— Абсолютно. — Луис размести кутиите, избутвайки моделите на „Хоган“ по-близо, като полагаше всички усилия да постави пред нея тези с най-висока цена. — С какво се занимава? Приятелят ви, имам предвид.

— С недвижими имоти.

Той кимна с очевидна липса на интерес.

— Ето едни, които са идеални за всеки солиден мъж — каза и взе най-скъпия чифт.

Сандра преднамерено вдигна най-евтините, които бездруго й допадаха повече от останалите.

— Луис! — От задната стая излезе възрастна жена, която Сандра не беше виждала никога досега. — Хавиер е на телефона. Отново.

— Кажи му, че ще му се обадя по-късно — изсумтя Луис. Веднага след това, явно смутен от тона си, побърза да обясни: — Нашата политика е никога да не оставяме наш клиент необслужен.

Това й се стори много странно.

— Мисля, че мога да се оправя сама, ако трябва да проведете разговора си.

— О, не, не — раздразнено въздъхна той. — Това е нова политика. — И продължи поверително: — Всичко стана заради случката с жената на сенатора.

— Извинете, нещо конкретно ли имате предвид? — Не можеше да си представи какво толкова би могло да се случи на жената на някакъв сенатор, което да му попречи да се обади по телефона. Да не би да е преживяла неприятен инцидент, докато наоколо е нямало никого? Или пък й е прилошало?

— Не би трябвало да говоря за това — отвърна Луис с интонацията на човек, който е говорил за това и ще продължава да го прави всеки път, когато му се удаде възможност. — Но съм сигурен, че на вас мога да имам доверие.

Животът й беше толкова неприятно препълнен с мъжки тайни, че думи като: Сигурен съм, че на вас мога да имам доверие, я изпълваха с непоколебимата увереност, че ще последва нещо, което не й се иска да чуе.

— Не бих искала да си създавате неприятности — подхвана тя. — Честна дума, не е…

— Беше хваната да краде от магазина! — Стисна здраво устните си, кимна и се загледа в нея, очаквайки реакцията й.

— Коя? — съвсем объркана, попита Сандра. Да не би да беше пропуснала нещо? Едва ли Луис искаше да каже, че съпругата на някакъв сенатор…

— Жена му — шепнешком поясни той с видимо злорадство. — Хелън Захарис.



Партито беше ужасно.

Разбира се, повечето политически приеми за набиране на средства бяха такива, но този беше в дома на доста обсъжданото семейство Морнини — слуховете го свързваха с организираната престъпност, ала Хелън се съмняваше в това — което правеше нещата доста по-пикантни.

Може би беше прекалено уморена, за да оцени усилията на домакините. Вероятно с Джим щяха да си тръгнат съвсем скоро. Вече беше… Огледа се за часовник и откри един върху полицата на камината. Осем и петнайсет? Само толкова?

Мили боже, беше сигурна, че минава единайсет.

Опита да се отърси от обзелото я изтощение и се запъти към открития бар, за да си поръча четвърта за вечерта чаша „Ред Бул“. Кофеинът щеше да я ободри поне за няколко часа, докато стане време да си ляга.

— Още една — обърна се към бармана, като се усмихваше и поклащаше глава. — Може би е по-добре да си взема двойна доза.

Той й отправи очарователна усмивка, взе малката алуминиева кутийка и изсипа съдържанието в ниска кристална чаша.

— Господи, изглеждате толкова отегчена, колкото се чувствам и аз!

Хелън се обърна рязко и видя пред себе си Киара Морнини — чаровната фина младичка италианска съпруга на богатия седемдесетгодишен Антъни. Никога не се бяха срещали, но снимките й редовно се появяваха в светските хроники на „Уошингтън Поуст“ и в лъскавото списание „Уошингтониън“.

— Киара Морнини — представи се тя и подаде ръката си с изрядно поддържан маникюр.

— Хелън Захарис — кимна Хелън и й се стори, че забеляза някаква сянка да преминава през лицето на новата й позната. Надяваше се само, че не е от противниците на политиката на Джим. — Извинявам се, ако изглеждам отегчена. Истината е, че съм много уморена. — Обикновено по-добре контролираше изражението на лицето си.

