Това изобщо не й направи впечатление. Беше свикнала с поздравите на моряците, защото баща й я заведе на кораба си веднага щом се научи да ходи. Адмиралът се славеше като един от най-добрите моряци в кралската флота и авторитетът му автоматично се предаваше и на дъщеря му.

Тя удостои мъжете с благосклонна усмивка.

— Добра вечер, господа. Надявам се, че не съм прекъснала интересната ви дискусия за предимствата на пиратския живот. — Тя кимна на младия моряк, чиято обрулена от вятъра кожа беше придобила приятен прасковен тен. — Продължете спокойно, сър. Мисля, че тъкмо искахте да развиете теорията си за романтичните геройства на загадъчния капитан Дуум.

Един от другарите му се покашля многозначително, след което момчето свали кепето си и го смачка в ръце.

— Ами аз… мис Сноу… — заекна той. — Нямах представа, че сте наблизо. Знам, че приказките ми не са предназначени за ушите на дама…

— Тогава май ще се наложи да ви окачим на реята, какво ще кажете?

Момчето видимо се разтрепери и Луси въздъхна. Незнайно по каква причина хората рядко разбираха шегите й. Повечето от познатите и хранеха подозрението, че тя не притежава и капчица чувство за хумор. Никой не съзнаваше, че беше надарена с фин усет към абсурдното.

Посивелият моряк в униформено палто си проби път напред, сякаш се боеше, че тя наистина ще използва тънкия шал на раменете си за примка.

— Позволете да ви придружа до кабината ви, мис Сноу. След падането на мрака палубата вече не е сигурно място за млада дама от добро семейство.

Той й предложи галантно ръката си, но тонът му никак не й допадна.

— Не, благодаря — отвърна хладно тя. — Предпочитам да си опитам щастието с капитан Дуум.

Вирнала носле, тя прошумоля покрай тях с копринените си поли, правейки се, че не чува неодобрителното им мърморене.

Склонността й да прави точно обратното на онова, за което я молеха, я тласна към пустата кърма, далече от тесния коридор към кабината й.

Луси хвърли още един кратък поглед в мемоарите на лорд Хауъл, после решително запрати книгата през релинга в развълнуваното море. Подвързаният в кожа епос потъна, без да остави и най-малка следа.

— Много съжалявам, Силви — пошепна младото момиче към далечната си приятелка.

И без това хранеше подозрението, че баща й, който беше стар приятел на лорд Хауъл, й бе дал книгата само защото в нея бяха описани по много ласкателен за самолюбието му начин собствените му геройства във войната срещу недодяланите американски колонисти — макар и доста преувеличени.

Тя се запита как ли се чувстваше сега баща й, докато пътуваше по суша. Откакто раната в крака преди няколко години го беше принудила да се оттегли преждевременно от службата на Негово величество, адмиралът не пропускаше нито една възможност да пътува по море, даже когато плаването беше кратко и спокойно като това от лятната им вила в Корнуол до скромната къща на брега на Темза.

Луси отново се загърна в тънкия си шал. Лондонското общество често менеше настроенията си, но макар да бе прогонило всичко френско, продължи да се облича по най-новата френска мода. Студеният вятър на Атлантика вдигна полата й и премина безпрепятствено през тънките фусти. И все пак тези дребни неприятности се понасяха много по-лесно от потискащата теснотия на кабината й. А ако останеше достатъчно дълго на палубата, полуглухата майка на капитана сигурно щеше да се оттегли и да й спести необходимостта да й крещи през масата за вечеря в камбуза.

Както винаги нощната атмосфера на палубата я успокои, но желаният мир така и не настъпи. Измъчваше я странна нервност. Дори далечната музика на гръмките мъжки гласове й се струваше глуха и студена.

Луси смръщи чело и облиза солта от устните си. В надигащата се мъгла звуците обикновено се чуваха с кристална яснота, но нощта се бе обгърнала в мълчание и морето сякаш беше затаило дъх. Тя се опита да различи нещо, но виждаше само мъглата, която се издигаше от мастиленосиния мрак, и изгряващата луна, която флиртуваше с накъсаните облаци.

Студените пръсти на мъглата проникнаха през тънкия муселин на роклята й и завладяха с жадна хватка голата й кожа. Историите, които моряците си разказваха за капитан Дуум, я вълнуваха. В нощ като тази не беше нужна особена фантазия, за да си представи призрачния кораб, който кръстосваше морето в търсене на плячка. Луси почти повярва, че чува песента на изгубените, търсещи отмъщение моряци и лудото биене на камбаната, която възвестяваше гибелта им.

