Беше много тъжно.

— Наистина съжалявам, госпожо Брадли.

Луиз бръкна в малката си дамска чанта, която държеше под мишница, и извади визитна картичка.

— Тук е домашният ми телефон и електронният адрес. Ако размислиш или просто пожелаеш да обсъдим възможностите, моля те, обади ми се. Ще бъда много дискретна.

— Не мисля, че бих… — Джос се опита да върне визитката, но другата я притисна към дланта й.

— Шшшт. Запази я. За всеки случай.

Вместо да спори, Джос реши да вземе картичката и да я изхвърли по-късно, за да не поставя никого в неудобно положение.

— Поласкана съм от интереса ви, госпожо Брадли. — Гласът й звучеше като на оператор, който се опитва да натрапи някому абонамент за списание или нещо подобно. — Благодаря ви!

Луиз си тръгна толкова бързо, колкото бе дошла, като пътьом й даде знак с ръка да скрие визитката в джоба си.

След като излезе и Джос остана за момент загледана в затворената врата, към нея се приближи Кари.

— Опита се да те примами, нали?

— Какво?

— Тази жена. Искаше да те отмъкне оттук и да те вземе на работа в дома си.

— Как разбра?

— О, миличка — присъедини се към тях Стела, държейки в ръце три чаши от шампанското на госпожа Оливър. — Наблюдаваме това през цялото време. Много повече бизнес връзки, отколкото можеш да си представиш, са създадени именно на такива безобидни богаташки соарета.

— Е, какво й отговори? — поинтересува се Кари.

— Обясних й, че имам договор със семейство Оливър — въздъхна Джос и взе чашата, която Стела й предложи. Никога не бе опитвала шампанско, макар винаги да й се бе искало. — Много неприятно, още повече че тя беше изключително мила.

— Те всички са мили, докато те уговарят — отбеляза Кари и Стела кимна в знак на съгласие. — Щом получат каквото искат, всичко се променя. Детегледачките винаги им се струват по-добри, когато са в чуждата къща.

В далечината, но достатъчно силно, сякаш беше в съседната стая, се разнесе нечий смях.

Колин!

Знаеше, ама наистина знаеше, че Дийна също го е чула и вече сигурно бърза нагоре по стълбите, за да смъмри бавачката, задето момчетата са толкова шумни.

— Трябва да бягам — каза тя и остави чашата, без дори да успее да отпие. Но нямаше време да съжалява за изпуснатата възможност. — Благодаря ви, момичета. Бяхте много мили.

— Късмет, миличка — подвикна след нея Стела, докато Джос вече тичаше навън.

— Какво правите вие двамата? — извика строго, когато намери децата пред компютъра в стаята си.

Две лица, осветени от приглушената зелено-бяла светлина на монитора, се извърнаха стреснато към нея.

— Нищо — отвърна Колин и мигом се наежи.

— Аха. Нищо — повтори Барт, без да помогне на брат си нито на йота.

— Хайде, момчета, дръпнете се. — За да не им остави възможност да реагират, Джос застана между тях и компютъра, преди да успеят да излязат от сайта, из който се ровеха. — Какво, по дяволите, е това Gregslisf! — попита повече себе си, отколкото тях, защото не очакваше да получи прям отговор.

— Аз само… ъъъ… проверявах дали не се продават мотоциклети втора ръка — изломоти Колин. — Мама смята, че си много тъпа.

— Очевидно ти също — тросна му се Джос, разглеждайки отблизо изписаното върху екрана, — освен ако използваният мотоциклет не е блондинка със сини очи и… — Наведе се напред и присви очи. — … и страстно обича да наблюдава звездите.

Колин се вторачи в нея със зяпнала уста.

Тя се обърна към Барт:

— Кой от двама ви написа на този мотоциклет съобщението: „Много ми харесаха циците ти. Ще те чакам до «Бейбс» в петък в седем часа“? — Отново насочи вниманието си към Колин. — Звучи ми много интересно.

— Не казвай на мама — импулсивно я помоли Барт. Той винаги първи се предаваше в критични ситуации.