— О, мила, но този маскарад е наистина ужасно досаден — през смях каза Киара. — Ние просто правим това, което се очаква от нас заради мъжете ни. — И отново се засмя очарователно.

— Което пък плаща сметките ни — пошегува се Хелън, направи една крачка и се препъна. Голяма грешка. Много недискретно. Трябваше да си поръча чаша кафе, преди да бе изложила себе си или — не дай боже — Джим.

Но Киара изобщо не обърна внимание на малкия гаф. Напротив, той само привлече вниманието й към краката на Хелън.

— Мили боже, да не би да са Стюарт Вайцман16?

Хелън я погледна изненадано.

— Да, познахте.

— О, обожавам го! Едва не уговорих Антъни да ми купи онези инкрустирани с диаманти пантофки като на Пепеляшка, но той реши, че два милиона са прекалено много за чифт обувки. — Младата жена въздъхна. — Би ги вложил за огърлица, но никога — за обувки. Не можах да го убедя, че е едно и също, дори когато Алисън Краус17 се появи с тях на връчването на „Оскар“-ите.

Даже за Хелън бе трудно да го приеме, но държането на Киара я очароваше.

— Съпругът ми би споделил мнението му.

— Те просто не разбират, нали?

О, имаше много неща, които Джим не разбираше.

— Не — каза простичко.

— Значи… вие обичате обувките? — попита Киара.

Хелън се засмя.

— Мога да кажа, че съм пристрастена към тях.

Домакинята се усмихна.

— Знаех си! Още щом ви видях, разбрах, че с вас имаме нещо общо. При това не само едно, сигурна съм. Всъщност — продължи тя шепнешком — елате за малко с мен горе. Искам да ви покажа нещо.

Хелън погледна неуверено към мястото, където стоеше Джим.

— О, разбира се, че ще побеснее. Както и Антъни. Забравете ги. — Киара улови гостенката си за ръка, сякаш в знак на новото им приятелство. — Ако искат да се навъртаме около тях, следващия път ще трябва да поканят приятни младежи, които да ни развличат.

Това момиче определено й допадаше.

Качиха се по стълбите, минаха по коридор, в който имаше повече позлата, отколкото бе виждала, където и да било извън църквата, после през стая с огромно кръгло легло с червени сатенени чаршафи и се озоваха в голямо помещение с множество вратички по стените.

— Какво е това? — попита Хелън, като в същото време си мислеше колко огромен бе онзи креват и колко приятно щеше да й бъде да се отпусне върху него и да подремне.

— Това ли? Тук е поместен гардеробът ми — отвърна Киара, като отиде до една от вратичките и я отвори.

Светлина обля малката стая, разкривайки стигащи до тавана рафтове, претъпкани с кутии.

С кутии за обувки.

Всяка имаше етикет и нещо като каталожен номер. Киара свали една с обозначен трийсет и четвърти размер и извади най-красивите бродирани сандали, които Хелън някога бе виждала.

— Погледни ги, миличка. Няма да повярваш.

— Прекрасни са — сдържано каза Хелън, като разглеждаше обувката от всички страни, сякаш бе произведение на изкуството.

Извивката беше като грациозен водопад, започващ от високия ток, изработен толкова изящно, сякаш бе направен от кристал. Кожата беше еластична и мека като египетско памучно платно.

Потърси името на дизайнера и щампа с номера, но не ги видя никъде.

— Откъде са?

Киара се усмихна и повдигна вежди.

— От моя племенник — Филипе Карфани.

— Племенник? — Това момиче нямаше повече от двайсет и шест — двайсет и седем години. Колко голям трябваше да е този племенник?

Домакинята повдигна рамене.

— На моята възраст е, но татко е бил женен и преди. Сестра ми от първия му брак е вече на средна възраст.

Това до голяма степен обясняваше избора й на съпруг. Баща й сигурно беше връстник на Антъни.

