Адмиралът вдигна вежди. Перото на Луси спря да скърца. Смити избърса един безупречно блестящ глобус и умело избягна погледа на Жерар.

Никой не смееше да прекъсва адмирала.

Жерар премисли набързо перспективите си за бъдещето.

Най-добре беше да поласкае самолюбието на работодателя си. Той стана и заобиколи писалището на Луси, като че вече не можеше да издържа седнал.

— В един от разказите ви е казано, че бедрото ви било пробито от парче олово, но вие сте отказали да предадете командването другиму. Презрели сте адските болки, заповядали сте да ви вържат за голямата мачта и сте повели моряците към победата.

— Дай кутията, Смити — изграчи адмиралът.

Икономът изтича до големия шкаф за документи и извади богато украсена месингова кутия. Жерар приседна на ръба на писалището зад Луси, опитвайки се да не вдъхва лимонения аромат на косата й и да не вижда подозрителния блясък в очите й.

Смити тържествено връчи кутията на адмирала, който със същата тържественост я отключи с ключа, който висеше на шията му. Отвори я и Жерар веднага си представи два дуелни пистолета. Май адмиралът просто щеше да го застреля за безсрамието му.

— Държавни тайни на Адмиралтейството — пошепна Луси, чиято глава беше до лакътя му. — Даже Смити няма ключ за тази кутия. — Почтителният й тон го вбеси.

Вместо пистолет адмиралът извади от кутията стар, пожълтял вестник.

— Вероятно това е съобщението, което сте прочели. Боя се, че малко са преувеличили смелостта ми. Без смелата подкрепа на командващите офицери никога нямаше да доведа битката докрай.

Без да губи време, адмиралът се впусна в детайлно описание на онази велика битка в Средиземно море, която беше сложила край на кариерата му във военната флота, и перото на Луси отново захвърча по хартията.

Никой не заподозря, че въпреки изписаното на лицето му дълбоко внимание и промърморваните от време на време думи на одобрение и възхищение Жерар не чу нито дума от тази реч. Цялото му внимание беше съсредоточено върху блестящата кутия, останала отворена на масичката пред адмирала.



Късно вечерта Луси седеше пред тоалетката си и разресваше косата си със сребърната четка, принадлежала някога на майка й. Кожата на главата й тръпнеше от удоволствие. Адмиралът беше излязъл, за да участва в поредното стратегическо обсъждане на военноморския щаб. Луси ценеше високо всяка минута на усамотение. В същото време без стриктното разпределение на деня, за което се грижеше баща й, тя се чувстваше някак изгубена. И самотна.

Сигурно се беше заразила от безпокойството и енергията на охранителя си. Навиците на този човек не преставаха да я развеселяват и объркват. Той не се стряскаше, когато адмиралът започнеше да говори, никога не поглеждаше изпитателно към часовника си и никога не сверяваше излизанията им с разписанието, с което Смити го снабдяваше ден след ден.

Винаги закъсняваше, завързваше шалчето на врата си едва на масата за закуска и вечно забравяше някъде разписанието. Луси го беше намирала на най-различни места: в салона под гърнето с папрат, зад еленските рога, които висяха в библиотеката; във фоайето, сгънато на триъгълник и сложено като шапка на главата на теракотения бюст, който изобразяваше баща й. Единственото, с което охранителят й се занимаваше сериозно, беше яденето. Той поглъщаше смайващи количество храна, сякаш го беше страх, че някой ще издърпа чинията под носа му.

Луси не смееше да мисли дали сладката й тирания щеше да се увенчае с успех или не. Мистър Клермон никога не протестираше срещу заповедите й, което я лишаваше от така желания триумф. Равнодушието му спрямо нея нарастваше и не й оставяше друг избор, освен да му поставя все по-безумни изисквания. Сигурно се държеше като дете, но след като беше научена да се подчинява безпрекословно, тя просто не можеше да устои на това безобидно забавление.

Когато четката се заплете в едни кичур, тя изохка от болка. Винаги беше мразила тънката си, бледа коса. Чудеше се как да я стяга и хваща, защото постоянно се изплъзваше; а най-лошото беше, че нямаше и следа от къдрица. Ако посмееше да се подстриже късо като Силви, сигурно щеше да прилича на момче.

Тя избута кристалните шишенца настрана, премести разноцветните панделки и огледа лицето си в огледалото, като че беше на друга жена. Нали адмиралът го нямаше, за да я укори за суетността. Събра гладката си коса на тила и се зае да изследва чертите на лицето си. Високи скули, остро изсечен нос и уста, твърде широка за крехката брадичка. И над всичко това две големи очи, които биха подхождали по-скоро на домашно кученце. Или на куртизанка.

