Наистина ли бяха преценили, че тези момичета щяха да се справят по-добре от нея? Дали някоя друга детегледачка би вършила толкова неща в дома им през свободното си от работа време? Коя би тичала за готова храна, за вино, за дрехите от химическото чистене и за всичко, което можеше да хрумне на Дийна? Коя друга би понасяла отношението им и все пак би останала лоялна към работодателите си, вместо да се възползва от първата възможност да избяга от тях?

— Сигурна ли си? — обърна се тя към Мейвис. — Може би си я разбрала погрешно.

Отново тази размяна на многозначителни погледи, в които ясно се разчиташе паролата: „Ти ли ще й обясниш, или да го направя аз?“.

— Джос — започна Сюзън, импулсивно улавяйки ръката й. — Тя е напълно уверена. Както и аз впрочем. Преди три седмици Дийна Оливър ми предложи заплата и половина, за да започна веднага работа в дома й.

Глава 16.

— О, господи, да не си болна?

Сандра беше притеснена от начина, по който я гледаше сестра й.

— Какво имаш предвид? Чувствам се много добре. Защо? — Несъзнателно повдигна ръка към лицето си. Наистина ли изглеждаше толкова ужасно? Да не би да бе пребледняла? Или пък се дължеше на зеленикавата коса?

— Станала си кожа и кости!

— Не е вярно!

— Е, изразът не е съвсем точен за жена като теб — съгласи се Тифани, откровена както винаги. — Но в твоя случай е вярно. Колко килограма си отслабнала?

— Нямам представа. — О, напротив, знаеше много точно. Единайсет и половина. Но по някаква причина изпитваше неудобство да сподели подробностите именно със сестра си. Може би защото за нея нещата винаги ставаха с лекота и й беше неудобно да признае собствената си тежка битка. — Просто се опитвам да се храня разумно.

— А, това не е за мен — отсече Тифани и потупа едва очертаващия й се корем. Бременността й почти не личеше. — Аз се тъпча като прасе. — Поведе Сандра към огромната луксозна кухня с изглед към най-новите полета на голф клуба „Коронадо“.

Беше се тъпкала като прасе и преди седем години, когато очакваше първото си дете, но в крайна сметка роди великолепната си дъщеричка Кейт и много бързо възстанови перфектната си фигура. Това беше подлудяващо.

— Искаш ли кафе? — попита Тифани и изкриви лице в презрителна гримаса: — Само че е без кофеин.

— Разбира се — отвърна Сандра, докато се настаняваше върху тапицирания стол до барплота. — Е, как върви?

— Идеално. — Тифани сложи голяма чаша пред сестра си, след което извади от хладилника кана със сметана и я постави върху плота. — Завчера бях на видеозон, тъй като навлязох в осемнайсетата седмица, и лекарите ме увериха, че бебето е напълно здраво. Кейти е направо на седмото небе от радост. Както и Чарли. — Поколеба се по-дълго, отколкото би трябвало. — Е, и аз също.

— Чудесно! — Сандра сипа малко сметана в кафето си, разбърка го и остана загледана в изчезващата пяна. После вдигна очи към Тифани. — Знае ли се вече дали ще е момче или момиче?

— Чисто технически може да се определи, но Чарли иска да бъде изненада, затова още нямаме представа. Но аз мисля, че ще е момче.

— Уау! Момче! Би било страхотно, не мислиш ли? Ние с теб израснахме в предимно женска среда.

— Знам. Аз…

Сандра остави лъжичката върху плота и погледна сестра си. За нейна изненада, Тифани плачеше.

— Какво има? Тиф, случило ли се е нещо?

В отговор сестра й закри лицето си с ръце и поклати глава.

— Не, нищо.

— С детето наистина ли всичко е наред? — Сандра я прегърна и мислено си пожела майка им да беше тук, за да се справи със ситуацията. Самата тя нямаше никакъв опит с неуверената и неуравновесена Тифани. — Има ли нещо, което не ми казваш?

— О, бебчето е съвсем добре — изхлипа Тифани и изтри сълзите си с пръсти, като се опитваше да не размаже грима си. — Става въпрос за нещо толкова егоистично, че… че просто не знам как да го обясня.

