— Какво има?

— Наистина ли са „Прада“? — посочи с ръка Лорна.

— А, да. Въпреки че модата им мина преди две години. Не знаех какво точно трябва да донеса.

Лорна беше на седмото небе.

— Обожавам ги! Толкова отчаяно исках да си ги купя, когато ги видях за първи път, но си изкълчих глезена… — Беше една от многото унизителни истории с обувки, които би могла да разкаже по-късно, ако срещата не потръгне. — Но застрахователната компания отказа да ми плати обезщетение, така че не можах да си ги позволя.

Разгледа ги по-отблизо. Без съмнение бяха в отлично състояние. Сякаш никога не бяха носени.

— Аз ги имам в черно — съобщи Сандра. — Както и чифт на Кейт Спейд9, които изглеждат подобни, обаче токчетата им не ми харесват.

О, беше невероятно!

Лорна прекара доста тежки часове, докато избираше между три чифта, които да представи за продан, защото като домакиня се чувстваше задължена да предложи нещо. Още повече че начинанието беше нейна идея, но сега си мислеше, че би трябвало да отиде до гардероба си и да извади още няколко.

— И така! — Флорънс плесна с ръце по бедрата си. — Как предлагате да го направим? Като на търг? — Взе фалшивите розови сандали на „Чу“. — Тези са много специални, както вече казах. Струва ми се, че ми се полагат поне два чифта в замяна, но тъй като останалите са донесли само по един-два, ще се задоволя и с един. Но само този път. — Протегна ги към останалите. — Е, някой иска ли ги?

Последва почтително мълчание.

Лорна се почувства неловко.

— Може ли да ги разгледам? — попита, въпреки че интересът й бе престорен.

Щом се озоваха в ръцете й, ниското им качество стана още по-очевидно, ако това изобщо беше възможно. Около подметката имаше засъхнало лепило, грубите шевове върху кожата бяха неравни. Не знаеше как да изкоментира дефектите, без да засегне гостенката си. За щастие забеляза, че на подметката е маркиран номер четиридесети — поредното несъответствие, което й предостави търсената възможност за измъкване.

— Размерът е по-голям — каза, внезапно обзета от съмнение. — Не съм ли споменала в съобщението, че става въпрос само за номер тридесет и седми? — Господи, дали не се бе объркала и не бе изгубила напразно времето на тези жени?

— Да — бързо се намеси Хелън. — Написано е. И точно затова донесох тези.

— Аз също — обади се и Сандра и допи виното си. Сега изглеждаше малко по-самоуверена.

Естествено, питието бе причината за това.

— О, я стига! — възрази Флорънс. — Като се имат предвид нитратите, които поглъщаме ежедневно, днешният четиридесети номер е предишният трийсет и седми. — Погледна собствените си безформени стъпала, заради които без съмнение правеше обувките си по поръчка.

Лорна тръгна към кухнята, за да донесе бутилката, като мимоходом подхвърли:

— Съжалявам, ако не съм била достатъчно ясна, Флорънс. Щом всички носим предишния трийсет и седми номер, значи не бихме могли да правим размяна за друг.

— Тук имам най-различни номера — раздразнено отвърна Флорънс и започна да рови из торбите. — Ето… чакайте да видя… пак четиридесети. Казвате, че не стават. Трийсет и пети. Ааа… и седми. — Задели този чифт. — Може да свършат работа. Човек никога не знае дали номерата съответстват.

— Изобщо не съм чувала за „Багело“ — заяви Сандра, разглеждайки надписа върху вътрешната страна на обувките.

— Това е верига универсални магазини — поясни Хелън, без нотка на упрек в гласа.

Флорънс й хвърли пронизващ поглед.

— Да не би да имате нещо против универсалните магазини?

— Абсолютно нищо — отвърна Хелън, едва потискайки напиращата на устните й усмивка. — Но се съмнявам, че номер трийсет и седми от такъв щанд би станал на някоя от нас. — Направи кратка пауза и добави: — Там тенденциозно занижават номерацията.

Лорна отново напълни чашата й с вино и се запита как е възможно толкова елегантна и очевидно доста начетена жена да знае нещо за модните тенденции в универсалните магазини.