Тя въздъхна и отново разпръсна косата по раменете си. Колко жалко, че беше наследила почти всички недостатъци на майка си, но нищо от скандално известната й красота.

Тя извади кристалната запушалка от флакончето с лимонена есенция и го плъзна по гърлото си до улейчето между гърдите. Гладкият, твърд кристал предизвика върху меката й кожа объркани усещания между леност и бунт. Сърцето й заби по-бързо, дъхът й се накъса. В розовите й гърди запулсира болка, връхчетата им щръкнаха и се отъркаха в прозрачната коприна на ризата й.

След срещата с Дуум тази необяснима треска я обземаше все по-често. Будеше се нощем сред смачкани чаршафи, трепереща от копнеж по онова горчиво-сладко удовлетворение, което й беше отказано. То бе изчезнало като „Отмъщение“ и мистериозния му капитан.

Тя прокара пръсти по горещата кожа между гърдите си и си представи, че това е ръката на любовник. Умелата ръка на Дуум. Очите й се затвориха. Но вместо да срещне в милостивия мрак несъществуващия любим, тя видя мъжки ръце, обагрени от светлината на есенното слънце.

Силни, корави ръце с тъмноруси косъмчета, които нежно обхванаха гърдите й.

Луси отвори широко очи. Ако не беше толкова ужасена, сигурно щеше да се разсмее от израза на лицето си. Извади заешката лапичка от пудриерата си и побърза да прикрие издайническата червенина на бузите си с оризова пудра. После стана и отиде до прозореца. Неспокойният й поглед веднага се стрелна към портиерската къщичка отсреща. Макар че отдавна бе минало полунощ, прозорецът на стаята светеше. Този човек никога ли не спеше?

Луси усети странна празнота в гърдите си. Имаше чувството, че и тя няма да може да заспи. А в очите на адмирала подобно губене на време беше равно на бунт. Затова реши да довърши последния морски етюд, за да изненада баща си. Огледа се търсещо и разочаровано установи, че беше оставила статива си в библиотеката.

Уви се в тъмния си халат, стегна колана и се измъкна безшумно от стаята си. Спъна се в сандалките, които беше оставила в коридора, прескочи ги и слезе на пръсти по стълбата, като се държеше за парапета и затаяваше дъх на всяко стъпало. Винаги се чувстваше виновна, когато напускаше стаята си след времето, определено за сън.

Тя премина бързо през пустото фоайе, покрай затворените врати, които извеждаха нанякъде като спиците на гигантско кормило. Бюстът на адмирала я изгледа мрачно от поставката си. Тя избягна лунната светлина, която падаше през големия прозорец, и ускори крачка, за да стигне по-скоро до библиотеката. Бързо да вземе статива си, преди баща й да се е върнал. Той непременно щеше да я наругае, че се е осмелила да проникне без разрешение в свещеното му царство.

Тя опипа с треперещи пръсти за бравата, очаквайки да усети гладък, хладен месинг. Вместо това пръстите й се сключиха около нещо топло и грапаво, което със сигурност принадлежеше към човешката порода. Преди да е успяла да изпищи, ръката вече беше притисната към устата й и я избута назад, докато се удари в дървената ламперия.

Лунен лъч проби нощните сенки и Луси разбра, че нападателят, който я заплашваше с вдигнат пистолет, беше обектът на грешните й фантазии.

9

— Исках да видя какво може да ви накара да изпищите.

Луси вдигна поглед към охранителя си. Клермон не бързаше да махне ръката си от устата й, нито пистолета от шията. Тя усещаше лудото биене на пулса си под стоманената милувка на оръжието. Очевидно мистър Клермон не беше от мъжете, които първо даваха предупредителен изстрел пред носа. Зад стъклата на очилата му светеше гняв, който предвещаваше близка буря.

Луси се размърда неспокойно. Грапавата му ръка остана още няколко секунди върху устата й, след което я пусна.

Тя хвърли бърз поглед към пистолета и си спомни с брутална яснота всички унижения, на които го беше подложила през изминалата седмица. Преглътна тежко и дулото трепна.

— Ако стреляте по мен, татко ще ви намали заплатата.

Клермон спокойно свали оръжието и го прибра в джоба си.