Колин му направи с очи знак да мълчи, после каза на Джос:

— Дааа. Ще бъде бясна, задето си ни пуснала до компютъра си, така че наистина ще е по-добре да не й казваш.

— Много добре ти е известно, че не аз съм ви пуснала точно на този компютър — твърдо отвърна тя. — Предполагаше се, че и двамата сте си в леглата. И освен ако не съм останала с грешно впечатление, майка ви в този момент идва насам, за да разбере защо преди малко вдигахте толкова шум. — Замълча с надеждата да чуе забързани стъпки по стълбището, но не долови нищо. — Да, струва ми се, че я чувам.

Колин пребледня, сякаш бе видял призрак.

— Изчезвам оттук! — извика и изоставяйки брат си, се втурна към стаята си.

Барт остана на мястото си, очевидно скован от страх.

— Няма да й кажеш, нали?

Гневът й леко стихна. Бедният Барт бе най-честата жертва на лошото поведение на брат си. Винаги се оказваше този, когото улавяха при опита за бягство.

— Този път не — вече по-меко каза Джос. — Но сега наистина е време да си лягаш.

— Ще ми почетеш ли? — Инстинктивно погледна към вратата, надявайки се, че брат му не стои там и няма да му се подиграва заради тази молба.

— Разбира се — усмихна се Джос. Тези деца имаха нужда от толкова много… Ако можеше да им помогне поне малко, усилията й нямаше да отидат напразно. Откакто намери черна змия, завързана за рамката на леглото й с домакински канап, вече бе напълно уверена, че за Колин е прекалено късно, но за Барт все още има надежда. — Да вървим.

Отведе го в стаята, където той взе от лавицата книжка с картинки със заглавието „Един ден с Робинсън“. Беше за деца много под неговата възраст, но Джос реши, че не бива да пренебрегва избора му.

И зачете.

Барт заспа, преди да успее да прочете приказката втори път. Придърпа завивката до раменете му, точно както обичаше, угаси лампата и затвори вратата, чувствайки се свободна за първи път през този ден.

Върна се при компютъра и провери електронната си поща. Имаше писмо от майка й, в което й разказваше за новия проект на баща й: „Мустанг“, производство 1965 година, който поправял, за да могат да пътуват из страната.

Имаше и друго, от Роби Блеър — момчето, с което бе излизала след завършването на гимназията. Беше скъсала с него миналата Коледа, но той продължаваше да настоява да се съберат. Прочете съобщението със смесица от страх и меланхолия.

„Джос, майка ти ми каза, че не си особено щастлива там, за което много съжалявам. Надявам се, че скоро ще се прибереш у дома. Двамата с брат ми откриваме собствена фирма за водопроводни услуги, така че скоро ще мога да издържам съпруга. Ха-ха. Съвсем сериозно, бебчо, връщай се. Знаеш, че все още те обичам.“

Роби

Джос въздъхна. Той беше чудесно момче, затова чувството й на неистов ужас от завръщане във Фелинг и от превръщането й в госпожа Блеър беше абсолютно неоснователно. Но Роби не се стремеше към нищо повече от това да стане водопроводчик в родния си град, да има мила съпруга и две-три хлапета, да гледа телевизия с кутия бира в ръка всяка вечер и по цели дни през уикендите. В това, разбира се, нямаше нищо нередно, но нямаше нищо общо със собствените й желания.

Нейната мечта беше да пътува по света, да посети места, които беше виждала само във вехтите книги в общинското училище във Фелинг. Да отвори свой собствен бизнес, да направи живота си съвсем различен.

Да бъде госпожа Блеър в съзнанието й дотолкова се оприличаваше със смъртта, че стомахът й се свиваше болезнено дори от самата мисъл, че подобно развитие на нещата е възможно. Затвори електронната поща и понечи да изключи компютъра, когато забеляза, че прозорецът на сайта Gregslist, в който момчетата бяха поместили съобщението си, все още е отворен. Очевидно беше местен и бе пълен със светски събития и клюки.

Може би това беше нейният късмет.

Изписа в полето за търсене „Поддържаща група за неделни срещи“. Пред нея се разгърна дълъг списък.

