Въпреки всичко, това я трогна. Действително изглеждаше загрижен за положението й. И очевидно се опитваше да й помогне. А тя се бе държала като истинска кучка.

— Обещавам — зарече се Лорна. — Честна дума! — На върха на езика й беше да му разкаже за Фил Карсън, но се опасяваше да не прекали. Нямаше нужда да размахва проблемите си като кукли в телевизионно шоу, не и докато не мине достатъчно време, за да бъде сигурна, че програмата ще се задейства. Не, много по-добре е да остави нещата такива, каквито са, и да бъде благодарна, че поне за момента няма да плаща глоби за необезпечените си чекове.

— Много добре — кимна той, натискайки още няколко клавиша върху клавиатурата. После се обърна към нея триумфално: — Успях да отхвърля още две глоби за превишаване на кредитния лимит.

Ликуването му, поне за нея, изглеждаше преждевременно.

— Две? Това означава ли, че ме заплашват поне още толкова?

— Опасявам се, че е точно така.

— Седемдесет долара?

Холдън кимна.

— Не мога да отменя всички.

Искаше й се да му изкрещи: „И защо не?“, но какво значение имаше дали се дължи на невъзможност или нежелание? Нямаше начин да промени решението му.

А той очевидно си даваше сметка, че тя не заслужава всичките тези усилия.

Трябваше да му бъде благодарна. Всяка друга проява би била детинщина.

— Много ви благодаря за съдействието — каза, като се изправи и му протегна ръка.

Холдън остана загледан в нея за момент, после я пое и я разтърси.

— Няма за какво, госпожице Рафърти. С удоволствие ще ви помагам, когато се наложи.

Ако наистина искаш да ми помогнеш, би могъл да внесеш един-два милиона в сметката ми и да престанеш да ми начисляваш седемдесет долара месечно за привилегията да я използвам безлихвено, мислено отбеляза тя. А на глас каза:

— Когато човек работи на две или дори три смени, както аз, му е трудно да следи финансовите си дела. Често ми се случва да получа чек, който даже не се сещам да осребря. — Това беше плоска лъжа. Веднага би могъл да провери, че първото нещо, което правеше с точността на часовник, бе да прибира парите си от ресторанта всеки петък.

— Разбирам.

В това тя изобщо не се съмняваше.

— Но сега ще се опитам да бъда по-прилежна.

С мъка си проправи път по тясната пътека, заобиколи стола и се отправи към отворената врата.

— Отново искам да ви благодаря, господин Бенингтън — каза, снишавайки глас, докато произнасяше името му, тъй като вече се намираха в главното фоайе на банката и не й се искаше някой от присъстващите да заподозре, че има финансови проблеми, а по-скоро да остави впечатление, че току-що си е открила влог с голяма сума, който има нужда от особена защита.

Той кимна сковано.

— Надявам се да ви видя скоро, госпожице Рафърти. Или по-скоро, не чак толкова скоро. — Закачката беше едновременно непохватна и очевидно разкриваща истината.

Искаше й се да го удуши заради това. Но крайно време беше да се изправи лице в лице с факта, че няма право да обвинява никого заради плачевното си финансово състояние.

Колкото по-скоро поемеше отговорността си за него, толкова по-бързо щеше да го остави зад гърба си.

Всичко зависеше от Фил Карсън.



В много реклами на перилни препарати се говореше как се отстраняват петна от кръв, шоколад или вино, но в никоя от тях не се споменаваше за засъхнали следи от повръщано.

Джос измъкна подгизналата си тениска презглава, обърна я и я смачка на топка, така че мокрото петно да остане навътре. Сетне я хвърли в коша за пране и забърза обратно към стаята на Барт, където малкият се превиваше от болезнени коремни спазми.

— Как си, приятелче? — попита нежно, като остави коша, и приседна на ръба на леглото му. — По-добре ли си?

— Не — прошепна детето. — Но бих изпил една кока-кола.

