— Толкова е смешно. В началото си мислех, че на нашите срещи ще се събират много повече жени, но явно останалите предпочитат да пазят страстта си към обувките, натъпкана в килера. — Хелън се разсмя. — Ако мога да се изразя така.

— Има и такива, чиято мания отдавна не се побира там и е плъзнала и из останалите стаи. В буквалния смисъл.

На вратата се почука толкова силно, че картините по стената се залюляха леко.

Двете жени се спогледаха.

— Очакваш ли тази Валънтайн да дойде? — с едва доловима усмивка попита Хелън.

Лорна се засмя и колебливо тръгна към вратата, за да погледне през шпионката.

Малкият кръгъл отвор винаги й се бе струвал безполезен, но това никога не бе имало такова значение, както в този момент. Единственото, което можеше да види, беше закръглен силует в коридора, очертан от мъглявата светлина на стълбищната лампа.

— Предполагам, че е тя — прошепна Лорна.

— Смяташ ли да я пуснеш да влезе? — също шепнешком попита Хелън и избухна в смях.

Лорна я последва.

— Ставам истинска параноичка — каза тя, пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Жената, застанала пред нея, беше изключително висока. Перуката не би могла да бъде по-очебийна, дори да бе направена от захарен памук. Гримът беше ярък и изпъкващ, точно както и адамовата ябълка. Роклята, от друга страна, беше невероятна — изглеждаше като работа на „Шанел“, въпреки че размерът категорично отхвърляше подобна вероятност. Но обеците и перлите на същата дизайнерка бяха напълно автентични и имаха за цел да илюстрират значението на понятието ирония много по-добре от всичко, което бе виждала през живота си.

За момент я обзе паника и се зачуди какво да предприеме. Нямаше нищо против транссексуалността, но краката на този приятел бяха поне два пъти по-големи от нейните. Каквото и да носеше в тази огромна копринена чанта на „Шанел“, със сигурност не беше номер трийсет и седми.

— Здрасти — поздрави тя по-уверено, отколкото се чувстваше вътрешно. — Вие сигурно сте Пола Валънтайн?

Мъжът — по дяволите, в това нямаше никакво съмнение! — разтвори широко очи и я изгледа с мълчаливо изумление, после надникна над рамото й към стаята, където Хелън се бе отпуснала на дивана. Сякаш се опитваше да измери групата и числеността й не го устройваше.

Тишината ставаше все по-неловка.

— Пола? — повтори Лорна. Очите му не бяха точно като на елен, осветен от автомобилни фарове. По-скоро наподобяваха очите на мъж зад волана, който внезапно е забелязал животно на пътя. — Пола Валънтайн?

Очите на мъжа се разтвориха още по-широко, преди най-сетне да кимне утвърдително.

След още не повече от две секунди положението стана нетърпимо и Лорна се обърна неуверено към Хелън, която бе извадила мобилния си телефон и го държеше насочен като оръжие. Капакът му беше отворен и показалецът й докосваше бутоните. Това беше добре, тъй като се опасяваше, че може да се наложи да й направи знак да позвъни на 911.

Преди да се стигне дотам, Пола Валънтайн се извърна и хукна да бяга, тропайки оглушително с обувките си по стълбите.

Лорна стоеше изумена на прага, докато входната врата не се затръшна с трясък. Едва тогава се върна при Хелън и каза:

— Мисля, че стилът ни не й допадна.

И двете отново се разсмяха.



Приятелките прекараха дълга вечер в приказки и смях, като междувременно изпиха две бутилки вино и кана кафе. Вече минаваше един след полунощ, когато Хелън стана да си върви.

Съдейки по степента си на опиянение, Лорна предположи, че е изпила лъвския пай от виното, тъй като през последния час Хелън мина изцяло на вода.

Затова, когато отиде в кухнята и видя някаква кола да напуска паркинга след ЯМЖ-то на приятелката й, първоначално не си помисли нищо. Едва по-късно, щом й хрумна, че вероятно това е същият автомобил, който бе забелязала миналата седмица, реши, че започва да си въобразява някакви неща.