О, страхотно!

Но щом го прегледа, установи, че в повечето случаи става въпрос или за религиозни сбирки, или за срещи на хора с проблеми. Не беше нито фанатично вярваща, нито страдаше от някакви зависимости. По дяволите, дори не бе имала възможност да изпие първата си глътка шампанско тази вечер, затова прецени, че приобщаването й към която и да било от тях би било катастрофа.

Имаше Клуб на скиорите, които се събираха в „Дюпон, Съркъл“ всяка неделя в три часа следобед. Ако вземеше метрото на отиване и на връщане, би могла да убие няколко часа. Пък и нямаше изгледи да отидат на ски скоро. В края на краищата беше лято и горещо като в ада.

Кликна върху линка и изписа електронния си адрес за повече информация.

После написа същата информация за евентуални срещи във вторник. Все същият асортимент от интереси — волейбол, бадминтон, софтбол и боулинг. Имаше и група към Епископалната църква, намираща се от другата страна на улицата, но вече бе опитвала и се бе оказало дори по-депресиращо, отколкото да прекарва времето си с Дийна Оливър. Продължаваше да сърфира, докато накрая видя най-странното и съдбовно съобщение, на каквото изобщо някога бе попадала.

Клуб на анонимните шопинг маниачки…

Прочете целия текст с нарастващ интерес. Фактът, че носеше номер трийсет и шест и половина, би могъл да се окаже проблем, но вероятността да става въпрос за група жени, които седят и разговарят за потискащи неща, не беше голяма. Все пак щеше предварително да се увери, че номерът на обувките й няма да представлява пречка. Наоколо имаше много първокласни магазини, където би могла да намери обувки с подходящия размер на немного висока цена. Щеше да й струва единствено повече търсене и доста ходене. За щастие и двете щяха да й осигурят възможност да прекара достатъчно време извън дома на семейство Оливър и дори само поради тази единствена причина начинанието й изглеждаше идеално.

Глава 10.

— Госпожице Рафърти, аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“. Обаждам ви се отново. Има конфиденциален въпрос, който трябва да обсъдим. Ако ми позвъните на номер 202-555-2056 колкото може по-скоро, ще ви бъда много благодарен.

— Съмнявам се — нехайно подхвърли Лорна на телефонния секретар, преди да натисне бутона „изтриване“. Холдън Бенингтън вече й се бе обаждал, когато кредитният й баланс бе излязъл на червено, с надеждата, че може би разполага с чекове или допълнителни доходи, с които да покрие разликата. Всеизвестно беше, че за всеки банков инспектор това е точка в негова полза, но тя беше убедена, че той просто се опитва да получи повишение на заплатата си, въвличайки в плановете си Момичето с огромните дългове.

Беше се срещала с него няколко пъти в банката и бе поразена от неговата педантичност. Вероятно беше в края на двайсетте си години, но излъчваше сериозност, която му придаваше вид на доста по-възрастен. Въпреки това… лицето му бе привлекателно и навярно бе добре сложен под строгия костюм от „Брукс Брадърс“, но кой би могъл да знае със сигурност?

Можеше ясно да си го представи след четиридесет години, когато щеше да звучи и да изглежда по същия начин, размахващ пръст към всеки клиент, който бе имал неблагоразумието да надхвърли кредитния си лимит. Сякаш банката губеше от това.

Телефонът иззвъня.

Лорна реагираше импулсивно на всеки звън и веднага вдигна слушалката, за което мигом съжали.

— Госпожице Рафърти, радвам се, че ви хванах.

Разбира се, беше Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“.

Наистина я беше хванал.

— Извинете? — подхвана въпросително, без да е сигурна дали да разиграе грешен номер, или пък да се представи за приятелка, която случайно се е озовала до телефона, докато Лорна отсъства. Или пък да махне с ръка и да поеме удара.

— Аз съм Холдън Бенингтън от Федералната банка за спестявания и кредитиране „Монтгомъри“ в Бетесда.

Под порива на някакъв глупав импулс, на какъвто не се бе поддавала, откакто беше в седми клас, реши да разиграе сценката с приятелката.