Момчетата протестираха през цялото време и вдигаха толкова шум, че останалите посетители сигурно си помислиха, че ги отвлича. Изкушаваше се от идеята да сключи сделка с тях, като им обещае нещо срещу приличното им поведение, но не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да ги възнагради за ужасната липса на възпитание.

Не искаше да допринася за сформирането на характерите им в тази насока. Дийна бе нанесла достатъчно вреди. Джос трябваше да се придържа към нейните стандарти.

Стигна до обувките и установи, че наистина мирише на нещо неприятно. И което беше още по-лошо, стоката бе натъпкана върху стелажите, без оглед на размера или на пола на евентуалния купувач.

Заниманието се очертаваше доста неприятно.

За щастие на десетина крачки от мястото имаше щанд за играчки, така че избута хленчещите момчета и им позволи да останат, докато разглежда обувките.

Колин грабна някакво портативно радио със счупена антена, а Барт избра празна пластмасова кутия от ментови бонбони „Пез“ с главата на Туити.

Чудесно. Докато вниманието им бе ангажирано, Джос щеше да разполага с няколко минутки за себе си.

Извади списъка от чантата си. Преди да дойде, бе принтирала имената на някои от най-известните дизайнери. За нейна изненада, не се оказа никак трудно да намери маркови обувки. Но да открие номер трийсет и седми, при това в прилично състояние, си беше истинско предизвикателство. На повечето подметките бяха съдрани, някои дори от край до край. Имаше и със счупени токове, изтъркана кожа, изкривени токи.

Едва след двайсет и пет минутно усилено търсене попадна на запазен модел на „Гучи“. Размерът беше точният, но проблемът беше, че липсваше едната обувка.

— Извинете — подвикна Джос към минаваща наблизо служителка на магазина — жена с уморен вид и яркочервена коса с черни корени. — Знаете ли къде е другата обувка?

— Всички са там — махна небрежно към рафтовете продавачката.

— Знам, но тук открих само едната и се питах дали не знаете къде да потърся втората. Не бихте изложили половината от чифта, нали?

— Не, не бихме го допуснали. Освен ако не е ортопедична или нещо такова.

Джос се зачуди какво ли трябва да означава това, но нямаше време да разпитва.

— Значи другата трябва да е някъде тук, така ли?

— Би трябвало. — Жената сви рамене и отметна огнената си коса назад. — Стига някой да не я е свил.

Джос понечи да попита дали напоследък в магазина не е пазарувала еднокрака жена с изискан вкус, но забеляза, че очите на служителката се разтвориха широко, загледани в нещо зад нея.

— Това хлапе ваше ли е? — попита тя. — Мисля, че с него нещо не е наред.

— Какво? — Джос се обърна бързо и видя Барт, пребледнял като мъртвец, стиснал с ръце гърлото си. Втурна се към него: — О, господи! Барт! Какво стана?

Детето не отговори. Изобщо не издаде звук. Само продължи да се мята панически, а лицето му добиваше ужасяващ синкав оттенък.

Едва тогава тя забеляза пластмасовата кутийка от бонбони, захвърлена на пода, но вече без главата на Туити.

— Да не би да си се задавил? — попита го задъхано и без да изчака да й отговори, мина зад него и започна да го тупа по гърба.

Никакъв ефект.

— Колин! — изкрещя, привличайки вниманието на другото момче, което съсредоточено се опитваше да измъкне остатъка от антената. — Извади мобилния ми телефон и набери 911.

— Защо?

— По дяволите, Колин, прави каквото ти казвам! — Вплете пръстите на ръцете си и натисна силно Барт по слънчевия сплит.

Все още нищо.

Смразяващ ужас плъзна по тялото й. Струваше й се, че Колин се бави прекалено много, а служителката, забелязала инцидента, просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше.

— Повикайте линейка! — извика й Джос, треперейки едновременно от страх и гняв.

Този път Барт се изкашля силно, главата на пластмасовото птиче изскочи от устата му, удари се в бетонната колона и отскочи няколко метра встрани.

