Той вдигна резето, отвори широко вратата и влезе в собствената си, великолепно обзаведена каюта.



Ама тя е дете — беше първата, изпълнена с ужас мисъл на Дуум. Кормчията му беше похитил малко момиченце!

Бързо примигване коригира първото впечатление. Странно, но не ръстът, а позата на пленницата го накара да я помисли за дванадесетгодишно хлапе. Тя седеше гордо изправена на прост дървен стол. Точно така, сякаш се чувстваше съвсем малко неудобно — или я стискаха обувките, макар че глезените й бяха вързани за краката на стола, а ръцете на гърба.

Той очакваше истеричен пристъп, но бледите бузи под копринената връзка на очите бяха чисти от сълзи. Тя се намръщи с лека досада, сякаш очакваше някой да мине и да й предложи чай. Видимата й решителност да игнорира присъствието му го развесели и обърка едновременно.

Той я огледа изпитателно. Кормчията му не беше рискувал. Единственото свободно у нея беше косата й, която падаше на гърба като сноп пепелява коприна без нито една фриволна къдрица.

Дуум се намръщи още повече. Роклята й беше ужасно смущаваща. Нима негърът я беше отвлекли направо от леглото? Не беше възможно модата да е претърпяла такава коренна промяна само за шест години. Много добре помнеше десетките шнурове, копченца и кукички на дамските тоалети.

А тази рокля с висока талия беше изцяло свободна от подобни препятствия — толкова свободна, че му се стори едва ли не безсрамна. Тънката копринена пола беше залепнала за разкрачените крака, а прозрачната фуста беше по-скоро предизвикателство, отколкото бариера. Копринени чорапи в нежно гълъбовосиньо подчертаваха тънките глезени. Завързаните назад ръце вдигаха малките гърди под тънката материя на корсажа. Погледът на Дуум не можа да се откъсне от тях. Кормчията му се бе излъгал. Тя беше като свежа праскова. Узряла, корава праскова.

Отдавна въздържащото се мъжко тяло веднага реагира на тази гледка. Пленницата му може би мамеше с детинската си поза, но той реагира като мъж. Дуум отиде до ниската масичка от тиково дърво, завинтена в ъгъла, и си наля малко бренди, за да потуши огъня в гърдите си.

Той изтри устата си с опакото на ръката и усети глупавия порив да я накаже за собствената си слабост. Ала безпомощността й укроти гнева му и той се презря за онова, в което заплашваше да се превърне.

Остави чашата и се въоръжи с онази безстрастност и студенина, които изискваше задачата му. В черното сърце на капитан Дуум нямаше място за съчувствие или нежност. Особено когато си имаше работа с метресата на Лусиен Сноу.

Той застана точно пред нея, сложил ръце на хълбоците си, широко разкрачил крака. Мълчанието му беше изразителна провокация. Видя прилива на червенина в бледите бузи и се развесели. Беше готов да се закълне, че тя се бе изчервила не от срам, а от гняв.

Откакто този мъж бе влязъл в каютата, Луси знаеше, че я чакат тежки минути. Трябваше й съвсем малко време, за да разбере, че именно той бе дал заповед да я похитят. Не мъжът, чиито ръце бяха едва ли не меки, а мелодичният му, успокояващ глас се извиняваше, че я е уплашил.

У този мъж нямаше нищо успокояващо. Даже въздухът, който го обкръжаваше, скърцаше заплашително. Луси осъзна, че пред нея беше лично капитан Дуум. Не фантом, а мъж от плът и кръв — силен, объркващ и само на педя от нея.

Тъй като не можеше да вижда, другите й сетива бяха невероятно изострени. Ушите й чуваха свирещото изпускане на въздуха от дробовете му. Ароматът му накара ноздрите й да завибрират — изкушаваща смес от солена морска пяна, бренди и чистата, пикантна миризма на мъж. Той миришеше като хищното животно, каквото беше, и тя инстинктивно разбра, че не биваше да му позволи да усети страха й, защото щеше да е загубена.

Беше благодарна, че първоначалната й паника бе отстъпила място на гнева. Този мъж нямаше право да я държи тук, овързана като коледен подарък. При влизането му в каютата тя беше готова да се разпиши, но незнайно как успя да овладее паниката. А сега упоритостта беше взела връх и не й позволяваше първа да прекъсне мълчанието.

