— Госпожице Рафърти.

— Господин Бенингтън.

— Имате ли нещо против да ме придружите до офиса ми?

Изкушението да му откаже беше неустоимо, но нима имаше друга възможност? Трябваше да плати ботушите.

— Какво персонално обслужване — изкоментира, докато вървеше след него към кабинета, който от много скоро й бе станал добре познат.

— Сто шейсет и осем долара и три цента — започна той, като й направи знак да седне на стола, който без съмнение и двамата бяха започнали да смятат за нейното място.

— Точно така.

— В момента банковият ви баланс възлиза на двеста и двайсет долара и четиридесет и девет цента…

Тя сви рамене.

— Звучи ми обнадеждаващо.

— С изключение на това, че сте получили одобрение за… — Кликна с мишката и Лорна едва потисна порива си да му предложи просто да добави сметката й към листа „предпочитани“. — … двеста и четири и шестнайсет. — Холдън я погледна. — Платени са на бензиностанция, което прави повече от долар за литър бензин. Мога да предположа, че отново сте излезли на червено.

Лорна преглътна с усилие. Не й харесваше да живее по този начин. Можеше да му се озъби, но каква полза от това? Нуждаеше се от него дотолкова, доколкото искаше банковата й сметка да работи в нейна полза, а не против нея.

— Вижте — подхвана тя. — Правя всичко възможно по този въпрос. И няма да ви лъжа, че ми е лесно. Сигурна съм, че и сам виждате това. — Посочи с ръка към монитора на компютъра. — Но днес действително се налага да получа този ордер.

— Не мога просто така да ви дам пари, които не притежавате.

— Ами, можете — усмихна се Лорна. — Нали това е работата на банките?

За нейна изненада, той отвърна на усмивката й.

И за още по-голямо учудване, изглеждаше много привлекателен, когато се усмихва.

Поработи още малко на компютъра с вид, че се опитва да разреши проблема, но накрая заяви:

— Съжалявам, с нищо не мога да ви помогна.

Тя се запита какво ли е наказанието да се окажеш виртуален мошеник. Сигурно щяха да й забранят достъпа. Едва бе открила райската наслада да може да купува дизайнерски обувки на невероятно ниски цени, а ето че трябваше да се откаже от нея завинаги.

В този момент си спомни за дребните пари в портмонето си.

— О! Чакайте! — Започна да рови в чантата си, докато Холдън я наблюдаваше мълчаливо от другата страна на бюрото. Най-сетне намери онова, което търсеше — разбъркана пачка банкноти, които дори не бе преброила. — Трябва да направя депозит.

Двеста и четири долара, шейсет, от които бяха в банкноти от по един. Подаде ги на Холдън.

— Сега вече мога да получа ордера, нали?

Той изглеждаше огорчен.

— Да, въпреки че бих ви посъветвал да не го правите.

— Е, така изискват служебните ви задължения. Но ще осребрите чека, нали?

Холдън въздъхна, погледна я право в очите — странно, досега не беше забелязала колко наситеносини са неговите, и кимна.

— Знам, че това ще се обърне срещу мен — каза накрая, — но от законова гледна точка не бих могъл да ви откажа.

Тя му отправи кратка усмивка.

— Горе главата, Бенингтън. Всичко ще бъде наред. Честна дума!

Глава 13.

— Не мога да направя нищо… Обичам теб и никоя друга…

Обикновено Сандра не беше от хората, които скачат от леглото рано сутринта, но този ден беше в прекрасно настроение и непрекъснато си тананикаше песента, която внезапно бе обсебила съзнанието й. Майк я бе търсил снощи, докато беше у Лорна, и бе оставил съобщение на телефонния секретар, в което я питаше дали би искала да отидат довечера в караоке бар „Космос“.

Никога, за нищо на света, не би се изправила да говори пред толкова хора, още по-малко пък да пее, но щеше да й бъде приятно да изпие няколко мартинита с Майк. По дяволите, би правила с него каквото и да е.

