— О, може би търсите Лорна? — От стремежа й да преправи гласа си се получи някакъв среден акцент между британски английски и диалект от Ню Джърси.

Последва продължително мълчание.

— Нали не мислите, че ще ме заблудите с този смешно изопачен говор? — попита Холдън.

Лицето й пламна, но продължи с опита си:

— Моля? — Колкото по-малко говори, толкова по-добре. Придърпа ризата си и покри с нея слушалката, както бе виждала да правят по телевизията, когато не искаха да разпознаят гласа им.

Но не каза нищо повече, а просто остана в тази глуповата поза, очаквайки Холдън Бенингтън да направи следващия си ход.

— Я стига, госпожице Рафърти! Слушал съм толкова пъти съобщението ви на телефонния секретар, че разпознавам всеки нюанс в гласа ви. — Кратко мълчание. — Не можете да ме излъжете.

— Тя не е тук — изрече, стопляйки плата с дъха си. — Да й предам ли нещо?

Поредната продължителна пауза.

— Да. Бихте могли да кажете на госпожица Рафърти, че е звънял инспекторът от банката й…

Лорна едва потисна желанието си да му напомни, че е само помощник-инспектор.

— … и трябва да ми се обади колкото може по-скоро. Може би съм намерил възможност да й спестя много пари от глоби за необезпечени чекове.

— Така ли?

— Точно така. Предайте още на своята… хммм… приятелка госпожица Рафърти, че ако не го направи веднага, ще върна чековете и ще определя глоба в размер на трийсет и пет долара, каквато плащат всички при подобни обстоятелства.

Лорна беше наясно, че трябва да ограничи до минимум загубите си, но не устоя на изкушението да попита:

— Това ли беше поверителният разговор? Предполага се, че не би трябвало да оставяте съобщение, което може да бъде чуто от друг, освен от титуляря на сметката.

— Което и бих направил при други обстоятелства — увери я той и затръшна телефона, без да си прави труда да й каже „дочуване“.

Гадняр.

Затвори очи и започна трескаво да мисли. Беше я разкрил. Естествено. Трябва да е малоумен, за да не се досети. Колко глупаво от нейна страна да използва такъв невероятен акцент и да се надява, че някой ще се хване. По дяволите, заслужаваше да изгуби възвръщаемите такси.

Само дето никак, ама никак не можеше да си го позволи.

— Ще й предам — каза на себе си с горчив сарказъм, звучейки като Дик ван Дайк от „Мери Попинс“. Слава богу, че бе прекъснал връзката.

Затвори телефона, замисли се за момент, после направи това, което трябваше.

Забърза към банката.

Около седем минути по-късно вече стоеше пред вратите на Федерална банка „Монтгомъри“. Задържа за момент дъха си, преди да влезе с обичайната си походка, сякаш просто бе дошла да провери за какво я търси Холдън Бенингтън.

Очакваше да го види още с влизането, но тъй като това не стана, леко се стъписа. Още по-учудена остана, когато някой леко я потупа по рамото.

— Госпожице Рафърти?

Извърна се и се озова лице в лице с него.

— Стана доста бързо.

Страните й поруменяха.

— Кое?

Той задържа погледа си върху нея още няколко секунди, след което предложи:

— Бихте ли дошли с мен в офиса ми, за да поговорим?

Лорна го последва през фоайето, което миришеше на хартия и мастило. Никое друго място не я бе карало да се чувства толкова потисната, откакто преди петнайсетина години бе прекосила коридорите на основното училище. Обзета от нежелание да покаже притеснението си, подхвърли нехайно:

— Когато преди малко прослушах разговорите си, разбрах, че сте ме търсили, затова реших да намина, тъй като бездруго се намирах наблизо.

— Живеете в квартала, нали?

Тя повдигна рамене.

— На около двайсетина минути път пеша. Или там някъде.

— Обзалагам се, че бихте могли да пробягате разстоянието и за по-малко. — Имаше вид на човек, който с усилие сдържа усмивката си.

