Хелън кимна.

— Бях в отдела за мъжки костюми. Имам предвид щандовете, а не в ателието. — Отново се усмихна и повдигна рамене. — Там се запознах със съпруга си, така че нещата сигурно са се развили точно според очакванията ми.

— Говориш за Деметриус Захарис, нали? — попита Сандра.

Другата я изгледа стреснато.

— Да. Откъде знаеш?

Сандра сви рамене.

— Много чета. Наистина много.

— И аз си помислих, че ми се струваш позната — обади се Лорна. — От време на време твои снимки се появяват в светските рубрики на списание „Стайл“.

Хелън за момент сведе очи, но каза с по-спокоен глас, отколкото можеше да се съди от изражението на лицето й:

— Тези снимки често са толкова отвратителни, че се надявам никой да не ме разпознае на тях. — Засмя се нехайно, но в смеха й се прокрадна хлад.

Лорна се съмняваше, че тази елегантна жена може да изглежда зле на снимка, но вече бе разбрала, че темата я притеснява, затова побърза да я промени:

— А сега ми позволете да донеса онзи чифт на „Анджолини“. И огледало. Тогава ще започне размяната!

Тя продължи само няколко минути, за разлика от разговора, който се проточи още час, и трите жени установиха, че с всяка минута и поредната изпита чаша вино се чувстват все по-добре заедно.

Когато изчерпаха всички възможни теми, Лорна попита:

— Кажете ми, разполагате ли с други обувки за размяна? Имам предвид, искате ли да се съберем отново? Нямам представа как бих могла да го организирам.

— Имам хиляди чифтове — охотно предложи Хелън. — А и, честно казано, приятно ми е да съм в среда, която е далеч от скованите политически каузи и показността.

— Чудесно! — Домакинята беше във възторг. Тъй като винаги се бе опасявала, че никой няма да дойде на организираните от нея партита, сега у нея растеше надежда, че нещата ще се случат. Обърна се към Сандра: — А ти?

Лицето на Сандра порозовя от неудобство.

— Аз не излизам често — отвърна, после повдигна рамене. — Но действително имам много обувки. — Въздъхна дълбоко и кимна: — Така че… разбира се. Може да ме броите.

— Страхотно! Съобщението още стои в сайта, така че може би е по-добре да не бързам да го свалям, в случай че има и други, които искат да се присъединят към групата.

Хелън се усмихна.

— О, има много. Въпросът е колко от тях с желание ще се измъкнат от претъпканите си килери, за да дойдат при нас.

След това разговорът стана по-лек и в края на вечерта трите жени се разбраха да се срещнат следващата седмица и да донесат повече обувки.

Когато Хелън и Сандра си тръгнаха, Лорна бе обзета от оптимизъм за бъдещето на Клуба на анонимните шопинг маниачки. Началото бе успешно. Тръгна с празните чаши към кухнята с различна походка от обичайната, което сигурно се дължеше на новите брокатени „Пучи“, и спря да погледа през прозореца как новите й приятелки вървят към осветения паркинг.

Точно когато понечи да се обърне, забеляза стоповете на колата, на която бе стоял облегнат непознатият мъж, да проблясват в тъмнината.

Интересно съвпадение.

Черно BMW бавно потегли от мястото си. Сигурно е на Хелън, помисли си Лорна. Минута по-късно и колата, която бе наблюдавала, напусна паркинга.

Остана до прозореца, очаквайки да види и Сандра да отпътува, но нищо такова не се случи. Тъкмо започна да се чуди дали пък мъжът не бе чакал момичето в колата през цялото време на срещата им, когато на вратата се почука.

Забърза да отвори, сложи веригата и я открехна само толкова, колкото да види, че Сандра се бе върнала.

— Забравила съм си чантата — поясни тя.

— О! Почакай. — Затвори вратата да свали веригата и отново я отвори. — Не съм забелязала. Заповядай.

Сандра влезе.

— Извинявай, че те притеснявам толкова късно.

— Не се тревожи за това. Всъщност имам един въпрос. Направи ли ти впечатление мъж в малка синя кола, докато беше на паркинга?

