Лорна махна с ръка към снимката.

— А какво друго би могъл да е? Та той е роден Ромео. Откъдето — обърна се тя към Джос — започва твоята част от работата.

— Моята? — Момичето притисна ръка към гърдите си. — Да не би да искате от мен да го взема от летището?

— Впрочем идеята ти съвсем не е лоша — засмя се Хелън. — Но истината е, че очакваме да го накараш да те покани на вечеря.

— О, я стига! Аз?

Останалите жени си размениха многозначителни погледи, след което Лорна каза:

— Какъв ти е проблемът, Пепеляшке? Наистина ли не искаш да прекараш вечерта с чаровния принц?

Джос погледна снимката, на която бе запечатан образът на жив бог.

— Няма начин да изляза с мъж, който изглежда по този начин. Просто ще се разтопя. Ще изглеждам смешно в евтините си обувки. — Поклати категорично глава. — Не става.

— Напротив, ще се справиш отлично — опита се да я убеди Хелън, след което се обърна към Лорна: — Представяш ли си го?

Другата кимна уверено.

— Двамата ще изглеждате страхотно заедно. Фотографите направо ще полудеят.

Лицето на Джос стана тъмночервено.

— Фотографите? Давате ли си сметка с кого си имате работа? Чакайте да ви покажа снимката на шофьорската ми книжка.

— Не се притеснявай, на тях са им платили да направят така, че да изглеждаш зле — каза Хелън и извади мобилния си телефон. — Ще ти запиша час при Денис. Колкото по-скоро те представим пред клиентите като наш говорител, толкова по-добре. А когато се появи Филипе… — Тя щракна с пръсти. — Ще бъде като истинска магия.



Наистина беше като магия.

В момента, в който погледът й се спря върху Филипе Карфани, изпита нещо, което никога досега не бе усещала. Похот.

Стоеше отвън пред главния терминал на летище Дълес, носеща в ръце голям плакат с името му, върху който бе нарисувана обувка — нещо, за което особено упорито бе настояла Лорна, и настойчиво се опитваше да зърне лицето му сред тълпата.

Когато той най-сетне се появи, тя установи, че няма смисъл да се напряга толкова. Беше все едно да търси лупата насред обсипаното със звезди небе. Беше по-красив, отколкото изглеждаше на снимката, а хората се отдръпваха да му направят път, може би, за да го огледат по-добре.

Щом очите му се спряха върху Джос, мъжът се усмихна и се приближи до нея с лек мелодичен смях.

— Обувката — каза със силен италиански акцент, който личеше дори в изричането на тази единствена дума. — Много мило. Страхотно.

Тя отвърна на усмивката му.

— Страхотно.

— Значи, вие сте… Джослин? Така ли?

От начина, по който произнесе името й, кожата й настръхна.

— Да. Филипе?

Той отново се засмя. Зашеметяващо. Зашеметяващо. Наистина ли чуваше музика?

— Филипе Карфани. — Повдигна ръката й към устните си, без да откъсва очи от нейните. После отстъпи назад, спря и се загледа в краката й. — Вие имате трийсет и осем крака, нали?

Лицето й пламна.

— Какво? Не. Само два — показа с пръсти и запристъпя неловко на място.

Мъжът отново се усмихна и прокара ръка през косата си, която се къдреше над яката на ризата му.

— Не, не, скъпа — измърмори той на италиански. — Мярка?

Някак си не можеха да се разберат.

— Мярка?

— Обувка. — Започна да й показва с ръце, сякаш мереше дължината на риба, която току-що бе уловил. — Номер.

— Номер… О, размер! — въздъхна с облекчение Джос и събу едната си обувка, за да му покаже отпечатаната от вътрешната страна цифра трийсет и шест. — Не нося трийсет и девет. — Мили боже, колко ли големи би трябвало да бъдат такива крака? Очевидно не говореше за нейните. Просто се шегуваше. При това малко неумело. И какво от това? Беше страхотен.

Той се намръщи и върху безупречно гладкото му чело се образува тънка бръчка. После повдигна рамене.

— О, няма значение — каза тя. — И бездруго хубавите обувки никога не ми стават.

