На снимката върху опаковката на боята за коса жената беше с тъмнозлатиста коса с едва доловими нюанси, които й добавяха обем и правеха сините й очи да изглеждат ясни като нарисувано стъкло. Цветът бе описан като светлокестеняв.

Крайният резултат за Сандра беше тъмносиво със зеленикав оттенък и изсушени, заплетени краища.

Сините й очи обаче наистина бяха ясни. Както винаги, след като бе плакала. А тя лееше сълзи дори на „Сървайвър“ и на „Закон и ред“.

Сега се канеше да гледа вечерните новини и ако пълната кофичка майонеза, която бе покрила с найлонова торбичка, не свършеше работа, сигурно щеше да дочака в този вид и вечерното шоу.

Обажданията на номера, изписан в инструкцията за употреба, не дадоха резултат.

— Вероятно ще се наложи да изчакате поне месец, преди да можете да предприемете нещо — бе казала жената, след като Сандра бе чакала и слушала инструменталното изпълнение на Хенри Манчини в продължение на половин час. Несъмнено имаше още стотици разочаровани жени със зеленикави коси, които се бяха обаждали преди нея, защото стриктно бе изпълнила предписанията.

— Месец? Но защо трябва да чакам толкова дълго?

— Защото вече сте разкъсали целофанената опаковка на стоката и съдейки по състоянието на косата ви, което описвате, ако използвате другия продукт, проявителят би могъл да предизвика нежелано взаимодействие.

Сандра си представи как косата й е наполовина остригана, а останалата бавно окапва. Вече си обясняваше защо така горещо я предупреждаваха да не прибягва до него.

— А ако използвам тъмния оттенък? Няма ли да може да я покрие?

— Не. Просто на места ще поеме повече и в крайна сметка резултатът може да се окаже доста разноцветен.

Сандра мислено сравни евентуалния резултат със зеленикавите кичури, които висяха около лицето й в момента, и не беше сигурна кое е по-лошо.

— А ако отида в някой салон? — попита, въпреки че целият замисъл да си купи боята и да извърши процедурата у дома беше именно да спести парите за фризьор. — Биха ли могли да ми помогнат?

— Сигурно ще ви кажат, че няма проблем, но техните продукти могат да увредят косата ви точно толкова, колкото и тези, които си купувате сама. Лично аз не виждам никакъв смисъл. Ако изчакате месец, докато косата ви израсне и боята се отмие, може да потърсите специалист, за да я боядисате отново.

— Само това ли можете да ми предложите?

— Съжалявам, госпожо!

— Купих вашия продукт, защото ви се доверих. Как можете да се измъквате от положението, като казвате на хората, че трябва да се примирят със зеленикавите си коси?

— В инструкцията изрично е написано, че не бива да се прилага на изрусени коси.

— Къде по-точно е написано това? — Вече бе изчела листовката от край до край няколко пъти.

— Проверете напечатаното със ситни букви.

Сандра се вбеси.

— Няма нормален човек, който би могъл да разчете това!

— За нещастие, на адвокатите им се удава — със съчувствие в гласа отвърна жената.

Беше наистина ужасно. Най-сетне бе започнала отново да излиза, а сега й се случи това.

— Е, благодаря ви все пак.

— Няма защо, госпожо. И като жест на добра воля, с удоволствие ще ви изпратим купон за нова боя, стига да ни дадете адреса си.

Ама тези да не би да се шегуват? Купон за още една кутия боя? Сандра си помисли, че нищо друго не би могло да й помогне, освен естественият ход на времето, вследствие на което косата й постепенно щеше да възвърне нормалния си вид.

Затръшна възмутено слушалката и потърси в интернет начини за домашно третиране. Един от най-популярните беше да намаже главата си със силен шампоан против пърхот и да изчака да изсмуче боята. Но това означаваше не само да отскочи до магазина, но и да го направи във вид, сякаш е измъкнала нечистотии от канала и ги е сложила върху главата си.

Тази вечер майонезата изглеждаше най-приемливата възможност. Оцетът щеше да неутрализира донякъде цвета, а яйцата подхранваха косъма. Надяваше се, че остатъкът щеше да свърши работа. Бе използвала само една супена лъжица от нея, за да си направи сандвич с пуешко за обяд.