— Както и да е, племенникът ми прави тези страхотни обувки. Хайде, изпробвай ги.

— Кой номер са?

— О, ама разбира се. Краката ти са прекалено големи за тях. — Тя цъкна с език. — Много жалко, защото усещането е като за меки длани, които галят стъпалата ти.

Описанието накара Хелън да се разсмее.

— Къде ги продава?

Киара поклати глава:

— Изобщо не ги продава. Все още не. Едва наскоро разбрах за таланта му, а пък Антъни… — Направи кратка пауза, за да се отърси от промъкналия се в говора й лек италиански акцент. — Антъни никога не би подкрепил усилията на един млад мъж. Това би могла да бъде голяма инвестиция, разбира се… — Посочи с ръка към обувките. — Сама можеш да се убедиш. Но съпругът ми… Струва ми се, че ревнува. Филипе е млад и много привлекателен.

Внезапно Хелън осъзна, че не иска нищо повече от това да притежава чифт обувки на Филипе от своя номер. Дори не се интересуваше дали са удобни. Бяха достатъчно красиви, за да компенсират всички евентуални мехури и нетърпими болки.

При нея винаги ставаше така, още откакто беше малко дете. Ако някой й кажеше, че не може да има нещо, правеше всичко възможно, за да му докаже, че греши. И да го получи на всяка цена, независимо какво беше то.

По този начин се бе добрала до мястото, което заемаше сега — доказвайки се на баща си, който й бе заявил, че от нея нищо няма да излезе и че никога няма да бъде в състояние да постигне материалната сигурност, към която се стреми.

Фактът, че бе починал дълго преди тя да напусне родния си дом, не променяше нещата. Все още имаше какво да му доказва.

А сега трябваше да доказва и на Джим.

Подхвърли му идеята да инвестира в работата на Филипе, докато се прибираха от приема.

Той избухна в бурен смях, което беше първият индикатор, че изобщо не е впечатлен от предложението й.

— Ако зависи от теб, винаги ще намериш начин по-скоро да изгубиш, отколкото да спечелиш от обувки. — Погледна я зад волана, а уличните светлини толкова бързо проблясваха върху лицето му, че не можеше да разчете изражението му. — За което ти се възхищавам.

— И би трябвало. Сигурна съм, че би предпочел да правя пари от обувки, отколкото да ги харча за тях.

— Или да ги крадеш — подхвърли той.

Хапливата забележка я жегна. Никога нямаше да й позволи да забрави онзи случай. И двамата бяха наясно с това.

— Не е честно.

— Но е самата истина, миличка. — Протегна ръка и я сложи върху бедрото й. — Знаеш, че ако не друго, поне съм откровен.

Хелън си спомни за интимния косъм между зъбите на Пам преди две седмици и реши, че не иска да продължава този разговор. Можеше и да успее да го убеди да обмисли плана й, но внезапно усети, че не й се иска той да обере лаврите за него.

Щеше да го направи сама.



— Това място вони много странно! — извика Колин Оливър достатъчно силно, за да привлече вниманието на няколко служителки в магазина за стоки втора ръка „Гудуил“.

— Колин! — смъмри го Джос със строг шепот. — Това е невъзпитано.

Момчето сложи ръце на кръста си и я погледна.

— Мама казва, че е по-добре да си честен, отколкото възпитан.

Ето това беше Дийна Оливър, описана само с едно изречение. Избрала удобната за нея честност пред уважението към останалите, за което с гордост се биеше в гърдите.

Още веднъж си пожела да бе опознала семейство Оливър, преди да бе подписала договора, който я принуждаваше да живее с тях цяла година.

— Но е много важно и да се държиш възпитано — подхвана дипломатично Джос, вместо директно да заяви на детето, че майка му не е права. — И особено да бъдеш любезен.

Колин сви рамене.

— Все едно, тук вони.

— Аха — съгласи се Барт и демонстративно стисна носа си.

— В такъв случай ще действаме бързо. — Улови децата за ръце и ги повлече през магазина към отсрещната стена, където върху рафтовете бяха подредени обувки и кутии.