Ако не водеше просто разговор с него, със сигурност би го попитала какво, по дяволите, има предвид. Но от друга страна, ако продължаваше да се преструва, че не знае за какво става въпрос, изобщо не би трябвало да обръща внимание на думите му. Просто щеше да поддържа впечатлението, че си говорят за незначителни неща.

Но реши да поеме риска.

— Не съм много по бягането — каза, очертавайки с неопределен жест ханша си, който бе доста закръглен за редовно спортуваща жена. Фактът, че все още бе задъхана от необходимостта да прекоси тичешком три пресечки, беше неоспоримо доказателство за това.

— Е, не знам, но имате вид на човек, който на всяка цена би се озовал там, където поиска — отбеляза Холдън, все още създавайки у нея впечатлението, че му струва доста усилия да не се разсмее.

И това достатъчно я смущаваше.

— Вижте, господин Бенингтън, нямам много време, затова, ако ми кажете за какво се обадихте…

— Да отидем в офиса ми — предложи отново той. — Въпросът е личен.

Въведе я в толкова малка стая, че когато отвори вратата, успя да я разгледа почти цялата още от коридора. С известно усилие се настани на хромирания стол пред бюрото, докато Холдън, доста по-гъвкав от нея, зае мястото си, както й се стори, само с едно движение.

— И така, за какво става въпрос? — попита Лорна.

— Нека първо отворя сметката ви. — Мъжът започна да набира нещо на клавиатурата, взирайки се напрегнато в монитора на компютъра.

Тя седеше мълчаливо като гимназистка, очакваща директорът да я смъмри за лошото й поведение.

— Да започваме. Чек с номер осем-седем-едно е пристигнал вчера и е за триста седемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента.

— Така е, но освен това депозирах друг за четиристотин петдесет и няколко долара.

— Този не е от нашата банка.

Лорна го изгледа изненадано.

— И какво от това?

— Ще ни отнеме два дни да ги преведем.

— Да не би парите на другите банки да не са достойни за вашата?

— Тъй като не можем да проверим фондовете по интернет, трябва да изчакаме преводите от другата банка. — Облегна се на стола и я изгледа, сякаш беше картина, която в последния момент се бе отказал да купи. — Сигурен съм, че нашата концепция не е нова за вас.

— Чувала съм, че задържате чековете, изпратени от други градове — равно отвърна тя. — Но тази банка се намира само на няколко пресечки от вашата. Вероятно и в момента колата ви е паркирана по-близо до нея, отколкото до тази сграда. Всъщност може би минавате покрай вратите й всеки ден на път към паркинга.

— Не това е важното — рече Холдън.

Всъщност каза го Холдън Бенингтън Трети, защото с крайчеца на окото си тя прочете табелката на бюрото му и веднага реши, че никога не би могъл да разбере какво точно означава да нямаш достатъчно пари.

— Но вие знаете, че банката е съвсем наблизо. Вие знаете, че бихте могли да ревизирате фондовете… или както се наричат там… във всеки един момент. Впрочем неотдавна чух, че такава проверка може да бъде направена веднага, защото всички трансакции се извършват по електронен път. В този смисъл, изчакването на проверките с дни ми изглежда като надбягване на пони с експрес.

— Такива са правилата — отвърна Холдън, който сякаш бе съгласен с част от казаното от нея. — И вие сте се съгласили с тях, когато сте подписвали договора за откриване на сметката ви.

— Което беше преди около петнайсетина години. Казвам го между другото.

Той кимна утвърдително.

— Вие сте дългогодишен наш клиент. Затова се опитваме да ви отделим специално внимание.

— Аха — подметна заядливо тя, загледана в сините му очи, които не бяха толкова неприятни. Ако беше с няколко години по-млада… И ако не ставаше въпрос за нейните пари.

— Не сме в състояние да ви покриваме повече, ако не изпълнявате своята част от договора — продължи той.