Но тази мисъл я тормозеше и не й даваше да заспи. Най-сетне, малко след два часа, когато съвестта й говореше, че е много по-добре да изглежда като глупачка, предупреждавайки Хелън за опасност, която може изобщо да не съществува, отколкото да пренебрегне нещо, което може да се окаже истински рисковано, набра телефонния й номер, за да й каже, че може би я следят.

Глава 11.

Хелън се събуди стреснато от саундтрака към сериала „Чародейки“. Беше мобилният й телефон. Тази мелодия бе избрала за групата от свои познати. Струваше й се забавно. За сериозните политически обаждания звучеше Пета симфония на Бетховен.

Побърза да вдигне, за да прекъсне звука, и погледна към Джим, който спеше до нея. Хъркането му бе в състояние да разтресе не само стъклата, но и дограмата на прозорците. Слава богу, че обикновено той си лягаше в неговата спалня. Тази нощ беше просто съпружеска визита, явяваща се част от цената за материалното й благополучие, която от време на време единият от двамата трябваше да плаща.

Докато я събличаше, той искаше да бъде уверен, че е престанала да взема противозачатъчни, и тя бе потвърдила. А това беше абсолютна лъжа. Но не забрави за всеки случай да премести таблетките от чекмеджето на нощното шкафче в кутия от обувки в гардероба си. Учудена бе, че до този момент не ги бе открил. Бяха изминали два дни от арестуването й и разкриването на причината, провокирала скандала между тях.

Отдръпна се от него, изпитвайки смесица от емоционално отчуждение и трепет от сексуалните му способности. Беше като награда, задето послушно изпълнява съпружеските си задължения.

— Ало?

— Хелън? — Гласът беше женски. От единствената изречена дума й бе трудно да определи кой се обажда, въпреки че й се струваше много познат.

Това невинаги беше за добро.

— Кой е? — попита с настойчив шепот, прекосявайки стаята боса, за да не събуди Джим.

Един господ знаеше какво би си помислил за това среднощно обаждане.

Всъщност тя също не знаеше какво да очаква.

— Кой се обажда? — попита бързо, преди да даде възможност на жената от другата страна да отговори на първия й въпрос.

— Лорна Рафърти — отвърна гласът, разпръсквайки мистерията. — Много съжалявам, че ти звъня толкова късно.

Хелън отпусна рамене облекчено. От какво изобщо се беше уплашила? Кой бе очаквала да я потърси? Майка й или баща й? От магазин „Ормондс“? Или може би…

Джералд Паркс?

Бинго.

Опитваше се да не се сеща за него, но дори от името му й се повдигаше.

— Лорна — каза тихо, вече по-спокойна, но притеснена от спомена за Джералд. — Наред ли е всичко?

— Надявам се. Или поне така ми се иска. Господи, сигурно ще ме помислиш за голяма идиотка, задето те безпокоя в такъв час. — Звучеше объркано, сякаш не може да подбере подходящите думи. — Може би трябваше да изчакам до сутринта. Или до следващата седмица…

— Какво има, скъпа?

— Ами, добре. — Лорна си пое дълбоко дъх и прошепна от другата страна на линията: — Ще ти го кажа направо, въпреки че може да не означава нищо.

Хелън започна да се притеснява.

— Виж, кажи ми какво става?

— Струва ми се… Мисля, че някой те следи. Имаш ли собствена охрана или нещо подобно?

— Не. Защо?

— Помислих си, че щом съпругът ти е публична личност и е политик, сигурно специалните служби са ти осигурили наблюдение…

— Имах предвид, защо реши, че някой ме следи? — Хелън си даваше сметка, че говори остро въпреки волята си, но бе имала същото неприятно чувство и за нея бе шокиращо да чуе подозренията си, изречени гласно от някого, с когото себе запознала наскоро.

— Миналата седмица, когато за първи път дойде у нас, някакъв мъж се бе облегнал на стара кола, паркирана пред блока, и гледаше точно към моя апартамент. Именно затова бях толкова нервна всеки път, когато някой почукаше на вратата.