Момчето продължаваше да кашля, като се бореше за всяка глътка въздух.

— Добре ли си вече? — коленичи до него тя. — Можеш ли да дишаш? Има ли още нещо заседнало в гърлото ти? — Знаеше, че кашлицата е добър знак. Докато продължаваше, малкият нямаше да се задуши.

Най-сетне кашлянето утихна и цветът постепенно започна да се връща върху бузите на Барт.

— Можеш ли да дишаш? — отново попита Джос.

Той кимна и поемайки си с усилие въздух, отваряше и затваряше устата си като риба.

— Е, добре — притегли го в обятията си тя. — Искам да се уверя, че в гърлото ти не е останало нищо, разбра ли? Стой тук и дишай дълбоко. Аз ще потърся остатъците. Става ли?

Барт кимна, а Джос вдигна долната част на играчката и започна да се оглежда за останалите, като през няколко секунди спираше и се обръщаше, за да се успокои, че детето все още стои право, диша и изглежда нормално.

Знаеше накъде изхвърча погълнатата част, след като се бе ударила в бетонната колона, затова тръгна право нататък и не след дълго я забеляза да се въргаля под вехт люлеещ се стол, пропит с миризма на пури.

Джос застана на четири крака и плъзна едната си ръка под него, за да извади главата на Туити, но преди да я стигне, се натъкна на нещо друго, оваляно в мъх. Измъкна го бързо.

Оказа се другата обувка от чифта на „Гучи“.

Нямаше време да я оглежда, затова отново бръкна под стола, опитвайки се да не обръща внимание на натрупания прах, и най-сетне извади твърдата пластмасова глава.

Беше доста зацапана, но пасваше идеално на останалата част. Много добре — никакви малки частици не заплашваха дробовете и червата на Барт.

За момент се облегна на колоната, успокоена, но и изтощена от преживяното.

— Извинете ме, госпожо.

Джос отвори очи и видя пред себе си служителката от магазина.

— Да? — Надяваше се, че няма да започне да раздува нещата, като я изкара героиня или нещо подобно. Във Фелинг това би се разчуло веднага, при това доста поукрасено, а последното нещо на света, което искаше, беше да се окаже център на внимание.

Тревогата й се оказа напразна.

Жената посочи към счупената играчка, която Джос все още стискаше в ръката си.

— Нали знаете, че трябва да я платите.

Глава 14.

— Проблемът е в това — говореше Лорна на Фил Карсън, който седеше на бара по време на смяната й, — че мога да плащам сметките си, но не ми остава нищо, за да се забавлявам.

— Може би ще трябва да дойдеш в службата, за да си поговорим в работното ми време…

— О, я стига, Фил. — Липсваше й търпение да слуша глупостите му. — Сам виждаш какво правя. — Посочи с ръка наоколо: — Вземам по две, понякога даже и по три смени. А ти си ми дошъл на крака. Какво ще изгубиш, ако поговориш с мен няколко минути?

— Въпросът не е в това…

— Какво пиеш? — погледна към чашата му тя. Имаше усет за тези неща. — Коктейл „Рита Тини“ с ликьор?

Той вдигна наполовина празната си чаша.

— Как позна?

Всъщност това пиеха всички мъже от средната класа.

— Обръщам внимание на такива неща, Фил. Много ме бива в работата ми. Освен това блъскам тук по цял ден. Така че можеш ли да ми дадеш един малък съвет, без да ме караш да идвам до офиса ти?

— Струва ми се, че бих могъл.

— Страхотно. — Тя се обърна към бармана и посочи към Фил: — Бумър! Още едно за моя сметка.

— Не е необходимо да правиш това. — Младият мъж се изчерви леко. — Всъщност изобщо не трябва да го правиш. Не можеш да си го позволиш.

— Ще си го пиша като разход и ти ще ми го осребриш — намигна му Лорна. — От това само ще спечеля, повярвай ми.

— Тогава го направи още няколкостотин пъти и край с проблемите ти — усмихна се хитро той.

— Много смешно. — Младата жена се настани на високия стол до него. — Интересува ме дали можеш да договориш по-ниски лихви с банките, от които ползвам кредитни карти.