„Изправи гърба, Лусинда — прозвуча в главата й грачещият глас на адмирала. — И прибери крака като истинска малка лейди!“

Но Луси не можеше да събере краката си, както се изискваше от една лейди, тъй като бяха вързани за краката на стола. Това я накара да се почувства разголена и ранима — и дълбоко засрамена. Как ли щеше да я наругае адмиралът, като му разкажеше за отвличането си…

Очите на непознатия изгориха бузите й, но тя не избегна изпитателния му поглед. Стисна още по-здраво зъби, макар че челюстта вече я болеше непоносимо. Отлично си представяше как той е застанал пред нея и балансира върху полюляващия се под на кабината.

— Името ви?

Луси се сгърчи, като че я бе ударил. Дрезгаво произнесените думи бяха заповед, не молба. Авторитетът му беше безусловен и даже да бе поискал душата й, тя нямаше да може да му я откаже.

— Лусинда Сноу — отвърна с леден тон тя. Това беше единствената й защита. — Приятелите ме наричат Луси, но вие се обръщайте към мен с мис Сноу.

Похитителят й не отговори нищо, но вълнението му беше очевидно. Витаещото в стаята насилие изведнъж изчезна. Ала мрачното задоволство, което дойде на негово място, беше още по-опасно.

— Мис Сноу? — проговори най-сетне той. — Да приема ли, че няма мистър Сноу, който се тревожи от внезапното ви изчезване?

Гласът му беше по равно мек и суров и Луси го оприличи с многогодишно, внимателна съхранявано уиски. Дрезгавият тембър я накара да предположи, че той преправяше гласа си, но по гърба й пролазиха странни тръпки. Дано само той не забележеше състоянието й.

— Адмирал Сноу е мой баща и мога да ви уверя, че той не само се тревожи, а вече е взел необходимите мерки да залови бандитите, които ме отвлякоха.

— Я виж ти! Значи достоен противник! — Отвращението в думите му я накара да потрепери.

Мъжът заобиколи стола й. Тихото потропване на токовете му беше подлудяващо. Да не знае точно къде се намира противникът й — това беше още по-изнервящо от пронизващия му поглед. Тя не можеше да се отърве от подозрението, че той търсеше слабото й място и само изчакваше подходящия момент, за да нанесе смъртоносен удар.

Страхът й вдъхна сили.

— Чувала съм достатъчно за подлостите ви, капитан Дуум, за да знам, че предпочитате за противници безпомощни жени и невинни деца, които се боят от призраци.

Изскърцването на разхлабена дъска зад гърба й я стресна до смърт. Ако сега я докоснеше, сигурно щеше да избухне в сълзи. Но само дъхът му раздвижи косата й.

— А вие от кои сте, мис Сноу? Невинна? Безпомощна? Или и двете? — Когато коварният въпрос получи в отговор само желязно мълчание, той отново заобиколи стола й. — Обикновено жените, отвлечени от бандити, пищят и ритат, а вие не правите нито едното от двете. Защо?

Луси не искаше да признае от какво се боеше най-много: беше чувала, че пиратите зашивали устата на пищящата жертва с кърпа, на която били избродирани мъртвешки череп и кръстосани кости.

— Ако писъците можеха да ми помогнат, вие нямаше да извадите парцала от устата ми. А като усещам как се движи корабът, вече се носим напред с всички платна, което значи, че не мога да се надявам на бързо спасение. Освен това не считам сълзите за средство, което носи практическа полза.

— Каква рядкост! — В тона му имаше и подигравка, и искрено възхищение. — Логично мислене и интелект в толкова красива опаковка. Я ми кажете, баща ви има ли навика да ви изпраща сама на морски пътувания? Младите дами от доброто общество никога не пътуват без придружителки. Защо баща ви не се интересува от доброто ви име?

Луси беше готова да му изкрещи, че баща й се интересува прекалено много от доброто й име, но не можеше да си позволи да признае тази болезнена истина пред напълно чужд човек, и то пират.

— Майката на капитана беше моя компаньонка. — Но каква полза от нея, запита се горчиво тя. Глухата старица сигурно беше проспала нападението. — Капитанът на „Тиберий“ е добър приятел на баща ми. Познава ме от детските ми години. И ви уверявам, че ако някой от екипажа се осмели дори само да ми се усмихне по неподобаващ начин, незабавно ще бъде бичуван.

— А вие ще гледате представлението и ще се забавлявате.

Обвинението беше толкова несправедливо, че Луси се разтрепери от гняв.

— Боя се, че мъченията не са по вкуса ми. За разлика от вашия, както съм чувала — добави злобно тя.

— Браво, мис Сноу. Май не сте тъй безпомощна, колкото изглеждате. Ако мога също така лесно да проверя и невинността ви…

Във въздуха надвисна заплаха. По-добре да замълча, каза си Луси. Отдавна трябваше да се научи да обуздава острия си език. Не биваше да забравя, че този мъж държеше в капризните си ръце и живота, и добродетелта й.