— Какво има? — Сандра беше истински разтревожена. Дали сестра й няма да сподели, че е имала извънбрачна връзка? Или пък, че съпругът й си има любовница? И бездруго никога не му беше вярвала напълно. Изглеждаше й прекалено резервиран. И малко злобен. — Виж, искаш ли да се обадим на мама и да я помолим да дойде?

— Не! — рязко извика Тифани. — Последното нещо, от което имам нужда в момента, е да ми разправя как всичко е прекрасно, колко добре се е уредил животът ми и така нататък, и така нататък.

Като се замислеше за това, самата Сандра също не би се зарадвала на подобни разговори. Обви ръце около слабите рамене на сестра си и се загледа в очите й.

— Кажи ми какво става! Изплюй камъчето.

За момент Тифани затвори очи, устните й потръпнаха от неизказан ужас и накрая призна:

— Не знам… — Преглътна с усилие и продължи: — Не знам какво се прави с мъжкия член.

Това не беше израз, който Сандра бе чувала преди, затова първата й реакция беше абсолютната липса на реакция.

— Не знаеш какво се прави с мъжки член? Какво имаш предвид?

— Говоря за бебето. Нямам представа как да се оправям с малко момченце. Не е като да сме имали братя, братовчеди или нещо подобно. Когато разбрах, че съм бременна, бях подготвена за детска стая с розови стени, дантелени пелени и кукли, изобразяващи принцесите от филмите на „Дисни“… — И отново избухна в сълзи.

— О, Тиф — потупа я успокоително по гърба Сандра, защото не се сещаше какво друго би могла да направи. — Всичко е наред. Повярвай ми. — Не й се искаше да обяснява, че сестра й е станала жертва на собствените си хормони в момента, но не се съмняваше, че част от проблема се състоеше именно в това.

— Много съжалявам — каза Тифани, поемайки си дълбоко дъх. — Обичам това дете… наистина. Част от мен е разочарована, че не е малко момиченце, но повече се притеснявам, че няма да бъда достатъчно добра майка, защото нямам представа как да го възпитам като достоен мъж.

— Изобщо не се съмнявам, че нещата сами ще си дойдат на мястото.

— Не е задължително. Ами личната хигиена? Моментът, в който ще започне да се бръсне? А мокрите сънища? Не знам как бих могла да му обясня толкова обикновени неща. Дори не мога да си представя подобни разговори.

Сандра се засмя тихо.

— Е, не можеш да си ги представиш, защото още дори не си видяла детето. Всяко нещо с времето си. Пък и не забравяй, че винаги можеш да разчиташ на Чарли, който да поговори с него по тези въпроси.

— Ами ако не го направи? — изстена Тифани.

— Имаш ли някакви съмнения, че би отказал? — предпазливо попита Сандра.

— Не. — Сестра й измъкна салфетка от картонената кутия върху плота и шумно издуха носа си. — Сигурно си мислиш, че съм полудяла.

— Изобщо не си мисля подобно нещо. Просто ми става ясно, че е доста трудно да си бременна. Преди никога не си се притеснявала за такива дреболии.

Тифани кимна.

— Това не ги прави по-малко реални.

— Разбира се. Но и не са непременно толкова страшни.

— Господи. — Тифани стисна очи и рязко поклати глава. — Направо умирам за чаша мартини.

— Ще ти донеса едно в болницата след около четири месеца. Какво предпочиташ? „Аплетини“? — пошегува се Сандра.

— „Кранбъри“ — успя да скалъпи крива усмивка сестра й. — Но дотогава може вкусът ми да се е променил.

Двете се разсмяха и след малко Тифани отново се обади:

— Знаеш ли от какво най-много се страхувам?

— От какво?

— Какво ще стане, когато пожелае да научи семейната си история?

Сандра се засмя.

— Шегуваш ли се? Татко ще извади онова родословно дърво, което три години събираше в библиотеката на Конгреса, и…

— Имам предвид неговата история. Да разбере истината за неговата кръвна рода — смотолеви Тифани.

Сестра й се намръщи.

— Нещо не мога да схвана мисълта ти. Чия кръвна рода?

— На децата.

