Бет Харбисън - Клубът на анонимните шопинг маниачки

Не беше невъзможно. Ами онова момче, което й се обади? Беше наистина зловещо. Непрекъснато бе повтаряло, че има нужда да излезе навън и би могло да купи дамски обувки трийсет и седми номер, както и да участва в размяната. Сякаш ставаше въпрос за картички на бейзболисти или някакви лепенки, които могат да си разменят на игрището. Беше почти невъзможно да му се откаже. Може би беше неудачник, за когото това бе единствената възможност да се срещне с жени, но от друга страна, нищо чудно да беше някой психопат, имитиращ добре женски глас, само и само да се добере до адреса й и да й докара непредвидени неприятности.

Бе проявила достатъчно предпазливост, като публикува мобилния си телефон така, че никой да не може да я проследи, с което разбиваше на пух и прах теорията на Фил Карсън, че подвижната връзка само обременява разходите й. Но след като й се бяха обадили Хелън, Флорънс и Сандра, Лорна с готовност им бе съобщила адреса си само след кратък разговор.

Може би някоя от тях… като например Флорънс. Наистина ли съществуваше жена с такова име, или се бе поддала на уловка, хвърлена от умопомрачен маниак?

Със свит от притеснение стомах, Лорна отиде до вратата, за да се увери, че веригата е сложена. Можеше да погледне през шпионката и да се увери, че онзи, който я търси, изглежда… нормално.

И зачака.

Чу първото почукване в седем без три минути. Тя забърза към вратата и надзърна през шпионката. Беше висока слаба жена с прошарена коса, която й напомняше за Круела де Вил. Беше смръщена и носеше три големи пазарски чанти.

Лорна отвори вратата.

— Здравейте — каза, осъзнавайки внезапно, че не си е подготвила приветствие предварително. — Добре дошли в Клуба на анонимните шопинг маниачки. Аз съм Лорна.

— Флорънс Майърс — представи се непознатата, като се втурна в апартамента, удряйки домакинята с пълните торби, докато минаваше покрай нея. — Първото, което трябва да направим, е да сменим името.

— Да сменим името? — повтори Лорна.

— Точно така. Сегашното звучи като рехабилитационна програма за наркомани или алкохолици. Нямаме нужда от подобна реклама.

Всъщност според Лорна ставаше въпрос точно за нещо такова.

— Мислите ли?

— Аха. Какво мислят по въпроса останалите?

— Все още не зная.

— Искате да кажете, че не сте разговаряли с тях?

— Не. Не и на тази тема.

Флорънс изглеждаше раздразнена за момент, после сви рамене и додаде, повдигайки чантите:

— Къде да оставя това?

— Какво има в тях?

Гостенката я изгледа, сякаш току-що я бе попитала кое число следва след три.

— Обувки, разбира се!

Трябва да бяха много обувки.

— Във всички торби?

Флорънс започна да отваря чантите, да вади различни чифтове и да ги нарежда на пода. Някои от тях бяха доста смачкани, за което бе допринесъл и фактът, че бяха натъпкани сред останалите, но повечето бяха… ами, изключително грозни. И от нито една известна марка.

— Виждате ли тези? — Жената вдигна чифт, приличащ на кожени сандали, на който Лорна би могла да се възхити като дете. Бяха в цвят, който в днешно време се определя като бледорозово. — „Джими Чу“. Лимитирано производство.

— „Джими Чу“? — скептично повтори Лорна.

Другата кимна самодоволно.

— Никога не прави модели без токове.

— Ами, сигурно… — Нямаше смисъл да спори. Взе едната обувка и започна да я разглежда. Етикетът изглеждаше оригинален, но беше залепен малко разкривено. — Откъде ги взехте?

— От Ню Йорк — дръпна обувката от ръката й Флорънс. — На ъгъла на Четиридесет и осма улица и Пето Авеню.

— Съжалявам, но не познавам достатъчно добре Ню Йорк. Що за магазин е това?

— Изобщо не е магазин — прекъсна я гостенката, сякаш Лорна току-що бе изрекла нещо изключително глупаво. — Купих ги от един млад човек, който търгуваше с обувки и чанти. По-голямата част от тях продадох по интернет. Натрупах доста пари от това. Но тези — погледна с възхищение към въпросните сандали, — те са специални. Не се съмнявам, че ще се намери кой да ми предложи два чифта чисто нови за тях.

— Искате да кажете, че сте ги купили от уличен търговец?

Флорънс сви рамене.

— Знам, че вероятно са крадени, но това не ги прави по-малко ценни.

Лорна сдържа думите на върха на езика си, за да не й каже, че смачканият им вид напълно ги обезценява, но реши да премълчи. За своя беда, бе възпитана да бъде винаги любезна.

За щастие на вратата отново се почука и тя отиде да отвори. Страхът й от среща с опасен маниак бе изместен от опасението, че ще й се наложи да прекара вечерта в апартамента си с група изгубили ума си жени, които се опитват да разменят оранжеви, ръчно изработени боти за кожени ботуши на „Етиен Айгнер“.

Дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори вратата, за да се озове пред подобна на статуя червенокоса жена в ленена рокля с цвят на слонова кост и с отворени обувки на „Емилио Пучи“, пищно украсени с брокат. В едната си ръка държеше старомодна чанта тип плик, а в другата — неголяма найлонова торба.

Без съмнение вътре имаше кутия с обувки.

Лорна би забелязала това дори от километри.

Непознатата се усмихна, сякаш беше филмова звезда, и заговори:

— На правилното място ли съм попаднала? Вие ли сте Лорна?

Домакинята бе прекалено замаяна от появата й, както и от обувките, за да откликне веднага.

— Да — каза накрая. — Извинете ме, вие сте…?

— Хелън Захарис. — Извади от торбата бутилка вино, разкривайки загорялата си ръка. — Приятно ми е да се запознаем. Не съм сигурна какво ще представлява срещата ни, но виното е подходящо за всички случаи.

— Много мило от ваша страна — топло стисна дланта й Лорна и отстъпи, за да й направи място да влезе. — Обожавам „Емилио Пучи“. Не мисля, че съм виждала този модел преди.

— И аз не съм попадала на него тук. Купих го в Лондон — усмихна се Хелън и погледна към Флорънс. — Здравейте.

— Флорънс Майърс — сухо се представи другата. — Не смятате ли, че трябва да променим името?

— Извинете…? — обърка се новодошлата.

— Клуб на анонимните шопинг маниачки. — Флорънс поклати глава. — Звучи ужасно.

Лорна потисна желанието да извие очи към тавана, за да не обиди гостенката си.

— Нямам нищо против. Беше просто нещо като… Не мога да обясня точно. Нещо като шега.

— Много е подходящо — увери я Хелън. — Харесва ми. Действително съм пристрастена към обувките. Не ми е удобно да ви разказвам до какви падения съм стигала заради тях. — Поколеба се, после отново се усмихна.

Кой знае защо й се струваше много позната, но не можеше да се сети откъде.

— Що се отнася до мен, бих могла да мина и без тях — с тон, по-остър от всякога, отбеляза Флорънс, — но клиентите ми ги харесват.

Лорна хвърли поглед към часовника на стената. Вечерта се очертаваше необичайно дълга. Дали щеше да дойде още някой? Може би Сандра?

— Какво да ви предложа за пиене? — попита учтиво. — Има бира, вино и безалкохолно. Хелън, може да отворим бутилката, която донесохте.

— Как ви се струва чаша „Дюбоне“8? — предложи Флорънс.

— Имате ли от него?

„Дюбоне“. Господи, не се бе сещала за това от години. Всъщност някъде от седемдесетте, когато непрекъснато бяха играли хазартна игра с подобно име.

— Съжалявам, не. Но… — Какво, по дяволите, беше „Дюбоне“? Уиски? Бренди? — Може би нещо друго?

— Коктейл от шампанско и газирана вода — заяви Флорънс, като продължаваше да вади от найлоновите чанти чифт след чифт евтини обувки. — Обичате ли шпритцер? Би свършил работа в момента.

Лорна улови погледа на Хелън, докато отиваше към кухнята.

— Нещо за вас?

Жената й се усмихна съчувствено.

— Засега нищо, благодаря.

В тясната кухня Лорна погледна през прозореца и забеляза точно отдолу някакъв мъж, облегнат на невзрачна икономична кола, който гледаше към нейния апартамент.

Нервите й се обтегнаха. Дали не беше същият, който й се обади с признанието, че е пристрастен към дамските обувки? Възможно ли бе да се е засегнал дотолкова, задето го бе отпратила, че сега е дошъл да я следи?

Не, това беше налудничаво. Блокът беше голям и много хора идваха и си тръгваха през целия ден. Бе допуснала въображението си да я подведе. Все пак се опита да запомни как изглежда, ей така, като предпазна мярка, в случай че й потрябва по-късно. Спокоен, рус, със средно телосложение. Би могъл да бъде всеки.

Съсредоточи вниманието си към хладилника, търсейки сода за питието на Флорънс. Смеси я с шардоне, тъй като нямаше шампанско, а и се съмняваше, че гостенката й ще забележи разликата.

На вратата отново се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Хелън:

— Искате ли да отворя?

— Бихте ли ми направили тази услуга? — с благодарност отвърна Лорна. Втората посетителка вече бе започнала да й харесва. Беше от хората, които навсякъде се чувстват като у дома си и се разпореждат с единствената цел да направят живота на другите по-лесен.

Точно гостенка по вкуса й.

Докато Флорънс, от друга страна…

Отпи голяма глътка от виното, преди да го върне в хладилника. В гостната Хелън разговаряше с друга жена.

Много добре. Защото без съмнение новодошлата беше жена. Нито един мъж не би могъл да преправи гласа си толкова добре. Отново погледна през прозореца и забеляза, че макар колата да е все още там, шофьорът й бе изчезнал. Вероятно бе дошъл на гости на приятел.

Това не би трябвало да я притеснява. Поне засега. Разполагаше с прекалено много време за тревоги после, а и имаше основателни причини да се притеснява.