Как бе преживяла всички тези години, без нито веднъж да се сети за него? И което беше по-важно, каква късметлийка се оказа, задето се бе появил в живота й точно в момент, в който имаше най-много нужда от него.

… колкото и да се опитвам, не мога да скрия любовта си…

Отмести компютъра и затанцува из стаята, за да вземе телефона и да му се обади. Свърза се с гласовата му поща и остави съобщение. Веднага след това позвъни на фризьорката на Хелън. Най-ранният час, който можеше да запише, беше след месец. Няколко минути обмисля идеята да потърси друг стилист, но зелената коса й бе донесла късмет. Ако се беше боядисала в обичайното кестеняво, може би Майк нямаше да я забележи онази вечер.

Освен това косата й му харесваше.

Значи… щеше да я остави още малко. Защо не? Не беше като да се заседява дълго пред огледалото и всеки път да й се налага да се примирява с нея.

Седна пред компютъра и започна да преглежда други сайтове. Имаше си установен маршрут. Първо електронната поща, после Zappos14, Pondy.com15, Washingtonpost.com, eBay и обикновено накрая — страници в Гугъл, които предишната вечер са събудили любопитството й.

Напоследък често използваше търсачката, за да открие някаква информация за Майк Лемингтън. Притежаваше няколко академични степени, които все още фигурираха в сайта, където имаше и кратка биография, както и няколко малки фотографии в електронната страница на компанията, в която работеше. Дълго бе разглеждала снимките. Ако не се страхуваше, че по някаква случайност той би могъл да ги види, щеше да си ги разпечата.

Приключи виртуалната си разходка, след което направи нещо, което оставяше винаги за сряда — отиде в банята, свали всички дрехи от себе си, в това число аксесоарите за коса, и извади кантара. Трябваше да го прави всяка седмица и бе избрала точно сряда, защото й осигуряваше разумен срок да се възстанови от евентуалното прекаляване с калории през почивните дни, до каквото обикновено водеха самотните петъчни и съботни нощи.

Пое дълбоко дъх и стъпи върху кантара. Мразеше да се вглежда в цифрите. Особено след като напоследък изобщо не се променяха. Преди две седмици бе качила половин килограм, а миналата дори не бе събрала кураж да се претегли.

Сега обаче беше съвсем различно. Беше щастлива. Развълнувана. Настроена оптимистично. Господи, от колко време не можеше да мисли така за себе си? Затова стоеше на кантара в очакване стрелката да спре да се движи.

Беше отслабнала с два килограма.

Два! Слезе, изчака уредът да се занули и стъпи върху него отново. Същият резултат. Два килограма по-малко.

Не можеше да повярва. Даваше си сметка, че напоследък не се сещаше много за храна, но чак толкова? Направо невероятно.

Облече се, като не сваляше очи от скалата, достатъчно самоуверена, за да се претегли с всички дрехи.

Но това щеше да е прекалено. Пъхна кантара обратно под мивката и си обеща да продължи в същия дух и да не го вади отново до следващата седмица.

След като свърши всичко необходимо и бе готова за вечерта, Сандра се приготви за работа. Набра номера на централата, регистрира се и зачака първото обаждане, докато гледаше по телевизията сутрешното токшоу, в което две жени се караха за някакъв висок младеж с брадичка, покрита с рядък, подобен на прасковен мъх.

Не се наложи да чака дълго.

— Пенелопе — каза дрезгав пелтечещ мъжки глас. — Пен… ел… о… пеее. Направо ме изгаряш, бебчо.

— Здрасти, скъпи — изгука тя. — Кой си ти?

— Казвай ми Дългия Донг Силвър… — Мъжът се разсмя на собственото си остроумие, което продължи доста. Поне за пет десетачки. — Схвана ли? Дългият… — И отново избухна в смях.

Отлично. С малко повече късмет, този щеше да се окаже пиян глупак, на когото щеше да му е необходимо доста време, преди да свърши. Би могла да използва парите, за да купи на Майк чифт обувки. Той беше печално невеж в тази област.

— Толкова си забавен! — изкикоти се тя.

— О, знам още милион смешни неща.

