Тереза Медейрос

Крадец на сърца

ПРОЛОГ

Лондон, 1780 година

Писъкът на майка му прониза нощния мрак.

Отчаяният вик не можа да надвие шума пред схлупената къщурка, тракането на колелата, крясъците на уличните търговци и поканите на проститутките. Момчето бе коленичило пред купчината одеяла и поднасяше към устните на майка си ръждясала лъжица. По брадичката й потече мътна вода.

— Няма нищо, мамо. Пийни малко — помоли то.

Докато тя се опитваше да отпие, нервният поглед на момчето се стрелна към издутия й корем. Огромната маса беше в грозен контраст с измършавялото лице и изпъкналите ребра.

Мама е много стара, за да има дете, помисли си замаяно момчето. Миналия месец навърши двадесет и осем. Ноктите й се впиха в ръката му и тялото й бе разтърсено от нови болки. Лъжицата се изплъзна от вдървените му пръсти. То стисна здраво зъби, за да потисне собствения си вик от болка, издържа на натиска на ръката й и сърдито прогони обезкуражаващите мисли, които не излизаха от главата му: Много стара. Много слаба. Много бедна.

Когато майката загуби съзнание от изтощение, пръстите й се отпуснаха. Мълчанието й уплаши момчето повече, отколкото животинските викове. Сякаш бе изгубила и последната си жалка надежда. Тъкмо се готвеше да я раздруса, когато вратата се отвори с трясък.

В стаичката нахлу едър мъж. Моряк, ако се съдеше по смачканата униформа.

— Моли! — изрева той и от устата му лъхна на джин. — Къде е хубавата ми женичка?

Момчето скочи от пода.

— Махай се оттук, по дяволите! Нямаш право да влизаш в дома ни. Къде се намираш?

Момчето се уплаши от собствената си ярост. Може би точно този мъж беше бащата на детето, което щеше да се роди. Но веднага го осени горчивото прозрение, че бащи можеха да бъдат още поне дузина мъже.

Морякът примигна слисано. Но беше толкова пиян, че въобще не се стресна от гнева на хлапето.

— Я остави тези глупости, приятелче. Десет месеца съм бил в морето и през това време не съм целунал нито едно момиче.

Той вдигна юмрук и избута момчето от пътя си.

— Нямаш причини да ревнуваш, хлапе. Има място за всички между две бедра, винаги широко отворени като тези на Моли.

Безумен гняв се спусна пред очите му като червена пелена. Без да мисли, момчето посегна към ножа, който майка му беше приготвила за прерязване на пъпната връв. Ушите му забучаха от спомена за пъшкането и грухтенето на мъжете, които майка му пускаше в леглото си, за да напълни гладната му уста.

То размаха ножа като сабя.

— Махни се оттук, моряко! — изсъска гневно то. — Преди да съм ти разпорил гърлото.

Отрезвен от безстрашието на момчето, морякът отпусна юмрука си. Вече двадесет години служеше в кралската флота. Опитен войник, той много пъти се беше изправял пред бълващите огън оръдия на французите и се бе срещал дори с пиратски кораби. Но сега носът му потрепери, сякаш бе надушил собствената си кръв на пода на стаичката.

Преди да е отстъпил, от тъмния ъгъл зад момчето прозвуча дрезгав хленч. Звук, който беше повече животински, отколкото човешки. Момчето се обърна рязко и падна на колене пред ниската постеля. Над тесните му рамене морякът успя да забележи хлътнали бузи, празни очи и мъчителните гърчове на издутото тяло.

Стомахът му се преобърна. Повечето от другарите му изливаха безразборно семето си и бързаха да излязат в морето, преди да е дало плод. Морякът вдигна ръка към устата си и излезе, препъвайки се, от мръсната стаичка. Инстинктът му подсказа, че тук не само щеше да се роди нов живот, но напираше и смъртта.

— Бебето излиза — прошепна Моли с напукани устни.

Момчето забрави натрапника и побърза да донесе нещата, които майка му беше заръчала. Леген с мътна вода. Няколко дрипи. Парче конец. Преглъщайки страха си, то отметна чаршафа, който покриваше краката й.

Жената се гърчеше от болки и хапеше до кръв изранените си устни, но не издаде нито звук, докато мъничкото същество не падна в ръцете на сина й. Едва тогава от гърлото й се изтръгна вик на облекчение.

Момчето изпълни покорно пошепнатите й нареждания, без да удостои причината за страданията й дори с един поглед. Вече мразеше бебето за онова, което беше причинило на майка му и на него. Уви го слепешката в дрипите и го сложи в ръцете на майката.

