Пък и не й се наложи, тъй като Сандра побърза да се обади:

— Господи, знам какво имаш предвид. Всичките ми съученички от гимназията, дори онези тъпи кучки, за които се надявах да си получат заслуженото, са омъжени за страхотни мъже и живеят в къщи, които могат да бъдат снимани в списанията за архитектура. — Тя разтърси неодобрително глава. — Честна дума, не че съм имала намерението да се превърна в една от тях, но бях твърдо убедена, че някои от тях ще станат като мен. Нали се сещате, ще останат сами и… — Смръщи лице и продължи, повдигайки рамене: — Ще се борят с живота. Не толкова от финансова гледна точка, колкото… колкото в личен план.

— Но ти имаш вид на човек, който е постигнал всичко — обади се Джос, изненадана, че впечатлението й се бе оказало погрешно.

Лорна я изгледа изненадано. Много уважаваше Сандра и не можеше да си обясни недоумението на Джос, че приятелката й иска нещо повече.

— Господи, това е най-милото нещо, което би могла да ми кажеш — засмя се Сандра. — Защото изобщо не е вярно. Е, поне не беше вярно, но сега нещата тръгнаха към по-добро. Разбираш ли, преди няколко седмици започнах сеанси по акупунктура и ми поставиха пластинка в ухото. — Докосна меката част на ухото си, както Лорна често я бе забелязвала да прави и преди.

— О! — изуми се Джос. — Просто са ти я поставили като игла?

— Да. Можеш да я пипнеш. Прилича на обеца, но е на малко по-различно място. — Отново вдигна рамене. — Виж, и аз бях скептично настроена като повечето хора, но преди да ми я сложат, изпитвах ужас да напускам дома си, а сега се чувствам много по-добре.

— Страдаш от агорафобия? — попита Хелън.

— През по-голямата част от живота си — кимна Сандра. — Повярвайте ми, опитах всички възможни терапии, даже хипноза. Честно казано, дълбоко се съмнявах, че нещо е в състояние да ми помогне, най-малко пък акупунктурата, но ето че стана точно така. Не че съм очаквала да се случи, нали разбирате? Към нея подходих най-скептично.

— Какво представлява агорафобията? — попита Джос. — Извинете ме, не искам да изглеждам като пълна глупачка, но…

— О, няма нищо — побърза да я успокои Сандра. — Просто се страхувах да напускам жилището си. Чувствах се нервна сред много хора. Дори на улицата или в супермаркета.

Момичето кимна, но изражението му говореше ясно, че никога не бе чувало за подобно нещо.

— И сложиха тази пластинка в ухото ти, след което се почувства по-добре? — невярващо попита Лорна. — Сериозно ли говориш?

Сандра повдигна рамене.

— Сега съм тук, нали? Преди шест месеца не бих събрала куража да го направя. — Лицето й отново поруменя. — Надявам се, това няма да ви накара да гледате на мен като на аутсайдер или нещо подобно.

— О, в никакъв случай! — в един глас възразиха останалите, а Лорна додаде:

— Само дето през целия си живот съм смятала, че съм единствената, която страда от фобии. Чудесно е да разбера, че не съм сама.

— Е, какви са твоите? — предизвика я Сандра, търсейки с поглед подкрепа от Хелън и Джос. Въпреки че едната гледаше настрани, а другата имаше вид на напълно невинна, невъзможно бе да се допусне, че никоя от тях няма никакви страхове.

— Добре тогава — изправи гръб Лорна. — Когато бях на шестнайсет, имах чудесен приятел, но прецаках отношенията ни и оттогава не съм срещнала някого, който би могъл да заеме мястото му.

Хелън изпусна дълбока въздишка.

— Наистина?

Лорна кимна утвърдително.

— Казваше се Крис Ериксън. Знам, че човек винаги превъзнася първата си любов, но сега, като се замисля обективно, действително ми се струва, че е бил Единственият. Или поне онзи, с когото бих желала да споделя живота си.

Сандра изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Какво стана с него?

Лорна преглътна буцата, която засядаше в гърлото й всеки път, когато заговаряше на тази тема.