Хелън си спомняше много добре. Лорна се бе взирала през прозореца в продължение на двайсетина минути. Дори си бе помислила, че очаква приятеля си или някой друг след срещата им.

— Както и да е — продължи приятелката й. — Наблюдавах дали е там, или си е тръгнал, но не мога да ти обясня защо, и забелязах, че потегли веднага след теб. Първоначално реших, че е Сандра…

— Но не беше тя, нали?

— Не. Беше си забравила нещо у дома и се върна веднага, след като ти си тръгна.

Необясним страх сви стомаха на Хелън.

— Това ли е всичко? — попита с неприятното предчувствие, че има още нещо.

Оказа се права.

— Как да ти кажа, същото се случи и тази вечер. Пак тази кола и всичко останало. Естествено, може да е просто съвпадение. Може и други хора да си устройват срещи всеки вторник вечерта и аз да си въобразявам. Дори човекът може да е бил друг.

Хелън се съмняваше.

— Можеш ли да опишеш как изглежда?

— Рус. Невзрачен. Без нещо, което да го отличава от останалите. Среден на ръст, със средно тегло. Нищо особено.

Джералд Паркс.

— Забелязала ли си да носи фотоапарат?

— Не. — По този въпрос Лорна беше категорична. — Просто се беше облегнал на капака на колата, скръстил ръце пред гърдите си. Не мисля, че трябва да се притесняваш от някакви компрометиращи снимки. В края на краищата не си вършила нищо нередно.

Не и този път.

— Благодаря ти, че сподели с мен — каза, мислейки, че това трябва да е някакво съвпадение. Джералд Паркс не беше от срамежливите. Ако я преследваше, щеше да се изправи лице в лице с нея. В крайна сметка той искаше само пари.

Очевидно параноята й бе заразителна и Лорна я бе прихванала. Щеше да бъде по-предпазлива, но не искаше току-що започналото приятелство да бъде помрачено от подозрения.

— Понякога местните фотографи нямат нови истории и ме преследват с надеждата да попаднат на нещо. — И понякога го намираха. — Много е дразнещо, но не е нещо, което да ме притеснява.

От другата страна на линията Лорна въздъхна:

— Какво облекчение. Виж, наистина съжалявам, че те събудих по това време. Сигурно ме мислиш за абсолютна глупачка.

Хелън се засмя.

— Съвсем не, разбира се. Смятам, че си приятелка, на която може да се разчита, и много ти благодаря.

След като затвори телефона, тя се върна в леглото и дълго се взира в светлите отблясъци от автомобилните фарове върху тавана на спалнята. Беше в собствената си стая, в своята светая светих. Единственото място, където можеше да си позволи да бъде себе си. Но присъствието на Джим променяше напълно нещата.

Още един лош знак за положението на брака им.

Измъкна се от кревата и прекосявайки тихо студения дървен под, застана пред прозореца. Искаше й се да го отвори, да пусне свежия летен въздух вътре заедно с аромата на жасмин, за който със сигурност знаеше, че е разцъфнал, защото сама го бе засадила. Но не можеше да отвори прозореца, защото алармата щеше да се включи.

Вместо това се облегна на тесния перваз и се загледа към виолетовото небе, блещукащите отгоре звезди и бледото сияние на разбуждащия се град.

В такива моменти копнееше за необятния небосвод от детството си, толкова плътно обсипан със звезди, сякаш някой бе разсипал захарница върху покривката на масата. Почти усещаше зеленото ухание на Западна Вирджиния и едва устояваше на изкушението да скочи в колата и да се отправи на северозапад, за да му се наслади поне за час.

Естествено това нямаше как да се случи. Нямаше никаква работа там и ако отидеше, за което несъмнено щяха да научат най-неподходящите хора — това щеше да повдигне въпроси, на които не би желала да отговаря.

Затова се върна в леглото, отвори чекмеджето на нощното си шкафче, измъкна шишенце с хапчета за сън, предписани й от нейния личен лекар по време на последната политическа кампания на Джим, и взе две.

По този начин поне за няколко часа щеше да се откъсне от настоящето, от бъдещето и от миналото.