Тежките крачки отново я обиколиха и сякаш я затвориха в магически кръг, докато тя се мъчеше да следи гласа му.

— Може би ще ми разкажете как благородният ви баща се е отказал от възхитителното ви присъствие заради това пътуване?

— Преди да напуснем Корнуол, татко се разболя. Стомашно разстройство. Реши, че няма смисъл аз да пропусна пътуването по море, но сметна, че то само би влошило неговото състояние.

— Колко разумно. Добре е направил, защото такова пътуване може да завърши дори със смърт. — Той отново описа кръг около нея. — И откъде се взе това неразположение в най-неподходящото време? Прекалил е с чая? Или е хапнал развалена херинга?

Луси поклати глава.

— Нямам представа. На закуска както винаги четеше „Таймс“. Изведнъж побледня, извини се и стана от масата. По-късно ми каза, че е решил да пътува по суша.

Дуум спря точно пред нея и проговори с мек, топъл глас:

— Значи ви е оставил да пътувате сама? Бедната, сладка Луси…

Младото момиче не можа да каже кое го смути повече — разкаяният, изпълнен със съчувствие тон или как дяволският му език произнесе името й.

— Ако сте решили да ме убиете, да свършваме — изсъска тя. — После ще ме съжалявате.

Мъжът сложи ръка на облегалката на стола и дървото изскърца. Луси се стресна, като че той беше сложил ръце на шията й.

— Това ли се говори за мен? Че съм убиец?

Обзета от странна смес между страх и радостно очакване, тя стисна очи под превръзката.

— Между другото.

— И какво още?

— Че сте призрак — прошепна тя.

Той се наведе изотзад над рамото й и притисна буза към нейната. Наболата му брада одраска нежната й кожа. Мъжкият му аромат замая сетивата й.

— Е, как мислите, Луси Сноу — мъж ли съм или призрак?

В това докосване нямаше нищо призрачно. Мъжественото му присъствие накара нервите й да завибрират. Никой преди това не я беше докосвал така интимно. Смити се извиняваше с въздържаността на слуга, а адмиралът считаше всяка проява на нежна привързаност за безвкусица.

Тя подсмръкна чисто по детски и репликата й съвсем не прозвуча така остро, както беше искала.

— Не откривам у вас нищо призрачно, сър.

— Но без съмнение достатъчно плътско — отговори с усмивка той.

Ръката му помилва гладката светла коса и обхвана тила й. Топлите му пръсти погладиха нежната кожа, сякаш искаха да прогонят страха с ласки, да разтопят съпротивата, да я направят податлива и ранима. Луси потрепери, изумена от нежността, възхитена от дързостта му, замаяна от топлия му дъх в ухото си.

— Разкажете ми повече за скандалните дела на призрачния капитан Дуум — помоли той.

Тя пое въздух, треперейки с цялото си тяло, и се опита да събере последните остатъци от самообладанието, с което толкова се гордееше.

— Разправят, че сте пронизвали враговете си с един-единствен поглед.

— Много ласкателно, но се боя, че по-често прибягвам до обичайните средства. — Връхчетата на пръстите му описваха полукръгове зад ушенцата й. — Продължавайте.

Искреността й изигра лоша шега.

— Известен сте с това, че за една нощ можете да опозорите десет девици. — Едва произнесла тези думи, тя се прокле за дързостта си. Как бе могла да произнесе нещо толкова шокиращо?

Вместо да се засмее, както бе очаквала, мъжът я хвана за брадичката и изви главата й назад.

Гласът му, едновременно мек и сериозен, бе пълен с подигравка.

— О, но тогава една единствена опърничава девица като вас би означавала най-много ордьовър!

— Освен това казват, че не понасяте бъбривците — продължи смело Луси, съзнавайки, че и тя бъбри твърде много. — И че зашивате устата на всеки, осмелил се да ви противоречи.

Дъхът му помилва устните й.

— Във вашия случай това би било голямо прахосничество! Защото мога да си представя много по-приятни методи да ви затворя устата.

Дуум плуваше в опасни води и отлично го съзнаваше. Разбра го в момента, когато зарови пръсти в копринената й коса, в секундата, когато вдъхна дълбоко лимонения аромат на кожата й. Беше се вкопчил в облегалката, за да не си позволи да я докосне, ала ръцете отказаха да му се подчинят. И сега топлите вълни на изкушенията се затвориха над главата му. Отново вдъхна дълбоко аромата й и впи поглед в устата, която го мамеше с пълнотата и чувствеността си, така различна от невинните й, почти детски черти.