— Ето — триумфално каза Флорънс, измъквайки чифт сиви платнени еспадрили. — В такъв случай „Ралф Лорън“ е напълно подходящ за вас. — Подаде ги на Хелън и се усмихна самодоволно. — Уверявам ви, струват доста пари.

Тя ги повъртя в ръцете си и кимна.

— Наистина са „Ралф Лорън“. Оригинални при това. Само дето са произведени през 1993 или 1994 година.

Флорънс изглеждаше много доволна от себе си.

Докато наливаше вино на Сандра, Лорна също ги разгледа.

— И така? Кой иска да направи сделка? — попита Флорънс.

Сандра, която вече бе надигнала чашата, заяви:

— Прекалено съм ниска, за да ходя на равна подметка.

Лорна погледна презрително обувките. Бяха изключително смачкани, но се опасяваше, че ролята на домакиня я задължава да приеме предложението.

Бе на път да го направи, когато се обади Хелън:

— Добре. — Очевидно просто се опитваше да бъде любезна. По лицето й ясно личеше, че искрено се забавлява, и дори не си направи труда отново да разгледа предлаганата стока. — Ще ги разменя за моите „Пучи“.

Лорна изпита почти физическа болка в гърдите си.

— О, не, не и за тези „Пучи“! Чакайте… Аз имам… — Започна да мисли трескаво. — Имам чифт на „Анджолини“, който сигурно ще ви хареса повече.

Флорънс местеше поглед от едната жена към другата.

Хелън се обърна към Лорна:

— Не, не. В никакъв случай на „Анджолини“. Неговите са много по-скъпи от тези. — И незабелязано смигна на домакинята.

Значи беше разбрала.

Сандра, от своя страна, изглеждаше напълно объркана.

Лорна веднага подхвана играта на Хелън:

— Може би сте права… — Беше сигурна, че Флорънс щеше да сграбчи възможността да вземе онзи чифт, който беше прекалено скъп, за да бъде разменян изобщо.

Затова за двете беше голям шок, когато Флорънс поклати глава:

— Съжалявам, дами. Тези еспадрили заслужават два чифта. При това дизайнерски — натърти ясно, сякаш останалите бяха донесли обувки, купени от магазини за втора употреба.

Хелън се изсмя неособено любезно.

— Прекалено богата сте за мен. — Наистина умееше да манипулира хората. — Не мисля, че съм в състояние да ви помогна.

— Аз също имам само няколко чифта — обади се Лорна, надявайки се, че носът й няма да започне да расте заради тази очевидна лъжа. — Мислех си, че просто ще поседим и ще си поговорим за страстта си към обувките. — Дано да бе разбрала правилно другите две жени, защото никак не й се искаше да ги подвежда.

— Добре — каза Сандра. Лицето й бе леко зачервено, вероятно от виното, и вече видимо бе започнала да се отпуска. — Знаете ли, че в дълбока древност човекът, измислил първите сандали, ги е направил, като привързал плоско дърво или животинска кожа към стъпалата си с черво от плячката си?

За момент настъпи тишина и всички се обърнаха изненадано към нея.

— Чела съм доста — сви рамене тя и лицето й стана тъмночервено като на герой от анимационен филм.

Лорна се усмихна.

— Тогава ни разкажете още нещо.

— Добре. Обувките са създадени доста по-късно от хора, живеещи в студен климат. Използвали за основа сандалите, като добавяли нагоре още животинска кожа. Също като в наши дни, ако се замислите по-сериозно по въпроса.

— Значи в социологичен план — опита се не съвсем удачно да импровизира Лорна — не сме толкова напред в развитието си, колкото си въобразяваме.

— Точно така! — възкликна Сандра. — Все още сме доста обвързани с праисторическите си предшественици.

— Много интересно. В такъв…

— Ей, я чакайте — вдигна ръка Флорънс. — Извинете. Аз трябва да си тръгвам. Започна безразборно да хвърля обувките обратно в торбите. — Нямах представа, че срещата ни ще се обърне на литературен клуб или нещо подобно. Това не е за мен.

Първият импулс на Лорна бе да се престори на разочарована и да възрази, но успя да го потисне.