Продължи да я залива с цинични игрословици една след друга, докато телефонната му сметка набъбваше на сто, после на двеста… Най-сетне спря и каза:

— Май ти трябваше да ми приказваш на мен. Хайде, бебчо, разгорещи ме. Искам да те усетя. Говори ми, Пен-ел-опеее…

Сандра се облегна на дивана, качи краката си върху ниската масичка за кафе и прошепна:

— Обута съм в черни кожени ботуши до бедрата.

Денят се оказа хубав. Изключително хубав. Не можеше да си обясни какво толкова се бе случило точно тази сряда, че толкова много мъже бяха загорели за интимни ласки, но когато удари три следобед, вече бе натрупала пълни шест часа разговори. Повече от достатъчно да отскочи до „Ормондс“ и да купи онзи чифт велурени обувки на „Хоган“, които според нея сякаш бяха създадени за Майк. Не толкова обикновени, че да изглеждат евтини, но не и строго официални. Да, бяха идеалният елегантен избор.

Когато влезе в отдела за обувки, на смяна естествено беше същият онзи Луис. Никога нямаше да му прости напълно за ледения и презрителен начин, по който се отнесе към нея, когато за първи път се бе натъкнала на него. Сякаш още щом я бе видял, бе решил, че сигурно търси магазина за обезценени стоки малко по-надолу по улицата.

Очевидно размяната на реплики и върнатата покупка го бяха накарали да я запомни, защото, щом я забеляза, той повдигна вежди и се обърна към нея по име:

— Госпожице Вандерслайс. Мина доста време от последната ни среща. — И додаде припряно: — Но за мен винаги е удоволствие да ви видя.

Е, невинаги, мислено отбеляза тя.

— Търся обувки на „Хоган“ за приятеля си. — Въпреки че използва определението приятеля си само защото беше много по-кратко, отколкото да обясни: за младия мъж, с когото излизам и с когото се надявам на по-сериозни отношения, начинът, по който звучеше, й хареса.

Приятел. Никога не бе имала истински приятел, затова част от нея си оставаше затворена в манталитета на петокласничка, която говори като възрастна само за да изпита какво е усещането.

— „Хоган“ — повтори Луис и очите му заблестяха. — Много добър избор. Аз самият съм им голям почитател. Кажете ми, кой номер носи приятелят ви? — Нещо в начина, по който я попита, я накара да си помисли, че се отнася скептично към подобни отношения, но може и да си въобразяваше.

— Четиридесет и първи. — Една вечер, преди да отидат в „Стетсън“, се бяха отбили у тях и под предлог, че иска да използва тоалетната, Сандра бе поровила из гардероба му.

Луис щракна с пръсти и посочи към нея.

— Знаете ли, скоро получихме нови модели на „Зандер“. Струва ми се, че може да ви харесат дори повече. Седнете, докато донеса няколко чифта.

— Благодаря. — Тя се настани на стола и стреснато подскочи, когато я попита:

— Желаете ли чаша кафе?

Сандра поклати глава:

— Не, благодаря.

— Чай? Или може би нещо друго?

Честно казано, прекалено любезното му отношение дълбоко я възмути, но нямаше намерение да се конфронтира с него. Вместо това се опита да се държи така, сякаш беше над тези неща:

— Нищо, благодаря.

Той изчезна и се появи след няколко минути с пет кутии в ръце. Постави ги внимателно на земята, свали капаците им и се обърна към нея:

— Моделите на „Зандер“ са с около стотина долара по-скъпи от тези на „Хоган“, но кой би могъл да определи цена на стила?

Сандра се усмихна любезно.

Започна да й ги показва като истински експерт, обръщайки ги така, че да изтъква предимствата им.

— Нюансът на тези „Бруно Мали“, сигурен съм, ще се съгласите с мен, е направо великолепен. — Обувките бяха в наситен тъмночервен цвят.

Бяха наистина прекрасни, но прекалено официални.

— На моя познат… на приятеля ми по-точно, му се налага да ходи доста по време на работа, затова не ми се струват много подходящи. Спрях се на „Хоган“, защото са елегантни и много практични.