— Не… не стават? — повтори Филипе и поклати глава.

Джос кимна и показа с ръце:

— Прекалено са големи. — Спомни си уроците по испански, които бе вземала в десети клас, и реши да се възползва от наученото: — Гранде!

— Гранде? — Той се засмя и целуна върха на пръстите й. — Не, скъпа… мои обувки за теб. Перфект.

Това беше нещо, което разбра.

Оттам нататък започна истинската приказка. Когато обувката ти пасне, непременно намираш своя чаровен принц. Само дето в нейния случай се бе наложило първо да открие него, а едва след това — подходящата обувка.



Когато по обед Хелън най-сетне тръгна към града, денят вече й се струваше прекалено дълъг. Толкова много емоции, въпроси, работа… Беше изтощена.

Вероятно щеше да се прибере направо у дома, за да си легне, но реши, че ще бъде по-добре преди това да се отбие в офиса на Джим и да му каже какво става. Ако той имаше представа какво бе замислила като бизнес и тя знаеше какви бяха плановете му в политиката, може би все още имаше шанс да останат и занапред заедно, продължавайки да се крият зад фалшивата фасада, представяща ги за щастливо семейство.

Това не беше най-добрият избор, поне що се отнася до нея, но сега трябваше да мисли и за бъдещото си дете, за което беше най-добре да бъде с майка си и с баща си поне в началото на живота си, отколкото да бъде отглеждано само от единия родител.

Такива мисли я занимаваха, преди да се качи до кабинета му. Фасада. Засега това беше достатъчно.

Но когато застана на прага, стаята се оказа празна. Всеки би могъл да нахълта, да захвърли шепа прах, съдържащ антракс, и да си излезе необезпокояван.

Внезапно разнеслият се иззад една от вътрешните врати глуповат кикот й показа, че все пак в офиса бе останал някой. При това беше сигурна кой е той.

Очакваше да я обладае ярост, което би било напълно естествено, но не усети нищо такова. Вместо това я обзе неизпитвано досега спокойствие. Това беше отговорът на всичките й въпроси. И мъглявата й надежда да продължи живота си с Джим зад измамната фасада буквално се изпари. Вече нямаше връщане назад.

Проблемът не беше само в това, че той се развлича със секретарката си, с Киара или с която му попадне — това така или иначе в един момент щеше да сложи край на брака им — но не това беше причината да няма претенции към него.

Не. Ставаше въпрос за абсолютната липса на дискретност, която се превърна в капката, преляла чашата.

Втурна се в кабинета му, който се оказа отключен, както можеше да се очаква, и го свари със свалени до глезените панталони, притиснал към бюрото момиче на не повече от осемнайсет години.

Изглеждаше толкова шокиран от появата й, че й идваше да се разсмее на глас.

— Както виждам, не си ме очаквал — отбеляза тя.

— Мамка му! Хелън, какво, по дяволите, търсиш тук?

Като че ли виновната беше тя.

— Причината, поради която реших да дойда, вече няма никакво значение — спокойно отвърна Хелън. — Това изцяло променя нещата.

Джим запъхтяно се мъчеше да вдигне панталона си.

— О, не си прави труда — каза тя. — Няма да ти отнема много време. Пък и доколкото мога да си спомня, това, с което си се заел, също. — Погледна към момичето, което досега не бе виждала. Сигурно беше някоя нова служителка. — Извинявай, миличка, но би ли се загърнала в нещо, за да ни оставиш сами, докато поговоря със съпруга си?

Непознатата кимна енергично и се заоглежда за дрехите си. Дори не ги облече, а само ги притисна към тялото си и изскочи от кабинета.

Хелън насочи цялото си внимание към стоящия като попарен Джим.

— Искам развод.

— Какво? — изгледа я той и челюстта му увисна.

— Сигурно желанието ми не те учудва.

— Даваш ли си сметка как това ще се отрази върху политическата ми кариера?

Тя цъкна с език.

— Хайде, хайде, скъпи. Ще се научиш отново да обичаш. Не се притеснявай.

— Един развод ще ме съсипе.