Когато видя личицето на новороденото, жената направи опит да се усмихне. Внезапно засиялото лице болезнено напомни на сина й за красавицата, която някога беше омагьосала баща му.

Момчето понечи да се обърне, но тя докосна ръката му и го накара да доближи лицето си до нейното.

— Ти си добро момче. Като баща си. Никога не го забравяй.

Като чу за пореден път това абсурдно твърдение за баща си, момчето затвори очи. Щом е бил толкова добър човек, защо тогава те е напуснал, за да замине в морето? — искаше да изкрещи то. Защо е предпочел соления морски гроб пред любовта на жената, която е била готова да го чака вечно?

Безсилна въздишка дойде от постелята. Момчето вдигна главата на майка си и надеждите му угаснаха като погледа й. В гърлото му запариха сълзи. То се наведе и целуна изстиващото й чело.

— Спи спокойно, мамо — пошепна то и внимателно затвори очите й.

Малкото същество в отпуснатите й ръце се раздвижи. Момчето го огледа отвратено, но след малко го взе на ръце, както бе поискала майка му. Бебето нямаше пол. То беше просто едно „нещо“. Но когато го притисна към гърдите си, краката му се разтрепериха под товара на отговорността.

Трябваше да намери кърмачка. В техния квартал това не беше проблем. В тесните улички около пристанището ражданията бяха ежедневие като смъртта. Замаяният му поглед падна върху лицето на бебето. Май трябваше да го измие. Но кога от този квартал бе произлязло нещо чисто? Скоро и малкото щеше да се въргаля в мръсотията като всички други.

Момчето прокара пръст по бузката на бебето и се смая. Струваше му се невъзможно това пухкаво същество да е излязло от измършавялото тяло на майка им. Погледите им се срещнаха — мътен на бебето и гневен на големия брат. Любопитството победи отвращението и момчето разви дрипите.

Ново смайване. Сякаш бе развил съвършена миниатюра, която го накара да цъкне възхитено.

— Виж ти, малкия, имаш си всичко необходимо. Момче. Братче.

Неговият брат. Закрилническият инстинкт се събуди в сърцето му и ръцете му се сключиха по-здраво около малкото същество. Бедничкото. То си нямаше майка. Сълзи напълниха очите му и момчето сърдито ги изтри с ръкав. Самият той беше имал баща, чието име носеше. А бебето си нямаше никого. Никого освен него.

Пиянските смехове отвън сякаш се подиграваха с новите му чувства. Не можеше да остане нито минута повече с тази празна обвивка, която някога беше неговата майка. Притискайки бебето към гърдите си, момчето стана и излезе навън в нощта.

Докато тичаше по хлъзгавите улички, никой не му обръщаше внимание. Инстинктът му подсказваше да потърси място, където може да се отърве от миризмата на раждане и смърт. Затова се насочи към морето, където могъщите мачти на корабите се издигаха към нощното небе и го привличаха като огън.

Това ли беше накарало баща му да ги напусне? Песента на сирените и плискането на вълните? Момчето падна на колене.

Знаеше какво трябва да направи. Трябваше да отнесе братчето си далече оттук. На място, където вонящата река не замърсяваше аромата на морето.

То отново разви дрипите и огледа бебето, което господ му бе поверил.

— Ще те отнеса далече оттук, малкия — прошепна той. — Кълна се, че ще намеря място, където двамата ще дишаме свободно.

Бебето размаха юмручета и го улучи право в носа. Момчето отметна глава назад и се засмя. В страха му се примеси дива радост.

1

Ламаншът, 1802 година

— Някои казват, че той бил духът на капитан Кид, върнал се от царството на мъртвите да отмъсти на онези, дето го измамили.

Луси Сноу надникна над ръба на книгата си. Старите предания бяха много по-вълнуващи от публикуваните от самия автор мемоари със скромното заглавие: „Лорд Хауъл — Морският гений на столетието“, които баща й й беше връчил за пътуването. А и здрачаването правеше четенето почти невъзможно.

Морякът, който още не бе забелязал, че има слушателка, се облегна на една бъчва и старите му кости изскърцаха в такт с палубата на „Тиберий“. Публиката му се състоеше от половин дузина моряци и синеокия стюард.

— Никой, който го е видял, не е живял достатъчно дълго, за да може да разкаже за него. Някои твърдят, че злият му поглед е достатъчен да свали човека на палубата като улучен от светкавица. Капитан Дуум е безумно смел моряк и безмилостен убиец.