Другата се замисли.

— Не, мисля, че не. Защо?

— О, нищо особено. — Лорна се поколеба. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи като параноя и да изнерви Сандра, и то защо? Непознатият бе изчезнал. Проследи го как се отдалечава с колата си. — Стори ми се, че видях стар приятел, но може да съм се припознала. — Насили се да се засмее. — Бездруго не беше някой, когото си струва да преследваш.

Сандра я изгледа подозрително.

— Сигурна ли си?

— О, да. Нищо особено.

— Преследването е нещо, с което шега не бива — съвсем сериозно продължи Сандра. — Ако се съмняваш, че този мъж може да представлява някаква заплаха за теб, по-добре да се обадим в полицията.

Лорна беше трогната. От завършване на гимназията не бе имала истински приятелки и макар това все още да не можеше да се нарече близко, а още по-малко пък истинско приятелство, Сандра и Хелън й бяха допаднали и се радваше, че ще ги види отново идната седмица.

— Честна дума, няма нищо — увери я тя. После, за да придаде на нещата по-безобиден вид, додаде: — Похотливи мисли навярно.

— Аха — кимна с разбиране Сандра. — Е… извинявай. Но щом сте скъсали, може би ще е по-добре да не е бил той.

— Може би — мрачно се усмихна Лорна.

Сандра взе чантата си и каза:

— Ще се видим другата седмица.

— Вече нямам търпение.

На вратата гостенката се поколеба и се обърна към нея:

— Искам да ти благодаря, че организира тази среща. — Усмихна се едва забележимо. — Не мислех, че ще дойда тук повече от веднъж. Както вече споделих, не излизам често. А това… беше ми изключително приятно.

Лорна почувства как у нея се разлива топлина.

— Много се радвам.

Сандра си тръгна и Лорна се върна на дивана, замислена върху думите й. Даже повече над това как бе изглеждала. Сякаш наистина мислеше всичко, което беше изрекла.

Започна всичко това като някакъв начин да разреши собствените си проблеми и да се почувства поне малко по-добре. И изобщо не бе допускала, че глупавата, дребна размяна на обувки може да означава толкова много за някого.

Глава 9.

— Барт! Барт! Недей да ближеш това! — Джослин Боуен държеше с една ръка единия от поверениците си — дванайсетгодишния Колин Оливър, протягайки другата към десетгодишния Барт Оливър. Майка им даваше коктейл и както обикновено, двете момчета бяха решили да се измъкнат от леглата си и да заявят присъствието си, слизайки на долния етаж.

Провинението на Колин се състоеше в това, че плюеше към гостите през тясна сламка от масивно сребро. Барт облизваше старателно всяка от хапките със сирене и прилежно ги подреждаше обратно върху подноса.

— Извинете ме за момент. — Майка им — Дийна Оливър, всепризнат символ на новобогаташките домакини, привлечени от модния неотрадиционализъм, се втурна към децата си и Джослин, опитвайки да придаде сърдито изражение на натъпканото си с ботокс лице. Обърна се към момичето и изсъска през стиснати зъби: — Какво търсят тук?

— Сложих ги да си легнат, но бяха твърдо решени да се промъкнат долу, за да видят кои са гостите.

— И ти им го позволи?

На Джос много й се искаше да отбележи, че е само детегледачка и чисто технически, тъй като беше осем и половина вечерта, работният й ден е приключил, но по природа не беше конфликтна личност.

— Опитах се да им попреча, но щом влязох в стаята си, те се изстреляха от тяхната като куршуми. — Разхлаби хватката си върху рамото на Колин, който бе започнал да се дърпа още по-енергично. — Ще кажете ли на мама защо толкова много искахте да слезете тук?

— Аз исках само да й пожелая лека нощ.

— Вече си казахме лека нощ, Колин — скастри го Дийна със замръзнало лице, но очите й гневно святкаха. — Веднага след вечерята. Обясних ти, че очаквам гости и имам да свърша доста неща.

Една от сервитьорките минаваше покрай тях в този момент. Спря пред домакинята и й предложи чаша вино от подноса, от което тя побърза да се възползва. След това се обърна и към Джос.