— Ами… провалих връзката ни по най-глупавия начин, по който може да го направи една тийнейджърка, след което скъсахме, а сега той е женен, има малко дете и всичко в живота му се подрежда прекрасно. — Засмя се пресилено. — Сигурна съм, че без мен му е много по-добре.

— Обзалагам се, че продължава да мисли за теб — каза Джос, вперила в нея големите си честни очи. — Говоря сериозно. Роби, приятелят ми от училище, все още иска да се оженим.

— И…? — попита Сандра и повдигна вежди толкова високо, че очилата й се свлякоха на носа, придавайки й вид на дългогодишна учителка, точно както и звучеше. — Ти нямаш намерение да се върнеш при него, така ли?

— Не — призна Джос. — Би било компромис.

Хелън, която наблюдаваше размяната на реплики в замислено мълчание, най-сетне се обади:

— Смятате ли, че е възможно да намериш сродната си душа в гимназията и въпреки това съзнателно да съсипеш живота си като последния глупак?

Всички очи се обърнаха към нея.

Лорна искаше да я попита: „Ти това ли направи?“, но отговорът изглеждаше толкова очевиден, че въпросът би звучал обидно.

— Лично аз смятам, че нещата се случват така, както е предначертано — каза тя, напълно убедена в думите си. — Дори това невинаги да ни устройва.

— Съгласна съм — припряно се съгласи Сандра, в чиито очи, за разлика от тези на Лорна, нямаше и следа от съмнение. — Ако някога си срещнала подходящия човек, рано или късно той ще се върне при теб. — Тя кимна, толкова уверена в твърдението си, че останалите го усетиха като присъствие на още един човек в стаята.

И въпреки че дълбоко в себе си Лорна се съмняваше дали Крис бе Единственият, който си е тръгнал, по отношение на Сандра и Майк нещата бяха толкова объркани, че не й оставаше нищо друго, освен да се надява съдбата да си свърши работата, като сложи край на взаимоотношенията им.

Глава 15.

Някой определено преследваше Хелън.

Този следобед бе излязла, за да посети няколкото благотворителни организации, чийто патрон беше, при което забеляза малка синя кола без абсолютно никакви отличителни знаци да я следва между второто и третото спиране.

Ако Лорна не бе споделила с нея опасенията си, сигурно изобщо нямаше да обърне внимание. Не че шофьорът беше много напорист. Движеше се на разстояние от две-три коли след нея. И все пак я караше да се чувства неловко.

Не можеше да каже със сигурност как изглежда шофьорът й. Би могъл да е Джералд Паркс. Но не бе изключена и възможността да е Пат Сейджак. Просто никога не се приближаваше достатъчно, за да може да го огледа отблизо. Това нямаше значение, защото виждаше колата, на която често се натъкваше напоследък.

Като не изпускаше от очи пътя и държеше волана с една ръка, тя измъкна мобилния си телефон от чантата и набра 411 — номер на полицията, на който се съобщаваха не толкова спешни случаи, които все пак биха могли да представляват риск за гражданите. Не позвъни на 911, защото в задръстването и заключената й кола положението не й се струваше критично.

— Оператор 4601, разговорът ни ще бъде записан.

Хелън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше там.

— Здравейте — каза сковано. — Обаждам се, защото… ами, не е непременно спешно, но… както и да е, в момента съм на магистрала 270 и пътувам на север. Забелязах, че една кола ме следи.

— Шофьорът заплашвал ли ви е по някакъв начин?

— Не, не. Просто кара след мен от известно време.

— Можете ли да го видите, госпожо? Ваш познат ли е?

— Така ми се струва, но не съм сигурна. Не мога да го огледам добре.

Започна да се чувства наистина глупаво, въпреки че безпокойството й не намаляваше.

Отговорът на оператора не остави никакво съмнение какво си мисли той по въпроса.

— Вижте, госпожо, не можем да изпратим патрулна кола само защото друг човек се е озовал на същата магистрала и по същото време с вас. Ако някой упражнява физически или психически тормоз спрямо вас, по-добре се обадете на 911.