Сега й изглеждаше съвсем мъничък. Толкова невинен и уязвим. Което й напомни, че се захвана с тази работа поради една-единствена причина: любовта й към децата. Не си падаше особено по пакостниците и определено имаше съмнения дали за Колин не беше прекалено късно, но Барт бе успял да докосне най-съкровените кътчета на душата й.

— Разбира се — отвърна, спомняйки си сиропа от претоплена кока-кола, който майка й изсипваше върху кубчета лед и й даваше да пие всеки път, когато повръщаше. — Отивам долу да заредя пералнята и после ще ти донеса.

— И малко шоколадови бисквити.

Не ставаше въпрос за безвкусните боклуци в кутии, с които Дийна обикновено караше детегледачката да храни децата й, но в момента нея я нямаше, а Джос бе готова на всичко, само и само да накара бедното хлапе да се почувства по-добре.

— Дадено, но само няколко.

Понесе коша към пералнята, готова за пореден път да направи нещо, което не бе включено в задълженията й. Затова бе изумена, когато се натъкна на огромна купчина, препречваща пътя й към машината, на върха на която беше поставена бележка с името й, изписана с плътен черен маркер.

Почти сигурна за онова, което следваше, тя взе листа.

„Джос, раздели цветното пране от бялото и го изпери само в студена вода.“

Без моля, отбеляза мислено. Не че това щеше да я накара да се почувства по-добре. За момент обмисли възможността да се обърне и да напусне пералното помещение, сякаш изобщо не е слизала тук и не е видяла бележката, но доколкото й бе известно, Дийна Оливър бе монтирала камери из цялата къща и следеше всяко нейно движение.

Така че най-добре беше да прави каквото й е наредено, поне докато е на работа, и да бяга колкото може по-надалеч през свободните си дни.

С дълбока въздишка се наведе над камарата мръсни дрехи и започна да ги разделя на две купчини — цветна и бяла. Или поне на такива, които би трябвало да са бели, отбеляза мислено, натъквайки се на част от долното бельо на госпожа Оливър, което за нещастие се явяваше неоспоримо доказателство за това, че не само Барт има проблеми със стомаха.

Детегледачка беше едно определение за длъжност. Прислужница беше нещо съвсем друго. Джос не бе подписвала договор за второто. В такъв случай защо беше тук, в някакво си мазе в Мериленд, и чистеше нечии биологични остатъци за мизерните два долара и петдесет цента на час?

В такива моменти перспективата да се върне при Роби Блеър й изглеждаше все по-привлекателна. Но от друга страна, й се струваше, че по-скоро би постъпила в манастир.

По-късно същата вечер, докато Джос се наслаждаваше на малко спокойствие между оздравяването на Барт и връщането на Колин от урока по бойни изкуства, Дийна Оливър я повика в стаята, която наричаше гостна, но която в собствения й дом биха наричали елегантна всекидневна с неизползваеми мебели.

— Джослин — подхвана Дийна без предисловие. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

О, със сигурност имаше много неща, които би искала да й каже, но сериозно се съмняваше, че господарката на дома имаше предвид точно тях.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна тя.

— Така ли? — Дийна повдигна вежди и зачака мълчаливо.

Безпочвено чувство за вина загложди Джос. Беше подобно на онова, което изпитваше, докато се движеше покрай охранителните сензори в библиотеката, надявайки се да не бъде хваната, въпреки че нямаше за какво да я хващат.

— Така мисля — потвърди с леко потрепващ глас.

— Ами ако ти спомена думата бельо?

Ако изражението на Дийна върху загорялото, покрито с подобие на кожа лице, засенчено от кичур обезцветена коса, не беше толкова злобно, сигурно щеше да се разсмее.

— Съжалявам, госпожо Оливър — каза и почувства стягане в стомаха си, — все още не разбирам за какво става въпрос. — Освен ако Дийна не притежаваше свръхестествени способности, с които бе усетила отвращението й, докато по-рано се бе ровила в дрехите за пране. Но пък кой не би изпитал погнуса?

Дийна я удостои с леден поглед, след което се наведе напред и й подхвърли нещо с тигров десен, свито на топка, което досега бе крила зад гърба си.

— За това. Ето за какво говоря. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?