Преди бавачката да успее да откаже, Дийна изсумтя:

— Тя е от прислугата, не ми е гостенка.

С пламнало лице сервитьорката побърза да се отдалечи.

— Моля те, отведи децата оттук — изсъска Дийна към Джос. — След това веднага се върни. Трябва да отскочиш до „Талбът“ за още вино. Оказа се, че нямаме достатъчно.

— Но ние искаме да кажем лека нощ — взе да хленчи Барт.

Майката спря, изви очи към тавана, след което потупа предпазливо синовете си по главичките и каза:

— Лека нощ, момчета. Не забравяйте, че утре трябва да прекарате заедно с Джослин няколко часа в библиотеката.

Това беше новина за детегледачката, също както нареждането да излезе да купи вино.

— Съжалявам, госпожо Оливър, но утре е почивният ми ден.

— О, така ли? — Дийна изглеждаше изненадана, сякаш и през ум не й бе минало, че Джос би трябвало да има и свободни дни. Всъщност, като се има предвид начинът, по който се отнасяше към нея, би могло да се предположи, че действително не бе мислила по въпроса, тъй като непрекъснато караше момичето да тича нагоре-надолу с различни поръчки, които не влизаха в договора му, при това без да се съобразява нито с деня, нито с часа.

— Точно така — отвърна Джос, прехапала език, за да не продължи с извиненията.

Домакинята я измери скептично с поглед.

— Имаш ли някакви планове?

Аха, бяха я хващали в този капан и преди. Като прекарваше почивния ден в стаята си или пък по някакъв друг начин издаваше, че няма сериозни ангажименти, неизбежно си бе осигурявала няколко часа допълнителна работа (без съответното заплащане естествено) при най-различни обстоятелства. Колкото и да беше трудно, постоянно се опитваше да избегне клопката — дори когато това означаваше просто да седи и да чете в библиотеката или да обикаля безцелно из мола.

Не че не й харесваше да се грижи за децата. Вярно, не бяха ангелчета — Господ й беше свидетел — но да прекарва времето си с тях беше по-приятно, отколкото да се опитва да убие осемте часа, сновейки по магазините.

Причината бе, че напоследък бе започнала да се оглежда за групи, с които би могла да прекарва свободното си време. В малкото градче Фелинг в Южна Вирджиния, откъдето идваше, имаше клуб на производителите на киви и нищо повече. В столицата обаче съществуваха най-различни групи по интереси: волейбол, софтбол, колоездене, писане, кукловодство и за каквото можеше да се сети човек. За своя беда, Джос не беше спортен тип, а общите терапевтични сеанси я натоварваха. Все пак трябваше да намери някакъв начин да се измъкне от къщата, когато й се удава възможност, в противен случай щеше да прекара остатъка от живота си в бъбрене с наследниците на Дийна Оливър.

Въпросът беше принципен. Щом не й плащат за извънредното време, нито за готвенето и миенето на съдове, значи повече няма да го прави.

Не беше нейна работа също така да пере, да лъска подовете, да взема дрехи от химическото чистене, да купува хранителни продукти, да боядисва кухните, още по-малко пък да сади цветя в градината, но по някакъв начин, независимо от твърдото й решение да откаже, всеки път нещата се извъртаха и тя неизменно се съгласяваше.

— Всъщност имам планове — насили се да каже. И наистина щеше да планира нещо за всички онези дни, така че да има къде да отиде и с какво да се занимава. Може би някой караоке клуб, въпреки че единствения път, когато бе ходила на такова място, през цялата вечер някакъв особено неприятен млад мъж я бе поздравявал с песни на непознатата за нея група „Еър Съплай“. — Имам… среща. Съжалявам.

Преди Дийна да успее да възрази или още по-лошо — да започне да я разпитва за подробности, Джос подкара децата нагоре по стълбите.

— Качвайте се, момчета. Време е за лягане! — Знаеше, че тези думи са като музика в ушите на майка им. И наистина, тя им обърна гръб и се отправи към гостите си.