— Та те вече са достатъчно ниски!

— Установих, че са 9,9%, а началната ставка е значително по-изгодна!

— Да, но само началната. Така зарибяват хората, а после… Е, останалото ти е известно.

Лорна се обезсърчи. Да, останалото й беше известно. До болка.

— Но аз не мога да си позволя да си купя дори обувки!

Фил се изсмя.

— Я стига, преувеличаваш. Разполагаш с достатъчно да покриваш основните си нужди. И трябва да си доволна от напредъка, който постигнахме.

— Доволна съм — увери го тя. — Но не и от липсата на пари.

— Тази работа осигурява ли ти други плащания? Имам предвид здравни осигуровки и всякакви такива неща?

— Не, внасям си ги сама.

— Колко ти е надницата на час?

Каза му и той си пое шумно въздух.

— Причината е в бакшишите. Понякога с тях сумата достига и до двайсетина долара за час.

— Всеки час, всяка вечер?

— Не, разбира се — призна Лорна. — Различно.

— Госпожице Рафърти…

— Лорна.

— Лорна, сериозно трябва да обмислиш варианта да си намериш друга работа — с включени осигуровки и твърда заплата, която ще можеш да планираш. Завършила си колеж, нали?

Тя сви рамене.

— Имам бакалавърска степен по английски език. — Четенето й се бе струвало страхотно, докато се бе озовала сред реалния живот и бе опитала да си намери работа, свързана с него.

Второто му питие пристигна и той бързо пресуши първата чаша.

— Сигурен съм, че съществува нещо по-подходящо.

Бумър спря до тях и го изгледа предупредително, но Лорна направи с ръка жест, с който искаше да му каже: „Всичко е наред!“.

— Но аз едва мога да си позволя да се храня! — обърна се тя към Фил. — Трябва да има някакъв изход.

— А ти продължаваш да харчиш, нали? — попита, поглеждайки я с разбиране, каквото не бе проявявал до този момент.

Лорна усети, че се изчервява.

— Какво имаш предвид?

Той кимна уверено.

— Много внимателно проследихме бюджета ти. Дори с този непостоянен доход, би могла да погасяваш постепенно дълговете си, да си плащаш наема, да се храниш и дори да си позволяваш малки прищевки. — Отново поклати глава. — Но ти продължаваш да прахосваш безразборно. Виждал съм подобно нещо и преди.

Тя се опита да преглътне чувството за вина, заседнало като буца в гърлото й.

— Не съм стъпвала в мола от седмици!

— В такъв случай за какво става въпрос? За пазаруване по интернет? С чекова книжка? — Знаеше, че я бе притиснал в ъгъла. — Ако не се лъжа, тя беше единствената, която не закрихме.

Ама какво означава това? Да не би да беше единствената му клиентка? Как би могъл толкова детайлно да си спомня подробности от срещата им?

— Не. Просто трябваше да покрия някои непредвидени разходи. Колата ми… — подхвана за по-голяма достоверност. В това имаше доза истина, тъй като бе направила няколко вноски. — И за други дребни неща. — Тъй като не се бе случило предишната седмица, нямаше как да му признае, че е посещавала сайтове за продажби. Човек като Фил Карсън никога не би приел виртуалната търговия като вид терапия.

— Добре — каза той и отпи от коктейла, който му беше поръчала. — Очевидно имаш нужда от по-голям доход. Определеният ти бюджет би трябвало да ти стига, но щом не можеш да контролираш разходите си, единственият начин да компенсираш разликата е, като увеличиш приходите. — Повдигна рамене. — Притеснен съм. Иска ми се да можех да го направя по-лесно за теб, но наистина не ти остава нищо друго.

— Благодаря ти, Фил. — Звучеше съвсем искрено, когато го изрече, въпреки че не го чувстваше в действителност.

Естествено, той беше прав. Харчеше повече, отколкото печелеше. И щом твърдеше, че няма как да договори допълнително намаляване на лихвите, трябваше да му повярва, защото каква полза имаше да я лъже?