Тя потрепери и разтърси глава. Много добре знаеше какво щеше да каже адмиралът за фантазиите й.

Тъкмо когато се отдръпна от релинга, за да се приюти в комфорта на кабината си, завесата на мрака се раздели и пред нея се появи призрачният кораб.

Сърцето й се удари болезнено в ребрата, после спря да бие. Луси се вкопчи в релинга. Забрави шала си и той се плъзна безшумно на дъските.

Лунен лъч се промъкна между облаците, когато стройният черен нос на призрачната шхуна проряза вълните. Могъщите мачти бяха обгърнати в мъгла, такелажът блещукаше като мрежата на смъртоносен паяк. Черните платна се издуваха от вятъра и шепнеха, вместо да плющят. Корабът се плъзгаше към нея сред тайнствена тишина, без никакви светлини, без нито един знак за живот на борда, без капчица милост.

Луси стоеше като вкаменена, скована от дълбоко вкоренен страх. Вятърът си играеше с косата й и в същото време продължаваше да издува черните платна на пиратския кораб, но тя имаше чувството, че се намира в безвъздушно пространство. Не можеше да мисли, не можеше да диша, не можеше да издаде звук.

В този момент на най-високата мачта на кораба се развя пиратският флаг — ръка с цвят на слонова кост върху черна основа, която изстискваше от сърцето на жертвата яркочервени капки кръв. Луси вдигна ръка към сърцето си и се опита да се пребори с абсурдната представа, че това е нейното сърце, което вече не се подчинява на нейната воля, а на тъмните команди на призрачния капитан. Щом тя беше единствената, която виждаше наближаващия кораб, значи и мрачното му послание беше отправено само към нея.

Призрачният кораб се приближаваше с разрушителна грация. Луси си спомни разказа на моряка и затвори очи. Беше сигурна, че когато ги отвори отново, корабът ще е изчезнал. Горчиво чувство за загуба я стегна за гърлото. В добре подредения й живот нямаше място за тъмни фантазии, но неземната красота на кораба беше докоснала тъкмо това тайно ъгълче в душата й.

Огънят на оръдията запали пожар в нощното небе. Луси отвори очи тъкмо в мига, когато призрачният кораб си послужи с онзи универсален език, разбираем за всички, за да даде изцяло земен залп по носа на фрегатата.

2

С първата заслепяваща експлозия изписаното на носа име на призрачния кораб се запечата завинаги в спомена на Луси: Retribution… Отмъщение.

Дрезгави викове и безумен тропот разтрепериха палубата на „Тиберий“, докато ужасеният екипаж се люшкаше между желанието за отпор и капитулацията. Груба хватка изтръгна Луси от нямото смайване. Младият матрос, който само преди минути се съмняваше в съществуването на капитан Дуум, я издърпа от релинга с настойчивост, която при нормални обстоятелства никога не би си позволил.

— Веднага се приберете в кабината си, мис. Работата е сериозна. — Желанието му да изглежда убедителен не можеше да скрие страха в разширените очи и бледото лице.

Той преведе Луси през струпалите се на палубата мъже, които се готвеха за битка, и буквално я блъсна надолу по стълбата. Тя се подчини, без да мисли, прелетя по тесните стъпала, благодарна, че беше свободна от тежки поли и фусти. Затвори вратата на кабината зад гърба си и притисна ръка до сърцето си.

Нов залп разтърси долната палуба. Луси падна на колене, затисна ушите си и потисна отчаяния си писък. Веднъж като дете тичаше в градината и попадна в огромна паяжина. Обзета от паника, тя заудря лепкавите конци с малките си ръчички и запищя като обезумяла. Сега изпитваше същия панически страх. Не издържаше да стои тук като животно в клетка, неспособна да държи съдбата си в свои ръце.

Припомни си презрителните думи на адмирала, докато тя плачеше на гърдите на Смити и мокреше колосания му жакет, а той търпеливо чистеше паяжините от косите й. „Глупава малка гъска. Абсолютна истеричка, също като майка си. Френската ти кръв непрекъснато избива на повърхността.“

Луси свали ръце от ушите си и стисна юмруци. Изправи гръб и преглътна сълзите си. Тя беше Лусинда Сноу, дъщерята на адмирал Лусиен Сноу. И в никакъв случай нямаше да позволи на някакъв си призрачен пират да я докара до истерия.