— Съжалявам, че нищо не се получи — каза на Флорънс, докато я изпращаше към вратата, за да й попречи да премисли и да се опита да поднови сделката за чифта на „Емилио Пучи“, предложени от Хелън.

— Ами… ако все пак пожелаете някои от моите обувки, влезте в сайта ми в интернет. Търсете „Флорс Фешън“. Ще се спазарим бързо, защото вече знам, че живеете в града. — Напусна апартамента, подвиквайки през рамо: — Запомнете, „Флорс Фешън“.

Лорна затвори вратата след нея и пое дълбоко въздух, преди да се върне при двете жени и да види тяхната реакция.

Последва момент на напрегната тишина, през който си представи как всяка от тях се опитва да прецени останалите.

Най-сетне, след четири чаши вино, Сандра се обади първа:

— Жалко за обувките.

— Не защитавай обувките — бързо се отзова Лорна, използвайки една от най-забавните реплики на Тим Ган от Проект „Бягство“10. Веднага обаче се сети, че не познава тези жени и вероятно щяха да я помислят за луда, затова побърза да обясни онова, което сега й се струваше неуместна шега. — Това е от шоуто…

— Проект „Бягство“! — обади се Сандра. — Господи, обожавам това предаване. И когато Тим Ган каза онова за Уенди…

— Невероятно попадение — намеси се и Хелън. — При това напълно си го заслужаваше, защото обувките й действително бяха старомодни.

Всички се разсмяха и облекчението се разля из стаята като топла вълна.

Точно в тази минута, когато обсъждаха нещо толкова незначително като някакво си телевизионно шоу, Лорна разбра, че идеята й наистина може да проработи. Беше обвързващ момент. Настроението се бе разведрило, всички се смееха и бъбреха за утвърдени и някои нашумели начинаещи дизайнери, за мига, в който бяха открили страстта си към обувките, и накрая за Флорънс.

— Направо изпадна в паника, когато й предложих брокатените „Пучи“, нали? — обърна се Хелън към Лорна. — Видях го в очите ти. Много съжалявам за това. — Измъкна обувките и ги подаде на домакинята. — Ето. Вземи ги. Заслужи си ги след всичко, през което премина, за да ни събереш тук.

Лорна още веднъж се улови да изговаря правилното нещо вместо онова, което си мислеше:

— Не, наистина. Благодаря ти, но не мога просто да ги взема. Не такъв е замисълът на срещата ни.

— Но аз нямам нищо против! — Хелън погледна към Сандра: — А ти?

Другата поклати глава.

— Абсолютно нищо. Дори съм готова да ти подаря и своите. Сигурно си била истински изумена, когато Флорънс е пристигнала и е започнала да разтоварва стоката си.

Лорна се разсмя.

— Бях малко нервна, че не съм обяснила намеренията си достатъчно ясно в съобщението.

— Миличка, винаги ще има хора, които няма да те разберат правилно — успокои я Хелън, сякаш се позоваваше на собствения си горчив опит. — Според мен си се справила много добре. Да не би случайно да се занимаваш с търговия?

Лорна поклати глава.

— Работя като сервитьорка в ресторант „Джико“ на Уисконсин Авеню.

— Значи ето къде си усвоила безценните си способности — усмихна се Хелън.

— А вие с какво се занимавате? — попита Лорна и отмести поглед от едната към другата. — Имам предвид и двете.

За момент Хелън замълча, а Сандра обясни охотно:

— Аз съм в телекомуникациите.

— В телекомуникациите?

Сандра кимна и изведнъж сякаш се почувства неудобно.

— Не е кой знае колко интересно, но ми позволява да плащам наема си. — Засмя се тихо. — И сметките за обувки.

Лорна кимна. Очевидно и трите бяха, така да се каже, в една лодка.

— Ами ти? — обърна се към Хелън.

Все същото колебание.

— Преди бях продавачка в „Гарфинкълс“. Искам да кажа, преди да фалират.

— Сериозно? В „Гарфинкълс“? — Лорна винаги бе смятала, че това е магазин за възрастни хора като родителите й, техните приятели и така нататък. И това беше до затварянето му преди около — колко? — повече от десетина години.