Наистина се озова в глупава ситуация. Разполагаше с достатъчно пари да отиде във фризьорски салон, само че отново се бе поддала на идиотската си фобия. След една много успешна седмица, в която бе осъществила контакт с маниачките на обувки, съвсем неочаквано получи пристъп на паника малко преди да се приготви да отиде отново в дома на Лорна.

Беше зловещо, защото до този момент й се струваше, че ушната терапия върви успешно. Страхът й обаче се бе оказал непреодолимо препятствие. Вместо да тръгне за срещата, остана в апартамента си, кършеше ръце, опитваше се да си поеме дъх и желаеше да е всеки друг, но не и самата себе си.

Тогава й хрумна идеята да смени цвета на косата си. Бе купила боята няколко месеца преди това, когато се намираше в подобно настроение — то за щастие бе преминало, както осъзнаваше сега — и така и не бе използвала боята. Тази вечер обаче, докато гледаше „Колелото на късмета“ и се възхищаваше на косата на Ванна Уайт, си спомни за двете кутии (наистина ги купи в момент на депресия) и реши да промени външния си вид, както и целия си живот, към по-добро.

Така и не й хрумна да провери дали шишетата вътре имат надпис „светлокестеняво“, а не „тъмнопепеляво“, но дори да го бе направила, никога нямаше да се сети, че всеки от тези нюанси щеше да придаде на изрусената й по-рано коса цвета на аспарагус.

Оставаше й само да я залее със сос за салата.

Въпросът беше какво да предприеме след това? Когато човек, който не обича да излиза от дома си даже в такъв прекрасен ден, се окаже със зелена коса, беше жестоко. Но Сандра винаги търсеше пророчески знаци и се питаше дали този не е точно такъв.

Може би трябва да направи това, което най-малко й се искаше — да излезе и да… изживее унижението. В психологията го наричаха да се носиш по течението.

Замисли се върху това за момент. Беше вторник вечерта, малко след единайсет часа. Улиците щяха да са пълни с хора, както винаги в този квартал, но не толкова, колкото утре вечер. Не че имаше някакво значение за нея, защото, ако го отложеше за следващия ден, после — за по-следващия, нямаше да се случи никога. Значи щеше да го направи веднага.

Невъзможно беше да се каже какво точно я обзе или откъде събра кураж да излезе на улицата без шапка, та всеки да може да я види, но двайсетина минути по-късно беше доволна от себе си.

— Сандра?

За момент й се стори, че най-кошмарният й сън се е сбъднал.

Обърна се и се озова пред висок строен мъж с чудесна тъмна къдрава коса, шоколадовокафяви очи и идеално гладка кожа.

— Сандра Вандерслайс? — Името й бе изречено от красиви устни, подхождащи на филмова звезда.

Гласът обаче беше малко висок. По-висок, отколкото подобаваше за мъж. Не че това имаше някакво значение. Очевидно човекът по природа си беше бъбрив.

По-странното беше, че знае името й. Откъде?

— Извинете… — Инстинктивно вдигна ръка към главата си, припомняйки си зеленикавия оттенък, който със сигурност рязко контрастираше с поруменелите й страни.

Това се оказа лоша идея.

— Аз съм — каза непознатият и повдигна вежди в очакване.

Никакъв спомен. Беше съвсем объркана и без съмнение това бе изписано върху лицето й.

— Аз…

Той повдигна очи към небето.

— Майк Лемингтън. — Кратка пауза. — От гимназията.

Челюстта й увисна. Майк Лемингтън! Нима бе възможно?

Та той беше единственият ученик в училище, до когото би могла да застане и да се почувства ако не слаба, то поне не толкова дебела.

— Майк! — Собственото й чувство за малоценност почти изчезна при вида на тази невероятна трансформация. — Наистина ли си ти? О, господи, но какво…? — Поклати недоумяващо глава. — А би трябвало да те попитам как си…

Мъжът се усмихна, разкривайки идеално равните си бели зъби.