Трябваше да действа. Разтвори малката си пътна чанта и затърси нещо, което да използва като оръжие. Намери само ножче за писма с дръжка от слонова кост. Свали обувките си, за да тича по-бързо, и скри ножчето в чорапа си. След това грабна угасналия фенер и клекна зад неоправеното легло.

Откъм палубата се чуваха страховити ревове, носеше се оглушителен тропот. Луси стисна здраво зъби, за да не им позволи да тракат. Телта на фенера преряза нежните й пръсти, фенерът беше безполезен като оръжие. Още в детските години й бяха втълпили колко опасен е огънят на борда.

По-добре да загине от ужасна смърт, отколкото да хвърли фенера по евентуален нападател.

Някой изрита вратата на кабината й и на мястото, където само допреди миг беше вратата, изникна огромна сянка. Луси се уплаши, че ще забрави благородното си решение от преди малко, угаси пламъчето на фенера и затвори очи с детинската надежда, че щом тя не вижда, и нея няма да я видят.

Ала парцалът, който пъхнаха в устата й, и мокрият чувал, който нахлузиха на главата й, унищожиха в миг всичките и надежди — и сегашни, и бъдещи.



— По дяволите и още веднъж по дяволите!

От устата на капитан Дуум проклятието прозвуча като оръдеен огън. Палубата под дългите му, гневни крачки беше доста наклонена, но той не се олюля нито веднъж. Чувството му за равновесие функционираше също така безупречно като останалите му сетива. Ако можеха да го видят в този миг, враговете му щяха да се закълнат, че присвитите очи изпущат светкавици.

— Просто не мога да повярвам, че сте донесли жена на борда. — Той се прехвърли отвъд увисналия такелаж с естествената елегантност на роден моряк. — Много добре знаете колко суеверни са Там и Пъдж. Само като чуят, и ще скочат в морето.

Черният великан, който вървеше по петите на капитана си, изобщо не се трогна от гневния изблик. Само който го познаваше добре, щеше да различи саркастичния тон в мелодичния му бас.

— Искате ли да донеса кожения камшик, сър, за да ме бичувате?

— Не ме предизвиквай — изгърмя капитанът. — Трябваше да те оставя на палача в Санто Доминго, но пропуснах удобния случай.

Дуум се наведе точно в мига, когато краят на фокмачтата прелетя над главата му, смъкна се в товарното помещение и скочи на дъските с гъвкавата елегантност на хищна котка. Приглади брадата си и се обърна към негъра.

— Нима сте толкова дълго в морето, та не забелязахте, че имате насреща си проклета жена?

— Тя се виеше като плъх, сър. На някои места беше мекичка като изгнила праскова, но си помислих, че адмиралът е омекнал. Нали вече не е на служба…

— По-скоро ти си омекнал. В главата.

— Кабината беше отбелязана в корабната книга точно както вие казахте, сър: Л-У-С — точка — С-Н-О-У.

Дуум все още не можеше да се примири с талантите на кормчията си: той беше образован и умееше да различава буквите, но не можеше да чете. Разтърси ядосано глава и влезе навътре в тъмното помещение.

— Ако е нечия съпруга или дъщеря, цялата флота от Ламанша ще се втурне да ни преследва още щом се зазори. Успя ли да научиш поне името й?

— Съжалявам, сър, но Желязната дева беше заета. Там спи Кевин. Освен това не аз, а вие сте известен с навика си да всявате ужас и страх в сърцата на невинни млади момичета.

Дуум му хвърли мрачен поглед и двамата спряха пред зарезената отвън врата.

— Междувременно малката сигурно е онемяла от страх. Появата ти е била достатъчна да й докара кошмари за цял живот.

За да потвърди съгласието си, придружителят му оголи зъби в ослепителна усмивка, която подчерта още повече черния цвят на лицето му. Голият череп беше толкова блестящ, че капитанът спокойно можеше да се огледа в него. Черният кормчия беше най-верният му човек, той пазеше гърба му в сраженията, но непоклатимото му спокойствие често го довеждаше до ярост.

Дуум се обърна към вратата. С движение, което произхождаше от отдавна отминал и забравен друг живот, той приглади разрешената си коса и опъна батистената риза.

— Това разпит ли ще бъде или сгледа? — изгърмя развеселено придружителят му.

— Още не знам. Може би нито едно от двете. Може би и двете. — В очите му не бе останала и следа от хумор. Мрачната линия около устата беше в състояние да убеди и най-големите скептици кое беше истинското му съществуване. — Ще направя всичко необходимо, за да открия защо морално недостижимият адмирал Сноу е затворил жена в кабината си.