— О, няма. Това, което ти и твоите колеги трябва да разберете, е, че ние, обикновените хора, проявяваме разбиране към човешките слабости и житейски ситуации като развода и дори изневярата. Но не можем да приемем лъжата.

— Винаги си знаела, че има и други.

— Така ли? — повдигна вежди тя.

— Не се ебавай с мен.

Хелън се засмя.

— Очевидно аз съм единствената, която не го прави. А сега ти предлагам сделка. Искам развод, както и да освободиш къщата от присъствието си. Като компенсация ще ми дадеш два милиона долара с предварително платени данъци.

Джим я изгледа с неприкрита враждебност.

— Ти си кучка.

Тя присви очи.

— О, все още не си видял нищо. Само опитай да ме прецакаш — и ще оглася всичките ти похождения, така че действително няма да имаш никакво бъдеще повече.

Устните му се изкривиха в грозна гримаса.

— Току-що сама каза, че обществото би простило една изневяра.

— Нямах предвид бъдещето ти в политиката. Говорех буквално. Благодарение на детектива, който ти нае да ме следи, разполагам с няколко наистина ценни снимки, на които се виждаш ясно заедно с Киара Морнини. В нейното кръгло легло, застлано с червени сатенени чаршафи. Спомняш си, нали?

Лицето му пребледня като платно.

— Съмнявам се, че Антъни ще приеме новината със спокойствието, с което се отнесох аз към нея. — Хелън се изправи. — Надявам се, че сега ще приемеш условията ми, нали?

— И мога да разчитам на мълчанието ти, така ли? — намръщи се насреща й той.

Тя кимна, сякаш току-що се бяха уговорили да вечерят заедно.

— Абсолютно. За твой късмет, аз мога да бъда много по-дискретна от теб. — Извърна се да си върви и подхвърли през рамо: — Уведоми ме, когато се установиш, за да могат адвокатите ми да се свържат с теб.

Не изчака отговора му. Вече не я интересуваше. Имаше предимство и бе наясно с това. Напускаше предишния си живот с високо вдигната глава. И веднага щеше да се отправи към „Ормондс“, за да си купи онези зашеметяващи обувки на „Бруно Мали“.

Епилог

Една година по-късно

— Нося го! — извика Лорна, влизайки забързано в новооткрития офис на фирма „Анонимни шопинг маниачки“. Държеше в ръка брой на „Жените в бизнеса“ — национално месечно списание, което преди два месеца бе взело интервю за октомврийския си брой от Лорна, Сандра, Хелън и Джослин.

Сандра и Хелън забързаха към нея. Хелън притискаше към гърдите си шестмесечната Хоуп Сътън Захарис, въпреки костюма си „Армани“ за две хиляди долара.

— Как са озаглавили статията? — поинтересува се тя, като премести бебето от другата си страна, за да може да надникне над рамото на приятелката си.

Лорна бързо запрелиства страниците.

— Единственият дистрибутор — съобщи, кимайки одобрително. — Чудесно. При това съвсем точно.

— А къде е Джос? — попита Хелън. — Би трябвало да чуе това.

— С Филипе, естествено — през смях отвърна Сандра. — Къде другаде може да е?

Двамата прекарваха по-голямата част от времето си заедно, в резултат на което момичето не само се бе запалило по обувките, но и вкусът му към тях значително се бе подобрил. Филипе дори бе нарекъл последния си модел от сатен с елегантен висок ток с името „Джослин“.

— Тези двамата трябва да се оженят — подхвърли Лорна, преглеждайки набързо статията. — От това би се получила страхотна реклама. О! О! Я слушайте: вече заваляха поръчки от „Нордстром“, „Мейсис“, „Бергдорф Гудман“, „Сакс“ и така нататък, и така нататък. И още: Под вещото наблюдение на бившата сенаторска съпруга Хелън Захарис и предишната прахосница Лорна Рафърти, групата успя да стигне до сърцата на много пристрастени шопинг маниачки из цялата страна. Нямам търпение да кажа на Холдън, че такова авторитетно списание като „Жените в бизнеса“ гледа на моето разточителство като на нещо, което може да служи за положителен пример.