Да обясни? Джос дори нямаше намерение да вдигне подхвърления парцал и да види какво всъщност представлява той.

Дийна се изправи и закрачи из стаята с драматизма, използван от Бет Дейвис в един филм, в който беше играла отвратителна кучка. Липсваше й само цигарата и дрезгавият глас на закоравяла пушачка.

— Както виждаш, това са мъжки прашки.

Джос остана изумена.

— Дори не знаех, че мъжете носят прашки.

За частица от секундата Дийна изглеждаше учудена. След това озадачена. После гневът отново разкриви лицето й.

— Намерих ги под леглото си, Джослин. Под моето легло.

— Аз… аз не мога да си го обясня — заекна Джос. — Дори не съм съвсем сигурна какво точно ме питате.

— Нищо не те питам. Само те предупреждавам, че на това се слага край още сега. И ако дори само заподозра, че отново водиш мъже в собствения ми дом и ги мъкнеш в леглото ми, не само ще те уволня на минутата, но и ще те осъдя за всяко пени, което съм ти платила. Ясно ли ти е?

Джос беше ужасена. Усети как кръвта се спуска към петите й, оставяйки леден полъх в гърдите и стомаха й.

— Госпожо Оливър, кълна се, че никога не съм виждала това… това нещо преди и не съм канила никого в тази къща.

И отново това изражение, което показваше, че Дийна се чувства много по-неудобно от отрицанието на детегледачката си, отколкото ако си беше признала.

— Достатъчно ясна ли бях? — попита строго.

— Да, но…

— Достатъчно ясна ли бях? — Сякаш бе вложила цялата енергия в гласа си и избухваше подобно на отрицателен герой от филм на „Дисни“.

Джос не беше глупачка. Беше по-добре да се съгласи и да излезе, отколкото да започне да спори.

— Да, госпожо.

Дийна кимна със задоволство.

— Това беше всичко.

Джос напусна стаята, желаейки да не й бяха споменавали, че ще я съдят за неустойка, защото и без това заплахата за уволнение бе достатъчно страшна в този момент.



— Това „Макс Азриа“ ли са? — Слава богу, че ги има тези срещи всеки вторник вечерта. Това беше единственият начин Лорна да получи някакво материално удоволствие в последно време.

Естествено, удоволствие беше да намалява дълговете си, но можеш ли да пъхнеш краката си в стопяващи се борчове и тотално да промениш настроението си? Няма начин. За това й бяха необходими обувки. Хелън кимна и й подаде кутията.

— Знаеш ли, наистина са страхотни, но нещо не са ми удобни. Пробвай ги ти.

Лорна ги обу и веднага установи, че й прилепват като втора кожа.

— О, господи! Да не би да са масажиращи? — Направи няколко крачки. — Пасват ми идеално. — Хрумна й, че забележката може би не е особено любезна, след като приятелката й току-що бе споделила, че не се чувства комфортно в тях, затова додаде припряно: — Вероятно е заради деформираното ми стъпало.

— Или по-скоро заради моето — усмихна се Хелън. — Сега ми подай онези „Миу Миу“. Впрочем къде е Сандра? — попита, отваряйки кутията.

— Обади ми се преди час и каза, че няма да може да дойде тази вечер — отвърна Лорна. — Стори ми се много странно. Първо се оправда с някаква среща, а в края на разговора спомена, че била болна. Не съм сигурна кое от двете е вярно. Надявам се, че не аз съм причината да страни от нас.

— Разбира се, че нямаш нищо общо. — Хелън се пресегна през масата и отново наля вино в чашите. — Вероятно е много заета.

Лорна кимна, макар да не бе убедена.

— Очакваме ли някого другиго? — попита Хелън.

Като се имаше предвид късният час, беше доста съмнително, но все пак имаше още една жена, която се бе обадила.

— Позвъни ми Пола някоя си — отвърна Лорна, опитвайки се да си припомни фамилията. Беше доста необичайна и напомняше за някакъв празник. Не беше Пола Кристмас. Миг по-късно се сети: — А, да, Валънтайн. Пола Валънтайн.