— Няма да ми е приятно да ме понижат в градинар, след като съм имал честта да бъда ваш личен слуга.

Той не носеше нито шалче на врата, нито жилетка. Смачканият жакет беше наметнат върху ризата, което представляваше скандално несъобразяване с правилата на приличието. Луси изпита благодарност, че баща й не е в къщата. Той мразеше небрежното облекло и несъмнено щеше да наругае здравата Клермон. Или да му наложи наказание, след което трябваше да ходи гол, за да не измъчва изранения си задник.

Тази неприлична мисъл я шокира и тя побърза да се въоръжи с равнодушие. Това й се удаде по-трудно, отколкото й се искаше да признае, защото смущаващата представа беше съвсем прясна, а лунната светлина продължаваше да се плъзга изкушаващо по гъстата кестенява коса на охранителя й.

Луси посегна към копчетата на халата си. Само до преди няколко минути той й се струваше дори прекалено затворен, но сега, под пронизващия поглед на Клермон, се беше превърнал в дяволско изкушение.

— Мога ли да попитам, мистър Клермон, защо се промъквате в къщата в този късен час?

— Върша си работата — отговори хладно той. — Всяка нощ проверявам дали всичко е наред. Вратите, прозорците…

Луси скептично вдигна вежди.

— Защо влязохте в библиотеката?

— Хванахте ме, мис Сноу, признавам. — Той се наведе над нея и съзаклятнически прошепна в ухото й: — Обичам да чета.

Луси изхъмка презрително.

— В библиотеката на баща ми няма романи. Той събира само сериозни произведения.

— Тогава ви моля да ме извините, мис. Трябва да огледам градината, преди да се оттегля.

Той се обърна рязко и излезе. Луси вдигна глава, изненадана от пробождането, което усети в сърцето след внезапното му изчезване. Не искаше да остане сама в тъмното фоайе, не искаше да тича обратно по пустите коридори към стаята си. Празнотата в гърдите се превърна в болезнен копнеж.

— Мистър Клермон?

Плахият й глас го накара да се обърне. Идеше му да я изругае. Защо това неземно същество, полужена-полудете, се появяваше всеки път в най-неподходящия момент и осуетяваше плановете му? Все още усещаше студените, крехки пръсти върху ръката си. Когато я избута под лунната светлина и видя сладката смесица от коприна и кадифе, с които беше облечена, кръвта се отля от бучащия му череп към други, още по-ирационални части на тялото му. Отново си припомни откога не беше имал жена и си каза, че дори Смити в женски дрехи сигурно щеше да го изкуши.

Той се обърна към нея и всяко мускулче по тялото му се напрегна. Беше убеден, че тя е вирнала господарски брадичка и на устните й вече напира нова заповед: да пренесе домашните й пантофки до стаята й между зъбите си или да изпразни нощното гърне.

Брадичката й наистина беше вирната високомерно, но той беше готов да се закълне, че тя трепереше. Луси отвори вратата на библиотеката и му махна да влезе.

— Исках да взема статива си. Бихте ли го отнесли вместо мен горе? — В усмивката й липсваше обичайната самоувереност. — Вие се появявате винаги когато имам нужда от вас, мистър Клермон.

Жерар изпита внезапно съчувствие.

— Нали затова съм назначен от баща ви.

Неизказаното послание не й убягна: никой мъж не би понасял компанията й, ако не му плащаха за това.

Последната й художествена творба стоеше под прозореца, обляна от лунна светлина. Докато Луси събираше боите си, той хвърли жаден поглед към големия шкаф зад писалището на адмирала.

Луси вече събираше четките, когато Клермон застана зад нея, както винаги прекалено близо, физическото му присъствие беше като интимно докосване и кожата й настръхна.

Тя се опита да не усеща смущаващия лавров аромат на бръснарския му сапун и потопи засъхналата четка в чаша вода.

— Не бъдете плах, мистър Клермон. Кажете ми какво мислите за последното ми произведение. Някои от познатите на баща ми са ми казвали, че бих могла да направя кариера в изобразителното изкуство, ако не се бях родила жена. — Тя изтри четката в парцала и зачака похвалата му.

Клермон се врътна на токовете си и примигна срещу картината.

— Питам се дали изобщо някога сте виждали морето.

Луси го стрелна с невярващ поглед. Но не откри по лицето му нито следа от подигравка или ирония. За първи път той говореше напълно сериозно. Тъй като не искаше той да разбере, че мнението му има значение за нея, тя сведе глава, но не можа да скрие колко засегната беше.