— Ако не изпълнявам своята част от договора — повтори Лорна, невярваща на ушите си. Този мъж беше поне със седем, осем или дори с девет години по-млад от нея, но имаше наглостта да я обвинява, че не изпълнява задълженията си, сякаш беше учителят й по биология, който я порицаваше, задето бе оставила Кевин Сингър да извърши цялата дисекция на жабата в седми клас.

— Точно така — неискрено се усмихна Холдън, разкривайки два реда равни бели зъби, както и няколко кариеса — вярно, не толкова дълбоки, които не бе забелязала досега.

В този момент разбра, че няма смисъл да се съпротивлява. Човека определено си го биваше да изразява тип родителско неодобрение. Нямаше начин да го омая с чар, за да го накара да заобиколи установените от банката правила.

— Добре, добре. Разбрах какво се опитвате да ми кажете — кимна тя примирено. — Наистина. Но поне този път бихте ли могли да приемете чека? — Засмя се с надеждата, че смехът й звучи непринудено. — Издаден е от ресторант „Джико“. Той се ползва с добро име в града. Нали не се съмнявате, че може да е недействителен?

— Няма как да го проверим. — Лъжеше. Естествено, че имаше начин.

Лорна въздъхна.

— Тогава можете ли да изчакате един ден? Само един ден? Сигурна съм, че дотогава нещата ще се изяснят.

Холдън кимна неопределено и каза:

— Проблемът е, че има още три чека. — Отново започна да пише по клавиатурата. В малкото помещение тихото тракане звучеше някак си тревожно гръмко.

Лорна почувства как у нея нещо се стегна. Още три чека? За какво? Започна да мисли трескаво. Обикновено използваше кредитните си карти, поради което се чувстваше толкова гузна след всяка покупка, така че къде би могла да подпише още три чека, при това само за изминалата седмица?

„Мейси“. Оттам идваше първият. Но той беше, за да покрие глобите от четиридесет долара за ненавременно плащане, което със сигурност беше… е, ако не благородно, то поне разумно.

А вторият… къде? О, да бе, в супермаркета. Ставаше дума буквално за два долара и десет цента. Ама наистина буквално. Беше си купила литър и половина мляко и пакетче дъвки.

За другите обаче нямаше никакъв спомен.

— Този за два и десет в крайна сметка ще ви струва трийсет и пет долара — продължаваше да говори Холдън. После обърна сините си очи към нея и каза: — Не ви ли се струва смешно?

— Дали на мен ми се струва смешно? — Шегуваше ли се с нея? — О, разбира се, че точно на мен ми изглежда именно така. Което е естествено, нали? Дори тригодишно дете ще погледне на нещата по този начин. Въпросът е защо ни го причинявате?

— Такива са условията…

— Престанете да се оправдавате с условия, на които сте се съгласила преди хиляда години! — Чу думите си, почувства се неловко и се опита да овладее истерията си. — Много добре знаете, че договорите съдържат страници със стотици думи, изписани с толкова дребен шрифт, че е почти невъзможно да ги разчетеш.

Мъжът отново сведе глава — жест, в който бързо се бе научила да разпознава съгласие с факта, че банката всячески се опитва да прецака клиентите си.

— Не мога да престъпя правилата.

— Както и аз не мога да променя фактите — махна с ръка към компютъра му Лорна. — Сам виждате положението ми. Не искам да плащам глоби за просрочване, нито пък да връщате обратно чековете ми, така че какво друго бих могла да направя? Дали пък не ме извикахте тук с единствената цел да ме унижите?

Холдън Бенингтън Трети първо изглеждаше изненадан, а после — обиден от обвинението.

— Опитвам се да ви помогна!

— Високо оценявам усилията ви — каза му напълно искрено, макар и за собствените й уши да прозвуча като неприкрит сарказъм. — Не, говоря сериозно.

— Можете ли да ми обещаете, че отсега нататък, преди да подписвате чекове, първо ще проверявате сметката си, за да сте сигурна, че разполагате с достатъчно средства? — Изведнъж й заприлича на десетокласник, който играе ролята на притеснен родител в училищна пиеса.