— Е, просто отслабнах малко.

— Майк! — Ако някой трябваше да отбягва неприятната тема за наднорменото тегло, това бяха те двамата. — Отслабнал си много. Как?

Той повдигна рамене.

— С помощта на клуба „Борба с излишните килограми“.

— Сериозно? — Сандра се замисли за собственото си членство в този клуб и се запита дали, ако му бе обърнала малко повече внимание, би могла да постигне такива забележителни резултати като него.

— Всеки вторник следобед — усмихна се Майк. — Но я се погледни ти? Виж косата си!

Нямаше представа как си бе позволила да забрави дори за момент, но срамът отново се стовари върху й.

— О, просто…

— Та тя е зелена! — Протегна ръка и докосна един кичур.

— Да, защото…

— Много дръзко — продължи той, гледайки я почти с възхищение. — Миличка, а аз си мислех, че никога няма да излезеш от черупката си!

Тя се намръщи. Наистина ли бе живяла затворено толкова дълго?

Кого заблуждаваше? Беше родена в черупка. Буквално. Като „Венера“ на Ботичели, само че без изваяното тяло и ангелското ренесансово лице.

— Чудесно е, че опитваш да изразиш себе си по този начин. При това сега очите ти изглеждат още по-сини.

— Сериозно? — Имаше нужда от това. Наистина.

— Абсолютно!

Сандра реши да продължи да играе ролята на момиче, боядисало косата си в зелено от самоувереност, вместо от несигурността, подтикнала я да си купи две кутии евтина боя в един от поредните си лоши дни.

— Благодаря ти, Майк. И така — подхвана, имитирайки самочувствието на жена, решила да изрази идентичността си по този нестандартен начин, — какво търсиш в тази част на града? Идваш на гости? Или пък живееш наблизо?

— Имам апартамент недалеч от „Дюпон Съркъл“ — отправи й ослепителната си усмивка той. Дали я бе отработвал продължително време, или се бе появила естествено вследствие на промяната във външността му? — Но често наминавам към „Стетсън“. Един приятел държи бар там.

— О, чувала съм много хубави отзиви за това местенце. — Но никога не го беше посещавала. Имаше репутацията на гей бар, макар да не бе сигурна дали е вярно. Във всеки случай вероятно беше приятно.

Майк стисна устни и отново я огледа.

— Точно сега съм тръгнал натам. Защо не дойдеш с мен?

Сърцето й спря да бие за момент. Наистина ли този привлекателен мъж я канеше да пият по питие? Може би зеленикавата коса беше най-хубавото нещо, което се бе случило в живота й?

И все пак беше зелена. Върху нейната глава. И колкото и да й се искаше да се примири с това, някак не й се удаваше.

— Господи, Майки, не ми се иска да ти се натрапвам цяла вечер.

— Майтапиш ли се? Ще ми бъде много приятно. При това там ходят доста интересни хора. Може да се запознаеш с някого. Освен ако… — Изглеждаше така, сякаш току-що бе настъпил нещо. — Може би имаш сериозна връзка? Не мога да повярвам, че още не съм те попитал.

— Всичко е наред — увери го тя. — Не, не съм обвързана с никого. Тогава… Става, можем да тръгваме.

— Страхотно! Ще видиш, там много ще ти хареса. Пък и нямам търпение да те запозная с приятелката ми Деби. Мисля, че много ще си допаднете.

Приятелката му Деби. Е, добре. Ако не беше сам, нямаше да я покани на среща.

— Много искам да ми разкажеш какво си правил през последните… — Преброи ги мислено. — … тринайсетина години. Господи, наистина ли мина толкова време?

— Звучи ми като цял един живот — небрежно отвърна Майк и обви ръка около раменете й. — Знаеш ли какво ще ти кажа, майка ми щеше да бъде много доволна, ако се бяхме събрали преди години. Естествено, сегашното ми битие изобщо не й допада.

Прииска й се да е малка съпруга с фигурата на Туити, за да може той да я прегърне и притисне към себе си, точно както правеше главният герой в края на романтичен филм, но нямаше намерение да се поддава на подобни мисли точно сега.