Чудесен, никого неангажиращ отговор. Нямаше обаче за какво да го обвинява, затова благодари и затвори телефона с надеждата, че разговорът няма да бъде проследен и да бъде включена в списъка като параноичка, чиито обаждания не бива да се вземат на сериозно.

Намали скоростта на изхода, все още виждайки синята кола зад три други, и пое обратно към шосе 355, което обикаляше цялата северна част на Мериленд и водеше към Джорджтаун, Вашингтон.

За момент си помисли, че го е изгубила, но минути след това видя синия автомобил да се появява отново, при това точно зад нейния. Опита се да огледа шофьора, за да може да го опише, ако й се наложи да потърси помощ от полицията, като в същото време не откъсваше поглед от извиващия се в многобройни завои път пред нея. Очевидно беше Джералд Паркс. Носеше огромни тъмни слънчеви очила и пръстите му здраво стискаха волана.

Премина с висока скорост по Фолс Роуд с малката надежда да бъде спряна от патрул по пътя, за да може да им посочи преследвача си и да ги накара да го задържат. Но знаеше, че сигурно той би минал покрай тях и тя щеше да изглежда като пълна глупачка в очите на пътните полицаи.

В огледалото за обратно виждане забеляза, че синята кола е спряла на червения сигнал на светофара. Зави към паркинга на търговския център и пое към отбивката за Ривър Роуд, за да се прибере у дома. След като измина два-три километра без преследвача си, почти се успокои, въпреки че сърцето й биеше до пръсване, заплашвайки да изхвръкне от гърдите й.

Щом премина главния булевард на столицата, тя пое дълбоко дъх, изпитвайки усещането, че най-сетне е в безопасност, и в същия момент го видя отново. Той се появи откъм магистралата „Дитъл Ривър“, което беше доста обходен маршрут, и отново се озова зад нея.

Докато оставаше неидентифициран, този негодник щеше да владее положението и да преследва жертвата си докрай. За първи път Хелън усети как гневът измества обладалия я страх. Част от нея искаше да препречи пътя му и да застане очи в очи с него, ала знаеше, че подобна дързост би била истинска лудост.

Когато зави по Ван Нес стрийт, където се намираше домът й, се запита дали трябва да го подмине, за да не разбере преследвачът адреса й, но се оказа, че няма смисъл, тъй като той зави наляво няколко пресечки преди нейната улица и изчезна.

Тя паркира колата и остана заключена в нея петнайсетина минути, опитвайки се да успокои дишането си. И тогава направи нещо, към което я подтикна само отчаянието. Обади се на Джим.

— Мисля, че някой ме следи — каза му веднага щом отговори на позвъняването й.

— Какво?

Предаде му набързо онова, което Лорна й разказа за колата от паркинга, и собствените си наблюдения, че някой я бе преследвал в продължение на четиридесет и пет минути. Пропусна да спомене, че се е обаждала в полицията. Излишно беше да му дава още един коз срещу нея.

— Искам лична охрана — завърши тя.

— Това са глупости — отсече Джим рязко.

Стомахът й се сви болезнено.

— Смяташ собствената ми безопасност за глупост в град, в който отвличанията и политическите убийства са ежедневие?

— Глупаво е да се притесняваш за това. Онзи не те е проследил до апартамента ни, нали?

— Точно така.

— Виж, градът е огромен. Не можеш да обвиняваш някого само защото се е озовал на една улица с теб.

— Даже ако става въпрос за десет улици, като през цялото време се движеше зад мен в протежение на двайсет и пет километра?

— Чисто съвпадение. Налудничавата идея, че някой е нарочил точно теб, се дължи на прекомерното ти самочувствие.

Това вече беше обидно.

— Когато някой ме следва по петите половин ден, сигурно става дума точно за мен, нали?

— Стига, Хелън, никой не те следи. Не се прави на глупачка.

— Да се правя на глупачка! — повтори тя, изумена. — И как?

— Ами като за начало, дори не си помисляй да се обаждаш в полицията.