Луси едва не се изсмя гласно. Капитан „Гибел“! За бога! Легендарният пират все повече й заприличваше на фигура от ужасните романи, които постоянно четеше Силви, палавата дъщеря на лорд Хауъл.

Един от младите матроси очевидно беше на нейното мнение. Луси смръщи носле, когато той изстреля струя тютюн за дъвчене върху прясно изстърганата палуба на скромната фрегата.

— Глупости! И аз съм слушал тези истории, но твърдя, че са само пиянски дрънканици — заговори той. — В тези води не е имало истински пирати от седемдесет и пет години насам. — Той нахлупи шапката си и съвсем заприлича на дръзко хлапе. — Вече не живеем в ужасните времена на капитан Кид, когато не е имало закони. Ламаншът е охраняван от силна флота, която ще натроши на трески кораба на всеки проклет пират.

Луси преглътна напиращия на устните й остроумен коментар, защото знаеше, че баща й не би одобрил нито подслушването, нито дързостта й да се намеси в чужд разговор. След мира при Амиен вече не воюваха с Франция. Англичаните следяха със загриженост разрастването на Наполеоновата империя, но не се намесваха. Военноморската им флота си имаше достатъчно проблеми. Този капитан Дуум трябваше да е голям глупак или безумно дързък, за да се покаже срещу оръдията й.

— Не и ако наистина е призрак. — За учудване на Луси стюардът изрече подходящия отговор за размишленията й. — Тогава няма какво да губи. Не съм ли прав?

Луси потрепери и се уви по-плътно в шала си. В паметта й отново отекнаха думите на адмирала: „Трябва да знаеш, Лусинда, че моряците са суеверно племе. Но ти не си от момичетата, които се отдават на разните му там фантазии.“ Поне този път острият глас на баща и я дари с утеха, вместо да я укори.

Един моряк в износено униформено палто запали лулата си от китова кост. На светлината на запалената кибритена клечка Луси видя лице, обрулено от слънцето, ветровете и морската пяна.

— Аз го видях — произнесе рязко той и веднага привлече вниманието на моряците, а и нейното. — Тъкмо наблюдавах морето от фокмачтата, в една вечер като тази. На мили разстояние се виждаха само морето и небето, но изведнъж морето се разтвори и шхуната му изникна от нищото като дяволски кораб, изплют от червата на ада.

Луси веднага си представи, че в този момент очите й са се разширили от смайване като тези на младия стюард.

— Не можех да произнеса нито дума. Не можех да помръдна. Като че гледката беше накарала кръвта във вените ми да замръзне. Преди да си отворя устата, за да предупредя другарите си, морето я погълна отново без нито един удар на вълните. Никога не бях виждал такова нещо. — Мъжът потрепери. — И се надявам никога пак да не го видя.

Тишината падна върху мъжете като погребален саван. Чуваха се само тайнственото скърцане на мачтите и бавните удари на платната, издувани от вятъра. От потъмняващото море изпълзяха мъгли, прилични на зловещи морски същества. Като че за да разрушат проклятието, мъжете изведнъж заговориха един през друг.

— Чувал съм, че белязвал жертвите със знака си. Дявол е той, истински дявол.

— Разправят, че мразел да се говори за него. А когато едно момиче не престанало да пищи, му зашил устата с конец за платно.

— Друг път пък разсякъл едно нещастно момче на две половини с един-единствен удар.

Младият матрос, който преди малко бе посмял да се присмее на призрачния капитан, се ухили злобно и направи многозначителен жест.

— Обзалагам се, че това не е нищо в сравнение с начина, по който се справя с жените пленнички. Един от приятелите ми се кълне, че за една нощ капитан Дуум обезчестил десет девици.

— Пфу! — изгърмя развеселено застаналият до него моряк с посивели коси. — И аз съм го правил. След седем месеца в морето без жена…

Младият матрос го смушка с лакът в ребрата.

— Да де, ама те сигурно отдавна вече не са били девици!

Мъжете избухнаха в дрезгав смях. Макар и с натежало сърце, Луси реши да уведоми господата за присъствието си. Иначе рискуваше да узнае за романтичните наклонности на моряците много повече, отколкото й се искаше. Тя се надигна от навитите на рула въжета, където беше седяла досега. Щом я забелязаха, мъжете веднага застанаха мирно, сякаш на борда беше стъпил самият адмирал сър Лусиен Сноу.