наистина е жалко — оплака се тя. Всеки човек на света можеше да се движи по улиците, без да получава сърцебиене. — Мразя това! — Господи, толкова беше потискащо! Но нищо не можеше да направи. Освен да го мрази. Само изразяваше чувствата си. Обичайно доктор Ратнър аплодираше подобна проява.

— Сандра, днес прекара половин час навън и това не те уби. Този факт нищо ли не ти говори?

На върха на езика й беше непочтителният отговор, че единственото, което й се е искало, е да се втурне към апартамента си, за да се отърве от тълпата непознати, но се въздържа, тъй като се опасяваше, че резултатът щеше да има обратен ефект.

— Само това, че трябва да опитам нещо друго.

— Много добре! — Доктор Ратнър изглеждаше изключително доволна. Очевидно смяташе това за огромен прогрес.

А може би беше истина.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка? — попита тя. — Някакъв музей? Или обяд в обикновен ресторант?

— Записах се за сеанс с хипнотизатор — съобщи Сандра, очаквайки лекарката да изрази или учудване, или неодобрение. — Надявам се да успее да ми помогне да се преборя с фобията си. — Последва кратка пауза, след което попита: — Може би го намирате за глупаво?

— Съвсем не — отвърна доктор Ратнър. — Само се упреквам, че не ти го препоръчах по-рано.

— Сериозно? Значи виждате някакъв смисъл в това?

— Със сигурност знам, че е помагало на много хора. Ще е чудесно, ако се окажеш една от тях.

— В противен случай…?

— Е, поне няма да ти навреди. Бих казала, че по-скоро ще се почувстваш по-добре, защото ще научиш някои нови начини да се владееш, когато се озовеш в тревожна ситуация. Много добро решение, Сандра. Гордея се с теб!



Два дни по-късно, когато Сандра опитваше да се реши да напусне апартамента си пет минути преди поредния си ангажимент с доктор Ратнър, се замисли върху думите й.

Разбира се, много уважаваше психоаналитика си. Толкова много, че не се осмеляваше да я нарича Джейн, въпреки че тя многократно й бе отправяла подобна молба. Далеч по-удобно й беше да споделя с доктор Ратнър най-съкровените си мисли. Респектът й стигаше дотам, че не искаше да признае страха си от хипнотизаторския сеанс, за който така радушно я бе поздравила лекарката.

Затова си пое дълбоко дъх и отвори входната врата.

Когато най-сетне се озова в квадратната тухлена сграда, в която се намираше кабинетът, вече бе закъсняла с десет минути. Докато пътуваше в тясната метална кабина на асансьора към третия етаж, се опитваше да измисли някакво правдоподобно оправдание пред секретарката, която би трябвало да я посрещне. Но като се озова в малката приемна, не завари никого. Всъщност помещението се оказа претъпкано с книги и списания и единственият посетител бе привлекателен възрастен мъж, какъвто можеше да се очаква да се види в стая, пълна с разнообразна литература.

— Сандра? — посрещна я с широка усмивка той.

— Да. Извинете, че закъснях. Задръстването е толкова…

— Не се притеснявайте — махна с ръка непознатият. — Много хора променят решенията си в последния момент и не дават да се разбере за това. Тежко е да се изправиш лице в лице със страховете си.

С всяка изминала минута й ставаше все по-трудно.

— Има ли все още време да… Простете, не знам какво се прави в такива случаи. Часовете строго определени ли са?

— Зависи изцяло от вас. — Отвори вратата към основното помещение и й направи знак да влезе. — Винаги оставям около половин час промеждутък между сеансите, така че клиентите ми да не се чувстват притиснати от времето.

Тя влезе в кабинета и установи, че е съвсем малко по-широк от приемната, която току-що напусна. Стените бяха опасани с лавици, огъващи се под тежки томове по психология и хипноза, наред с различни здравни издания и наръчници за по-добро самочувствие, та чак до съвети как да дресираме кученцето си.

— Седнете — посочи той към олющения люлеещ се стол и се настани зад бюрото, само на няколко крачки встрани.

Сандра се отпусна в люлеещия се стол и изпусна шумно въздуха, който несъзнателно бе задържала доста дълго време.

— Уоу! Наистина е удобно.

— Нали? — Мъжът пренавиваше аудиокасета и не откъсваше очи от нея. — Вече е на почти двайсет години и е поправян толкова пъти, че отдавна престанах да ги броя. Въпреки всичко, досега не съм намерил нищо по-подходящо.

Тя кимна.

— За какво е касетата?

— За да запиша срещата ни. Имате ли нещо против?

Имаше ли? Не беше сигурна.

— Защо?

— Много често пациентите ми искат да получат запис и да го изслушат на спокойствие у дома си, за да повтарят успокоителните упражнения, на които ги уча. Но всичко зависи от вас.

— Значи и аз ще получа такъв?

— Разбира се. Но срещу малка добавка към цената на сеанса.

— А! Добре — кимна отново тя. Звучеше съвсем разумно. И ако наистина щеше да се почувства по-добре, в което не се съмняваше, щеше да има нужда от всяко средство, което би могло да й бъде от полза. — Чудесно.

Той сложи касетата в касетофона, натисна копчето и върху машината светна червен индикатор.

— А сега, ако сте готова да започнем, просто се отпуснете в креслото и затворете очи.

Сандра се подчини.

— Слушайте гласа ми. Позволете ми да ви отведа в един нов, свободен свят, без тревоги…

Тембърът му беше подходящ за това. Не прекалено нисък, но не и дразнещо висок. Среден. И съвсем спокоен.

Познат.

Опитваше да го следва, докато се стараеше да накара въображението си да полети над мраморно стълбище към широк коридор с множество врати, но беше толкова разсеяна от усърдните си опити да разпознае гласа, че не можеше да се съсредоточи върху задачата.

— Когато погледнете към вратите, ще забележите, че на всяка от тях е написана по една дума. Като любов, омраза, гняв, страх… каквото и да е. Зависи изцяло от вас.