— А, ясно. Ами, както вече споменах, татко може…

— Сандра, нямам намерение да ги лъжа.

— Кои?

— Кейт и бебето!

— Извинявай, но какви ги говориш? — Тогава й хрумна нещо: — Чакай, да не би Чарли да е осиновен или нещо такова?

— Не Чарли — сряза я остро Тифани и й отправи пронизващ поглед. После изражението й леко се смекчи. — Господи, да не би да се шегуваш с мен?

Разговорът придобиваше някакъв злокобен оттенък.

— Относно какво?

— Наистина ли не знаеш?

— Всъщност нямам представа, затова ми помогни, Тифани. В противен случай, без да се съобразявам с това, че си бременна, ще започна да те разтърсвам дотогава, докато изплюеш камъчето.

Очите, които допреди малко бяха потъмнели от самосъжаление, сега я изгледаха тъжно.

— Сандра, не Чарли е осиновен, а аз.

„Скъпа госпожице Рафърти,

За нас беше удоволствие да стопанисваме общинските апартаменти в Бетесда и да опознаем наемателите си през последните петнайсет години. Все пак времената се менят, затова решихме да обединим собствеността си в единна кооперация. Вие, като квартирант, имате правото да се откажете, както и да закупите жилището си на преференциални цени.

Всеки апартамент ще бъде продаден за три хиляди четиристотин и шестдесет долара за квадратен метър. Във вашия случай, тъй като обитавате едностайно жилище, общата сума ще възлиза на около триста и четиридесет хиляди, но ако решите да го замените за такова с две спални, цената ще се покачи на четиристотин и шестнайсет хиляди и петстотин. Смятаме, че предложението е изгодно и честно и при сегашните сравнително ниски лихви, удоволствието да сте собственик ще компенсира малко повишената вноска в сравнение с тази, която плащате като наем в момента.

Вашият договор изтича на първи октомври, а дотогава, като израз на уважение към вас, ще ви дадем възможност да го преподписвате месец за месец. Уверени сме, че това ще ви осигури достатъчно време, за да вземете решение дали да намерите средства, за да закупите апартамента, или да се изнесете в друго жилище.

Отново ви заявяваме, че за нас беше удоволствие да работим с вас и ви желаем късмет, независимо какъв ще бъде изборът ви.“

Искрено ваши: Арти и Фред Чайкин

Очевидно Лорна трябваше да престане да проверява електронната си поща. Тя винаги — винаги — й носеше лоши новини.

Триста и четиридесет хиляди долара. Като че ли дълговете й и без това бяха малко. Влезе в интернет и провери лихвите върху ипотеките. Без спестени пари, което беше единственият вариант изобщо да си помисли за подобна възможност в момента, щеше да плаща по две хиляди и двеста долара на месец. С около хиляда повече, отколкото й струваше досега.

И те наричаха това изгодно.

И това без таксите за обслужване, каквито и да бяха те. Някъде бе чувала, че в различните банки стигат до няколкостотин долара.

И сега какво? Бе затънала в дългове до гуша, кредитният й статус беше пълна каша, а ето че бе на път да изгуби и дома си. Трябваше да направи нещо. Не беше в положение, което й позволява просто да се запознае с тази информация и да седне да чака нещо да се промени.

Не, това бяха глупости. Нямаше смисъл да се надява, налагаше се сама да направи някаква промяна. Имаше нужда от по-добре платена работа или дори от допълнителна.

Но преди всичко трябваше да си потърси ново жилище. Измъкна вестника, който бе захвърлила непрочетен в кошчето за боклук, настани се на дивана и започна да разглежда обявите за отдаване под наем.

Оказа се, че цените значително са се повишили през петте години, откакто се бе настанила в общинския апартамент. За да остане в същия квартал, щеше да й струва поне с триста долара повече, отколкото в момента. При това за жилище от доста по-ниска класа.

Освен ако не си намери по-добра работа, ще й се наложи да се изнесе много далеч оттук, най-вероятно в предградието Монтгомъри. Или още по-вероятно — във Фредерик. Но мисълта, че трябва да шофира петнайсет, двайсет или дори двайсет и пет километра, за да отиде на работа, беше потискаща.